ДНЕС ВСИЧКИ СЪЛЗИ И ВСИЧКИ ДУМИ СА ЗА БОЖАНА
Рене Карабаш
Вчера нещо ме накара да й се обадя просто да я чуя, но шофирах и не го направих. И днес, когато разбрах, че е отлетяла към небесното си царство, изпитах вина за това. Същата вина, която изпитах, когато не бях до баба, когато си отиваше. Защото Божана, освен мой издател и покровител, беше и моя баба и „сестричка”, както тя ми казваше понякога. „Сестричке”. Така казваше с грубия си глас, но с нежната си душа, която дишаше и живееше за поезията. Тя създаде няколко поколения български писатели и поети и делото й и щедростта й ще се помнят от всички нас. Скърбим, скърбя за тази огромна загуба, но се опитвам да мисля за моментите ми с нея, когато например ходихме заедно до Лондон и всяка наша вечер завършваше с пиене на уиски и пушене на цигари в кухнята и рецитиране на стихотворения до 3 през нощта. Накрая, когато идваше време да си лягаме, тя неочаквано правеше шпагат, аз я вдигах заливайки се от смях, после всяка поемаше към стаята си замаяна. Спомням си как веднъж й бях на гости в къщата й в Пловдив. Беше ми сготвила една тенджера с пълнени чушки, но тенджерата загоря и дълго време се опитвахме по всевъзможни начини да я изчистим, но нищо не се получаваше, и когато ни писна, просто я изхвърлихме на боклука и отидохме да храним костенурките й със сушени скариди. Имаше и една сухоземна костенурка в двора й, която Божана беше научила да се паркира на заден ход в къщичката си когато я помоли. И костенурката го правеше, благодарна на Божана за голямата порция салата, която шофьорът й носеше всяка сутрин специално за нея.
Когато Божана издаде първата ми книга, неусетно й станах любимка. Може би защото не се опитвах да й се харесам, а тя безупречно разпознаваше хората на фалша и хората на истината. Божана сваляше маските на всеки, който застане пред нея. И често го правеше болезнено, но тя просто беше такава. Пряма и истинска. Божана беше цялата сърце, тя беше най-щедрият човек, когото познавам. За нея беше много важно поетите и писателите да са горди от това което правят, искаше да се чувстват специални. Тя ме научи да се гордея с дарбата си, научи ме да живея като бохем. Да давам когато имам, да взимам, когато имам нужда. С нея за първи път ядох манго. Понякога се държеше като непораснало, буйно дете, което иска всичко от света на момента, веднага, защото тя добре знаеше, че животът е един. И животът е живот, за да се живее. Сърдеше ми се, ако не й се обадя за Коледа или някой друг празник. А веднъж на едно мое четене в Пловдив дойде и ми заби шамар, защото не й се бях обадила за събитието. После ми се усмихна дяволито и се разсмя, и четенето започна.
Благодарна съм, че имах шанса да познавам това огнено кълбо от Божествена енергия, тази необикновена личност, която ще остане в сърцата ни и в сърцето на българската литература завинаги, защото Божана беше една. Е. И винаги ще бъде.
Обичам те, Божана и много, много ще ми липсваш… не успях да ти кажа, че подготвям нова стихосбирка, но знам, че скоро ще я прочетеш там горе, на светлото и хубавото. И много се надявам да ти хареса. Сега си почини. А когато стигнеш горе, вдигни всички на крака, както само ти можеш!
***
ПОСЕЩЕНИЕ
вятърът отнася страници от ръкопис
цигарата сама догаря в пепелника
Божана, ти ли си?
НЕВИДИМИТЕ НЕЩА
Петър Денчев
Един от най-ярките спомени, който се е запечатал в съзнанието ми за Божана е как седяхме заедно в един ресторант в Пловдив преди премиерата на първата ми книга с разкази и аз й прочетох един от любимите ми – по нейна молба. Това е разказът „Примавера” – в края на разказа главният персонаж – бащата, започва да търси в пространството невидимите ръце на своето вече починало дете. Божана само ми кимна и каза: „Невидимите неща правят литературата”.
