40 километра из София с Ю Хуа
Стефан Русинов
През април т.г. известният китайски писател Ю Хуа беше гост на фестивала „Литературни срещи“ в София. По време на престоя му у нас негов придружител и преводач бе Стефан Русинов, който е и преводач на книгите му на български. Тук публикуваме разказа на Стефан Русинов за времето, прекарано с Ю Хуа в София.
Спрели сме се на площад „Св. Неделя“ и гледаме портрети на убити. Има изложба по повод 100-годишнината от атентата на 16 април 1925 г., портретите са върху нарочно сгромолясана на земята плоча, така че стоим над нея с наведени глави. Инсталацията я нямаше преди два дни, когато минахме за пръв път през площада и разказах на Ю Хуа за взривяването на църквата. Реших да дам такъв тон на първата ни разходка, защото хотелът му е недалеч от площада и поради някаква причина това ми хрумна, когато се замислих какво да му покажа в София. Прииска ми се да му посоча някоя рана.
Виж, казва Ю Хуа, много военни. И интелектуалци, добавям. Не знам какво си мисли той, аз си мисля как такава изложба не би могла да се появи в Китай, но най-вече че при малко по-други обстоятелства не би се появила и в България, защото такова е положението, лаш насам, лаш натам, сега има, сега няма, тука памет, тука забрава, горе-долу като в романа „Живи“, политическата обстановка е като природна стихия, която завихря безпомощните хорица и тласка телата и умовете им в какви ли не посоки. Прави ми впечатление колко често в интервютата си Ю Хуа и други китайски писатели говорят за съдбовната сила на обстоятелствата, колко откъснати се чувстват от държавните решения, колко подвластни на макроисторията. Може би е пораженство, може би е трезвомислие, може би е мъдрост, не знам. При всички положения виждам известно противоречие между това страхопочитание към неотклонимата река на времето и делата на всички тези писатели, направили каквото могат в името на бъдещата памет, примерно самият Ю Хуа, който в интервюто си за „Култура.БГ“ по БНТ каза, че една от отговорностите на литературата е „да напомня на поколение след поколение, че нещо се е случило“, или Йен Лиен-къ, който в статия за „Ню Йорк таймс“ си мечтае за „паметник на националната забрава, върху който да се издълбаят всички наши болезнени спомени“, или Ма Дзиен, който в предговора към последния си роман „Китайска мечта“ изразява надеждата, че все някога китайският народ ще е способен „да се изправи пред кошмарното си минало“.
Чудя се дали съм прав да мисля, че това е противоречие. Преди да отпътува насам, Ю Хуа е попитал китайския чатбот Доубао какво да прави в България, отговорът бил църкви и скара, така че над чиния с кюфтета го питам дали вярва, че литературата може да промени човечеството, дали пише с тази идея наум. Отговаря ми, че като млад си го е мислел, но сега смята, че литературата не може да промени човека, може обаче да промени отношението му към обществото, при това бавно и неусетно, а не рязко и принудително като политиката. Подозирам, че дори да не е осъзнато, хората като него творят с усещането за празнина, с нуждата да се намери място в езика за трудно споделимото, с копнежа по несъществуващ още говор за някакво светоусещане. Особено ранните му разкази виждам като отместване на погледа от фалшивото слънце към истинския мрак – вън и вътре. Чувам в тях непопулярен призив към съществуване без пренебрегване на болката на отделния човек.
За отделния човек си мисля и след като минават всичките интервюта на Ю Хуа. Изпитвам известно задоволство, че въпросите на журналистите са разнообразни и нюансирани, зададени със съзнанието, че в Китай живеят реални, единични хора, които не са само функции на политиката. Осмелявам се да мисля, че това е поне отчасти заслуга на литературата. В някои от многото моменти, в които просто си вървим мълчаливо или циклим на пейка, от време на време ме спохожда мисълта как преди петнайсет години един български келеш в една университетска библиотека в Ухан издърпва сборник с разкази на някой си Ю Хуа и сега Ю Хуа е в София, яде кюфтета, отговаря на въпроси на журналисти и събира една сюрия публика на литературно събитие. Така смисълът от издърпването на книгата става силно осезаем, да, но гледам да си напомням, че всъщност винаги е имало смисъл да издърпам книгата на някой си писател от библиотеката, всеки път се е случвало нещо важно в света. На Ю Хуа пък му остава друго впечатление от интервютата: има нещо различно в България, светва му малко преди да си кажем последно чао, всички журналисти задават въпроси и на преводача. Това в Италия например изобщо не може да се случи.