Тя имаше усет както за видимото, така и за невидимото. Разказвах й как мисля да правя театрална адаптация на „Мъртви души” и тя ме помоли задължително да я извикам, за да играе Коробочка. Това беше нейната сила – силата на авантюрата.
Спомням си, че преди години, като й се обадих по телефона за рождения ден казах: „И нека да си все така луда”. Тя се засмя гърлено. Мисля, че артистичната лудост беше най-ценното й качество. Божана съчетаваш тази лудост с невероятен прагматизъм в претеглянето на хората и ситуациите. Рядък талант, който й осигури толкова приятели и почитатели. Сигурен съм, че този талант я преследва и сега, когато не е между нас.
Затова я обичаме.
ПРИЯТЕЛИТЕ
Йордан Велчев
Светлина… за Божана…
приятелите не си отиват…
СВЕТЪЛ ПЪТ, БОЖАНА!
Камелия Спасова
Светъл път, Божана! Друг такъв човек няма, който да мисли за общото с цялото си сърце, огромно сърце – отвъд собствените си пристрастия, поетики, победи и поражения, отвъд себе си. И то с мащаб и мощ, които преобръщат светове. Божана Апостолова просто искаше душата на другия да не страда, а да се усмихва, че има как към хубаво да върви светът. И вярваше, че с думи, а не със сила тази промяна идва.
ТРЕТОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
Николай Терзийски
Четвъртото изречение се появи в ума ми рано сутринта, на 6 юни 2025 година. Още със събуждането. Като спомен от сън. Отворих телефона си и го видях. Истина беше. Вчера, точно в двайсет часа и три минути, осем чàса след като аз, заедно с още стотици хора, прекрачих прага на храма „Свети Георги“ в Пловдив, за да се простя с Божана Апостолова, тя ми беше изпратила едно изречение. Ако ви звучи невероятно, явно не сте познавали Божана. Ако смятате, че ще ви го кажа обаче, явно не познавате мен. Но пък мога да споделя, че това четвърто изречение, изпратено ми от Божана чрез една жена на словото, с която дотогава не бях общувал, ме върна към първото, което беше написала до мен.
То се появи на компютъра ми сутринта на 16 ноември 2016 година. Имейлът просто изскочи пред очите ми, докато отпивах от чашата кафе във все още празния офис. Обичах да ходя по-рано в офиса не заради някакъв работохолизъм – просто ми харесваше тишината там. Напомняше ми едно особено състояние, в което аз в продължение на девет месеца ходех там по-рано, понякога с 2-3 часа преди очакваното. Сядах в същата тишина и пишех като в транс, дума след дума. За девет месеца бях написал 135 хиляди думи. След това бях получил първия отказ с обяснения за сложния сюжет, плетеницата от герои, непознатото ми за читателите име. Останалите издатели дори не си бяха направили труда да ми откажат и аз вече бях сигурен, че тези 135 хиляди думи ще си останат само мои. Дори се бях помирил с това, като изключим тези подранявания в офиса. Но ето, по време на едно от тях, в онази сутрин на 16 ноември 2016 година, видях имейла с изречението. Ако ви звучи невероятно, че ми го беше изпратила лично тя, явно не сте познавали Божана. И да – ако смятате, че ще ви споделя първото изречение, явно не познавате мен. Но нека кажа, че след като го прочетох тогава, просто изключих осветлението в офиса, заключих вратата и излязох навън. Вървях и гледах хората и ми идваше да започна да им крещя, да им крещя и да се смея, ето на този смръщен мъж с елегантното сако или на онова красиво момиче с изпънатата стойка, но не – най-добре на катаджията, който чака зад ъгъла, направо исках да отида и да го хвана за шията, да му крещя в очите, докато плача от радост, да крещя, докато ме арестува, да крещя и на колегите му, и на другите арестанти, и на целия свят. Вие знаете ли какво се случи току-що, знаете ли какво изречение получих и от кого?
Седем месеца по-късно тя вече ме беше посрещнала в Пловдив. В едната си ръка – с китка здравец, набрана от градината ѝ. В другата – с онези стотици хиляди думи – между две корици. Но какво струват всички тези думи, ако ги сравним с онова изречение, второто, което тя каза точно там, в първата минута на първото представяне на първата ми книга. Предполагам, че едва ли вече очаквате да го научите от мен. Но за сметка на това ще ви споделя третото изречение, което тя ми повтаряше хиляди пъти, когато се срещахме или разговаряхме по телефона. Него, сигурен съм, са го чували всички автори, които общуваха с нея, макар и не точно в този вид, в който тя го казваше на мен.
Ей, келеш, не се мотай, ами пиши!
ЕДИНСТВЕНАТА ВЪЗМОЖНА БИОГРАФИЯ[1]
Надежда Радулова
Да откъснеш стихотворения от над 10 поетически книги, писани в продължение на четиридесет години, да прерязваш пъпните върви, които ги свързват с историческия и литературния контекст, но и ги отделят от полунощните обятия на собствения ти живот, е рискован жест. Жест, в който се накърняват цялости, за да се създаде някакво ново единство; жест на пренареждане, пренаписване, защо не прераждане; жест, чрез който Божана Апостолова създава своята ултимативна поетическа биография сама, подчертавам САМА, и така отказва възможността на други да го сторят.
Като една от първите читателки на ръкописа „Сама и обща“, станах свидетелка на това как Божана заключи в „черната кутия“ на тази книга основанията на своите избори, които – макар и заредени с куршумите на ярки и понякога полюсни емоции – бяха преди всичко задвижвани от мотора на рациото, от една логика на дистанция, на завидно отстранение от собствените й произведения. С присъщата си категоричност, тя събра и подреди в едно книжно тяло текстове, плод на разнообразни и не винаги сводими естетически и стилистични концепции – от класическата римувана форма, до въздушните свободни стихове от последните й книги. И макар на пръв поглед това решение да крие опасността от разнобой, Божана Апостолова успя да подчини тези 75 избрани стихотворения на единна и впечатляваща драматургия.
Ако трябва с няколко думи да опиша тази драматургия, то бих казала следното:
Поетическата биография на Божана Апостолова се случва между завързването на един възел (който цял живот я мотивира да работи с думите) и символичното подписване на една декларация. Тъкмо с тези две едноименни стихотворения („Възелът“ и „ДЕКЛАРАЦИЯ, под която се подписвам“) започва и завършва книгата.
Какво се случва в откриващото стихотворение „Възелът“, което, предполагам, повечето от вас познават, но което тук, в новия контекст на „Сама и обща“, придобива различен смисъл и звучене. Лирическият глас се обръща не към своите читатели, не към евентуалните анализатори, редактори, съставители, а към онзи свръх- или мета-поет, към единственото „Ти“, създало света, преди ние да го превърнем в метафора, онова „Ти“, което познава „пунктирите на дъжда, / усмивката на боровинката, / неизбежността на тялото“ и осъзнава „смисъла на моженето“… Обръщението е молитва, по фаустовски дръзка, в която героинята иска от бог да й помогне да мине „от другия край на времето“, където е останало младото й тяло, където: „коренът се плъзна към плода / и събуди стъпките на часовете, / дето вземат и не връщат нищо“. „Помогни ми да ги осъзная, / да ги събера и предизвикам / като вик на оцеляло ехо. / …Тогава чак навярно ще успея / да затегна времето във възел, / както Ти без думи ми подсказа.“
В тази молитва, в която по своеобразен начин откънтява и Пиндаровият копнеж по „сладка вечност“, която да събуди човека – „сън на сянка“, четем и скритата цел на цялата книга. А тя е – власт върху времето, което изтича и ни ограбва; завързване и заключване на потъващите в забрава дни в собствените (на поезията) думи. По-просто казано, в това стихотворение лирическият глас моли за върховни правомощия. Поезията наравно с Бог. Поезията като Бог.
И ако томът с избраните стихотворения на Божана Апостолова започва с този дързък договор: Бог „подсказва“ – Поетът казва… и времето застива, монументализира се във възела на вечността, то финалът е декларация. Тази декларация, макар и на пръв поглед леко, песенно, дори закачливо интонирана, преповтаря заявката на откриващото стихотворение, само че вече в друг ключ, в модалността на невъзможното условие:
ДЕКЛАРАЦИЯ,
под която се подписвам
Ако животът ми е бил чернова
и можех отново да го живея,
щях да прегърна така любовта,
че никога да не бъда без нея.