Пак в ранобъркаща настройка след едно от участията му по БНР го превеждам (хехе) по улица „Елин Пелин“, пътьом му подмятам по две-три думи за Дора Габе, Валери Петров и Елин Пелин, докато стигаме до площад „Журналист“. Искам да му покажа паметника на Георги Марков, защото докато превеждах „Китай в десет думи“ и разказвах на приятелите си за книгата, немалко от тях реагираха, че това е някакъв китайски Георги Марков. Като изключим основната за мен разлика, че единият е по-добър стилист, а другият – по-добър хуморист, намирам паралела за продуктивен, примерно единият пише: „Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси“, а другият: „Мисля си, че на света няма нищо, което да свързва хората повече от болката, защото този път на общуване тръгва от човешките дълбини“. На Ю Хуа му е забавно да е китайската версия на този писател, пред чийто паметник сме застанали, джун-гуо -дъ-ма-къ-фу, повтаря той, китайският Марков. Разказвам му за чадъра, той предполага, че убийството е поръчано от КГБ.
Поради спецификите на спътника си в тези разходки Ю Хуа остава с някои непредвидени представи. Запитан от един интервюиращ какво му е направило впечатление в България, той отговаря, че навсякъде има паметници на писатели. Преди идването си е бил чел само „Физика на тъгата“, чийто китайски превод излезе съвсем наскоро, а сега има чувството, че българските писатели са повече от китайските. Е, олял съм се, какво да се прави. В края на „Витошка“ му дуднах и за Алеко Константинов, а на минаване покрай Народния театър му разправях за Иван Вазов. Това е българският Лу Сюн, обяснявам, всички го мразят в училище, но ако някой реши да прочете нещо негово по-късно, нерядко идва едно брей, този Вазов си го бива… Ю Хуа отговаря, че явно всяка страна си има един такъв. Все пак си мисля, че наред с всичките му политически злоупотреби в Китай четенето на Лу Сюн има и сравнително адекватни актуализации, докато Вазов като че ли сме го бетонирали за миналото и не щем да се замислим какво може да ни каже за настоящето. Когато по-късно му пращам инфо за китайския превод на „Под игото“, Ю Хуа изведнъж се сеща, че го е чел през осемдесетте, когато е излязъл. Аз пък си спомням, че Лу Сюн е превеждал от немски разказа „Вълко на война“. Ю Хуа казва, че ще го потърси.
Първия ден не намираме никъде „Живи“ или „Китай в десет думи“. В една книжарница ни обясняват, че явно авторът е в България и сутринта е имал участие в телевизията, защото скоро след това са дошли няколко души, които са им изкупили и без това малката наличност. Смятай, казваме си, някой е гледал телевизия и е отишъл във физическа книжарница. Това ни разприказва за пазара. Ю Хуа ме пита откъде читателите в България си купуват книги. Имам чувството, отговарям му, че маса народ пазарува на панаири. Той казва, че и в Хонконг е така, много хора си купуват книги само веднъж годишно. Споделям му, че при всяко следващо ходене в Пекин забелязвам как секциите с художествена литература в книжарниците са се смалили с още няколко рафта. Той е наблюдавал същото. В халите, където влизаме да пазаруваме паста за зъби, понеже западните били по-качествени от китайските, казвам, че тук наскоро е открита голяма книжарница за детска литература. Да, отвръща той, в днешно време само децата четат. После ми сочи някакъв крем, смее се и ми припомня за онзи момент във „Физика на тъгата“, където спермата е наречена „българската „Нивеа“.
По някое време изпробвам една своя хипотеза. През осемдесетте години китайските писатели говорят много за душата, с един такъв интензитет, който като че ли не е бивал в китайската литература преди и след това. Питам го има ли нещо такова. Май че има, потвърждава той. Съзнавам, че въпросът е малко леле-мале, казвам, ама какво разбираш ти под душа, какво си разбирал тогава и какво разбираш сега? Това го вкарва в дълго мълчание. Чак на следващия ден изведнъж се сеща, че в най-новата му книга, сборник с лекции и есета за литературата, издадена преди по-малко от месец, има текст за душата. В хотела си ми подарява един екземпляр и ми подчертава въпросното заглавие: „Живот и смърт, смърт и прераждане“. Същата вечер зачитам – вътре се говори не толкова за душата на човека, както очаквах, колкото за душата на нещата, колко е важно писателското въображение да улови душата на това, за което пише – според Ю Хуа в романите на Д. Х. Лорънс например може да се види душата на сексуалните отношения, в „Алената буква“ на Натаниъл Хоторн – душата на любовта… Особено внимание обръща на една история (с незапомнен източник) за птица, която, след като половин година била лишена от възможността да танцува, накрая танцувала три дни и три нощи, докато не издъхнала. Ю Хуа нарича това „душата на въображението“: в едно прекрасно, налудно състояние, чувствам, че не аз пиша, а че някой ме направлява да пиша, и това са моментите, в които душата ми се е вмъкнала във въображението ми, тогава логиката на въображението следва логиката на душата.