Особено любопитно в това стихотворение е, че то – заради „опашката“ на заглавието – „под която се подписвам“ – се държи като някаква мистификационна шега. Като че ли някой друг е подсказал или продиктувал текста, подготвил е „формуляра“, а лирическата героиня с охота го написва и подписва. Но кой ли би могъл да е този призрачен автор? – дали богът на метафорите от „Възелът“, дали една погълната игриво-мрачна Емили Дикинсън, чиято бляскава ирония полира обертоновете на „Декларация“-та, или окъсняло улично дете, заключено във възела на времето, винаги тук, винаги гладно и с огромна прегръдка за света?
Връщайки се назад – от последното към първото стихотворение, четейки книгата обратно – от втрещяващия цикъл, посветен на загубата на любимия човек, през умозрителните стихотворения за грижата, тревогата и сложните идентификации на майчинството, до страстните и възторжени песни за любовта, младостта и приятелството, виждаме как „Декларация“-та се самоопровергава. В тази книга има толкова много любов – и „еротичната, и милосърдната“, и „любовта-страст и любовта-благодат“, както ги описва Миглена Николчина в едно свое прекрасно есе за поезията на Божана Апостолова – че повече от ясно е: лирическата героиня никога не е била / и не би останала извън любовта, извън писането от любов, извън писането за любовта.
Какво би могло да значи това във връзка с въпроса за единната драматургия на книгата, откъдето и тръгнахме:
Договорът е спазен. Двустранно. И „Възелът“ си е свършил работата. Богът на боровинките и на дъжда е дал на Божана – освен „моженето“ на метафорите, освен стрелбата с рими, и извезването на анжамбмани – един голям алхимичен дар. Неуморно да превръща живота в чернова, именно за да бъде Поезията „беловата“ на дните ни, единствената възможна биография, „оцелялото ехо“, че някога сме били.
ЗА БОЖАНА, АКУСТИЧНО
Йорданка Белева
Не съм виждала Божана Апостолова мълчалива и нямам в палитрата от нейни образи в паметта си фигура на тих човек. Понеже всичките ми спомени с нея са шумни, когато пиша (дори сега) чувам гласа ѝ, който гръмко и оглушително одобрява или редактира всяка моя дума. Затова си мисля, че гласът на Божана е онази мощ, с която можем да я разказваме, при това този разказ се мултиплицира без прекъсване: интонациите като поет, отекването ѝ в нейния син Манол, гласовете на авторите, чиито книги издаде.
Това е особеното звукоизвличане на Божана Апостолова заради което я мисля (и) като акустична китара. Случвало се е да я виждам с разстроени струни: натъжена, когато не може да помогне или когато литературна награда отива при някого по нелитературни причини. Книга беше любимата ѝ българска дума (потвърди го и в отговор на въпрос на Светослав Иванов в предаването 120 минути), затова когато мисля за гласа ѝ, го мисля и като аудио книга. Разлиствам страниците му и слушам истории, в които, независимо от сюжета и персонажите, финалното изречение се повтаря, защото го изрича създател: Божана умееше да създава имена и заглавия, да обръща невидимото във видимо. Звуковите вълни на създаденото от нея са с пълно национално покритие, заглушават съседни радиостанции, звучат международно.
Гласът на Божана даде ефир и това, мисля, е щедрото ѝ завещание за думите: отразявай и разпространявай. Затова – благодаря за усилвателната апаратура! За гърлените, звучни разговори. За придиханията. За недовършените изречения. За крясъците. За смеха. И за всичко между тях, скъпа Божана. В слуха на сърцето ми си, ще се ослушвам за теб.
САМА И ОБЩА
Ина Иванова
Божана Апостолова мислеше – и с основание! – себе си като поет. И сега, когато не е физически сред нас, нейните книги предстои да бъдат четени по друг начин, вече като следа за търсенията ѝ, за болките и утешенията ѝ, за обичта и липсите, за надмогването.
Ако тези, които я познавахме, чуваме специфичния начин, по който тя акцентираше с гласа си думите, то за бъдещите ѝ читатели ще остане само етосът на поезията ѝ и на „Делнична библия” – като белег за времето, но и като образност, като личен, само неин, авторски език.
Божана Апостолова приемаше мисията си на издател, наричаше я цел: да издирвам и издавам талантливи български автори, настоява самата тя в интервю пред Веселина Божилова. Освен хъс, безупречен литературен вкус и необходимата доза упорство, тя имаше вяра и упование, че културата е единственото, което може да ни съхрани. Като цивилизация. Но имаше и изстраданото знаене, че понякога отделният човек има неотложна необходимост от помощ. И правеше каквото може (често тайно) за писатели, художници, а понякога просто и за непознати хора, за които по някакъв начин е разбрала, че са в нужда. Това сякаш също беше част от стихийната ѝ природа.
Всеки, попадал в дома ѝ, е виждал с колко ръкописи беше затрупана масата ѝ в Павилиона, както тя наричаше убежището си. Колко книги имаше навсякъде. Как тя четеше дълги години всичко, което издаваше. Как споделяше храната си. Колко чужди стихотворения знаеше наизуст и как обичаше да ги рецитира. Как надписваше с едър, красив и поривист почерк книгите си. Как избуяваше всичко в градината ѝ в къщата на Бунарджика. Чиято врата впрочем не се заключваше (всичко може да се чете и метафорично, макар тя да живееше точно така).
Божана Апостолова беше провокатор и не признаваше особено личното пространство (навярно защото не ограждаше и своето). Обичаше пиперливи истории, но умееше да постави акцент върху високия смисъл. Веднъж ме попита на колко съм години, веднага ѝ казах. „Не е кой знае какво, не се надувай”, разсмя ми се, „Аз на тези години направих издателството и всичко започна отначало”. Постарах се да запомня, че винаги мога да започна отново. Сега – заради нея – знам, че ако имаш ясни и почтени основания, ще намериш и сили да не се откажеш.
Отне ми много напомняния от нейна страна да започна да ѝ говоря на „ти“. И сега, с респект и обич, бих си позволила: Божана, през всичките си апостолски издателски десетилетия, ти трансформира средата. Пренесе българската литература през вълчите години в края на ХХ век, та до хаотичната първа четвърт на XXI век, на която беше развеселен и мъдър свидетел. И да знаеш, четем те!
УВАЖАЕМО ТОРНАДО
Петя Кокудева
Понякога не й вдигах телефона. Знаех, че е необходимо да имам поне 30 свободни минути, след като произнеса: „Здравей, Божана!”. А в офисната суматоха често нямах този половин час. Божана си беше природно явление – няма как да й речеш: „Уважаемо Торнадо, разполагаш само с 10 минути да повилнееш”.
С годините забелязах в нашите разговори една повтаряща се структура. Първо, Божана знаеше, че търпя на бой и може преспокойно и обстойно да ме насоли за каквото пожелае – какво съм написала в някоя строфа, какво съм казала в интервю, как съм изглеждала на дадено събитие. И така, започваше ударно, поразяваше две, три цели, нахокваше ме и после…
После рухваше. Имам предвид, обръщаше внезапно, но неизменно оръдието към себе си. Заразправяше какво я терзае; кои силни за нея книги не вървят; кого вижда като лицемер, който само я използва; как й се битува като пишещ, а съдбата все я тика в ролята на издател; колко й е мъчно за автор, който е бил на върха, а сега е болен и беден; колко й е мъчно за автор, който никога не е бил на върха, а сега е болен и беден. От нетърпящ възражение – тонът й се изпълваше с уязвимост и горчивина, понякога със сподавени сълзи. Мисля, че това се случваше, защото – както се изразяваше тя: „Петьо, ма, ти не си обичайната надувка, не се правиш на писателка”.
И после, хоп, насред хаоса от терзания се въздигаше един трети вид глас. Не първият – разбиващ, не вторият – чуплив, а трети. Тъкмо за този глас съм мислила много пъти и в някаква степен ми е подействал формиращо. Това беше гласът на дете, което просто отказва да скърби – изплезва се насред локвите от отчаяние и се пльосва в калта с грохотен смях. Божана можеше да става с единия крак, докато пада с другия. Можеше победоносно да се смее, докато реве от безсилие. Беше опитомила пораженията. Рядко съм срещала това у друг човек. И мисля, че като цяло е много рядко по нашите ширини, където господстват скоростното отчайване и черногледството. Ще има достатъчно хора, които да напишат за неизмеримата стойност на това, което е направила за българската литература. Аз обаче исках да разкажа за този неин талант да обитава достойно и свойски отчаянието – струва ми се, че той е в основата на всичко останало, което е съградила.
[1] Слово по случай премиерата на „Сама и обща. 75 стихотворения“ (ИК „Жанет 45“, 2019) от Божана Апостолова.
ЗА БОЖАНА
Георги Господинов
Божана не ми е първата издателка, имах вече публикувани две стихосбирки, „Лапидариум” и „Черешата на един народ”, както и първото издание на „Естествен роман”. Тръгнахме заедно от 2000 година, точно преди четвърт век. И за секунда не съм си мислил да отида другаде. През тези години идваха и писатели, които после си тръгваха, а накрая пак се връщаха. Божана им прощаваше. Не съм си помислял за тръгване, защото Божана беше истински топъл човек. Дори когато беше гневна или се правеше на сърдита, дори когато можеше да е студена, понякога груба, директна, а не дискретна. Божана имаше сърце. Доказателство са спомените на много хора сега, които признават колко им е помагала, буквално и метафорично, със средства за преживяване в трудните години и с факта, че издаваше книгите им.
През 90-те Божана направи нещо, което не помня друг да е правил в онова десетилетие. Инвестира парите, които е спечелила, в книги. Започна да издава българска литература във времето, когато повечето издатели не искаха и да чуят за български автор, камо ли за млад български автор. Да припомня този срамен момент, който чувам все още се практикува тук-там. Мнозина автори се принуждаваха да събират пари и да платят няколкото десетки бройки, които издателствата снизхождаха да отпечатат на цени, които те определят, и без ангажимент за разпространение. Ето ти бройките, раздавай или продавай, както искаш.
Издателството на Божана никога не го направи. Тъкмо обратното, Божана можеше да издаде книга на закъсал поет или писател просто за да има алиби да му даде повече пари. Понякога и това алиби не й трябваше. При нея идваха или й се обаждаха непрекъснато хора, търсещи средства за преживяване. Никога не отказваше. Имаше и такива, които злоупотребяваха с това, за тяхна сметка е. Днес пороят от спомени и думи на почит са абсолютно обясними и заслужени. Но нека си кажем, невинаги беше така приживе. Божана отнесе много омрази, сплетни, обвинения, иронии, дори завеждане на дело срещу нея от нашего брата. Но Божана можеше да понесе всичко. Можеше да каже директно на всеки, независимо от името му, какво мисли. Не й пукаше за самата нея, онова, което й тежеше беше, когато се карат писатели и се скапва средата. Как ще се покажем пред читателите си после, такъв срам. От малко неща се срамуваше, но това беше едно от тях. Иначе тя самата с нейния дрезгав глас и престорена или автентична сопнатост можеше да прокара и похвалата като упрек. А бе, Жоро, колко пъти ще я пускаме тази книга, ами свърши ми хартията. После се смееше и добавяше, ти знаеш ли с продажбите на тоя роман колко стихосбирки ще издам сега.
Някой ден ще дойде време и за спомени, все пак това са 25 години съмвестна работа и всичките ми последвали книги в „Жанет 45”…
Когато телефонът ми звънна рано сутринта на 2 юни, имах някакво тежко предчувствие, никой не звъни за хубаво рано сутрин. Успях да напиша само: „Загубихме жив, наистина жив и щедър човек. Дължим й много! Благодаря за всичко, за всички тези 25 години! Без нея нямаше да е същото в тази литература. И няма да е същото. Тъга и обич…”
Тъга и обич.
СПОМЕН ЗА БОЖАНА АПОСТОЛОВА
Здравка Евтимова
През 2002 година изпратих по пощата романа си „Четвъртък“. Чаках месеци – шест, седем, ни вест, ни кост. Затова реших – ще отида на място в Пловдив да разбера какво става с ръкописа. Хванах влака. Бях чувала какви ли не страхотии за Божана Апостолова – човекът скалпел, ще те изхвърли, няма да позволи да доближиш прага на издателството й. Такива приказки не внушават духовен комфорт. Не! Човек е роден не да се страхува, а да превръща страха в първата стъпка към победата. Хубаво си го казвах, но когато стигнах до издателството, пресякох три пъти улицата пред входа му.
Не ме изгониха. Напротив. Заведоха ме до някаква врата и ми казаха:
– Госпожа Апостолова е в кабинета си. Изчакайте да Ви повика.
Чакам половин час – никой не ме вика. Чакам 45 минути – пълна тишина. Тогава почуках на вратата. Чух „Да!“ и влязох.
– Аз съм Здравка – казах и дотука.
– А защо идваш без покана? – сряза ме дълбок, плътен глас.
Стая като стая, много книги, обикновено бюро, Божана Апостолова зад него. Изправи се – невисока жена.
– Ами защото нямам покана – отговорих. – Но написах роман и го пратих до вас.
Бях решила, ако се опитва да се прави на важна – не е познала. Животът е прекалено къс, за да го прекарваш в поклони и плонжове в краката на някого.
– Така ли? – попита невисоката жена.
– Така – казах аз. Вече бях решила – излизам от стаята, без да се разправям.
– Значи си Здравка. С „Четвъртък“.
Не ми остави време да й отвърна.
Усмихна се. Лицето й се промени. Цялата стая промени тая нейна грамадна усмивка.
Разбрах – тази жена не подритва хората.
– Много си дръпната – подхвърли тя. След това без предисловия, без метафори каза: – Взимам го твоя „Четвъртък“. Ще излезе… – каза „След шест или седем месеца“. Всички книги в стаята й грейнаха. Такъв страхотен ден!
– А сега накъде? – попита ме тя.
– На влака – отговорих аз.
– Откъде си?
– От Перник.
– Не – отсече тя. – Първо ще обядваме.
Бяха лоши години. Имах пари за билет втора класа влак от Пловдив до София, след това – прехвърляне до Перник. Бях пресметнала така, че да ми останат за една голяма баничка и голяма боза. Вкъщи три хлапета. Отворили усти. Бяха тежки дни.
– Преядох на закуска. Не ми се обядва – казах й.
– Я стига.
Заведе ме в някакъв ресторант в центъра на Пловдив. Поръча огромна порция месо.
Нямаше как да платя половината от сметката.
– Не съм гладна – заявих категорично, поне аз така си въобразявах.
– Започвай да ядеш – подкани ме тя. – Виждам. Очите ти ще изпаднат в чинията – и пак тази огромна усмивка. – Когато забогатееш, ще почерпиш.
– Може да не забогатея никога – предупредих я аз.
– Я стига!
След време върнах всичките си дългове. Видяхме се с Божана в София. Поканих я на обяд.
– Леле колко сме важни – засмя се тя.
Позволи ми да й купя само един фреш от портокал.
След „Четвъртък“ съм й пращала всичките си книги. Веднъж ми каза „Повтаряш се“ – без усукване, без губене на време. Така прави най-добрият приятел.
Такава беше Божана.
В началото на тази година разговаряхме дълго по телефона. Изведнъж, без връзка с разговора ни за новите книги, тя каза с типичната си спокойна интонация: – „Отивам си, Здравунче“. Гласът й звучеше както обикновено – уверено, спокойно. „Глупости!“ – казах й. Тя, както имаше обичай да не си губи времето с маловажни неща, добави нещо, което няма да забравя, докато съм с ума си. „Като отида там – и отгоре ще те обичам, да знаеш.“ После продължихме разговора за книги, сякаш нищо не е било.
Такава беше Божана!
Бях една от десетките й автори. Тя подкрепи и даде сила не просто на поредните вълни от млади и талантливи писатели и поети, създаващи съвременна поезия и проза. Тя отвори врати и изгради възможности за българска литература в нейната цялост. И това е така, защото Божана Апостолова притежаваше ярък талант. Спомням си колко ме развълнува нейната „Делнична библия“. Често в съзнанието ми се връща това нейно стихотворение:
Ще се хвана за ръба на мрака
и ще се изтегля нагоре,
към наднебесното сияние.
Там ме очаква баща ми.
Милостиви Боже,
най-сетне ще мога да кажа
„татко!“
… на мъж,
два пъти по-млад от мене.
Вярвам – не само тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Не умират хора, които са дали полет на литературата на своя народ.
Националната литература е безсмъртието на всеки народ.
Затова вярвам – Божана Апостолова няма да умре никога.
ДА СГЛОБИШ ПЪЗЕЛ С ЛИПСВАЩИ ПАРЧЕНЦА
Аксиния Михайлова
Всеки, който е общувал с Божана Апостолова, си е изградил свой образ за нея. И тези образи са толкова противоречиви, разнопосочни и взаимно изключващи се понякога, колкото беше и самата тя. Опитвам се да намеря една дума, с която да назова моя. Непредсказуема. Спонтанна, първична, директна, рязка в жестове и думи на моменти, и внимателна, грижовна в действията си, готова да подкрепи и окуражи, да подаде ръка в труден момент и да те накара да се почувстваш специален, единствен и обичан. Странна сплав от идеализъм и практичност, пристрастия и доверчивост и болезнена откровеност понякога. Като махало, чийто размах и енергия е невъзможно да предвидиш, не знаеш на коя страна ще се залюлее по-силно стремето му. И дали ще те погали, или наругае.
Годината е 2010-а. Книжарница „Ориндж“ на „Славейков“. Божана и Катя Йосифова разговарят на една маса в очакване на някаква премиера. Поздравявам. Представям дъщеря си, която е с мен. „Г-жо Апостолова, бих искала да ви предложа един ръкопис с поезия.“ Поглежда ме изпитателно. „Ти знаеш ли по колко ръкописа получавам на седмица? Досега съм обикаляла по банки, криза е, а стихосбирките не се продават. – И повишава тон: – Абе, момиче, що не си гледаш живота и детето, я виж какво е хубаво, ами си тръгнала стихове да пишеш?“. Стъписана съм. И объркана. Преди две години по време на церемонията по връчване на наградата „Иван Николов“, за която имах финална номинация, тя бе дошла при мен с думите: „Аз тебе защо не те познавам? Като тръгнеш да правиш нова книга, да ми я изпратиш!“. Сега стоя в недоумение и усещам как нещо в мен се надига: „Не е нужно да ми крещите, отвръщам, не сте единственият издател в България!“. Врътвам се и излизам да запаля цигара на тераската.
Очевидно Катя, редактор на номинираната тогава книга, й е припомнила коя съм, защото когато влизам обратно, през цялото пространство проехтява един дрезгав глас: „Къде ходиш ма, Аксинийо! Търся те от половин час! Аз съм те открила, аз ще те издам! Искам да ми изпратиш ръкописа на личния имейл!“. „Вие твърдите, че сте ме открила, макар да имам вече три поетични книги, мъжът ми твърди, че ме е „създал“, изглежда само аз нямам нищо общо с тая работа!“, отвръщам. Половин година след като изпращам ръкописа – мълчание. Един ден звъни Екатерина Йосифова, уведомява ме, че ще бъде отново мой редактор, и че според издателката „имало много хубави стихотворения, ама все любовни“. И трябвало да се направи нещо. Отвръщам, че никой не може да ми казва за какво да пиша и че ще си изтегля ръкописа. Катя успява да ме разколебае, за което съм й благодарна. Така се появи „Разкопчаване на тялото“. И се зароди началото на едно общуване, за което не мога да намеря определение.
Божана, благодаря за всичко през годините! За гостоприемството, за сърцето ти – аврамов дом и жестовете на внимание! За споделеностите, открехнали невидимото, езотеричното, което е дълбоко заровено под повърхността. И което всъщност е човешката душа. Мека, кротка, милостива. Скрита под една защитна черупка, вроговила се с времето. Благодаря и за онази костенурка в градината ти, която цяла една юнска сутрин се опитваше да изкачи едно стъпало, учейки ме да се разпростирам според мечтите си! Светлина за неспокойната ти душа!