След записа за „Библиотеката“ по БНТ първо удряме по един пресен сандвич с айрян в Докторската градина, после го подкарвам към One Book Bookstore, книжарницата, която уж е за една книга, ама вече не е. Голям смях пада, когато Ю Хуа чува слогана на мястото: „Нямаш избор“, който сигурно отеква по интересен начин в ума на един китайски писател. Стопанинът Йордан Радичков го пита кои са му любимите писатели, той мълчи малко, накрая казва, че са твърде много. Подсещам го, че наскоро в едно китайско предаване е изредил челната си шесторка: Достоевски, Толстой, Дикенс, Флобер, Кафка, Маркес. Казва, че горе-долу всеки месец се сменят, но Достоевски и Толстой нямат мърдане. Йордан е съгласен за Достоевски, обаче почва да се заяжда за Толстой, така и така, ами какво ще кажете за „Възкресение“, това добър роман ли е според вас… Ю Хуа казва, че повече би препоръчал „Смъртта на Иван Илич“ и „Кройцерова соната“. Йордан го пита дали има някакви пречки за един писател в Китай. Той отговаря, че на младини е бил изправен пред разни затруднения, но сега вече не.
Не съм сигурен какви точно затруднения има предвид. Предния ден говорихме за някои от сегашните. Ю Хуа казва, че докато пише, не мисли за политическите табута, и също че вече не пише обезателно с цел да публикува. В Китай произведенията на изкуството обичайно не се забраняват след излизането им, а се спират някъде по пътя, така че цаката е книгата някак да стигне до публикация, пък после все ще се намери оправия. Границата между позволено и непозволено не е съвсем ясна и всичко може да стане обект на критика в зависимост от обстановката. Спомням си, че преди година-две се разрази масиран хейт срещу нобелиста Мо Йен, задето романите му не били патриотични. Писателката Фан Фан стана обект на онлайн линчуване заради блога си, където критикуваше действията на властите по време на затварянето заради ковид. Някои писатели вече не пишат, защото не им се занимава с ултраполиткоректни редактори и читатели. Ю Хуа ми казва, че избягва да публикува в китайски списания, защото ако вземе да стане някоя дандания, после ще е по-трудно да се издаде цялата книга. Предпочита да праща разкази на западни списания като The Paris Review и Granta. Отбелязвам, че преди десетина години писателите изглеждаха по-свободни, стриктен контрол имаше най-вече върху киното и телевизията като по-масови медии, а сега това явно се е пренесло и върху литературата.
За момента Ю Хуа си остава свръхпопулярен в Китай. Наскоро разбрах, че периодично нашумява в Уейбо със смешни откъси от негови лекции, които се разпространяват като скечове и събират десетки милиони гледания. По време на обяда с програмната директорка на фестивала „Литературни срещи“ Тодора Радева той доста делово ни разказва скорошна случка с негова лекция в университет, за която стотици студенти се наредили на опашка от предния ден, готови да нощуват пред залата. Показва ни клипове как пристига на някакво събитие, ограден от хорски океан като рок звезда. Поне на мен обаче не ми изглежда да страда от синдромите на славата. Малко преди това ми е разправил как неговият колега Алай наскоро е разбунил духовете на някакво събитие, като подметнал, че на литературата не ѝ трябват фенове, а читатели. Винаги ми харесва да видя някой, който не е оставил умът му да бъде отвлечен от обстоятелствата, не е позволил на нещата да се сведат само до формите си, не се е пуснал по инерцията на общественото одобрение. Ю Хуа не е загубил способност да се колебае, да се чуди, да се пали. Докато му плямпам разни работи, винаги е ангажиран, никога куртоазен, реагира пестеливо, но попива яко. Преди да отлети към България, ме попита дали водещата на голямото събитие с него Елена Алексиева има преводи на китайски, затова още в първия му ден в София му преразказвам един от нейните разкази. Колко съм го преразказал, не знам, Ю Хуа не изглежда особено впечатлен, но два дни по-късно в Археологическия музей внезапно завърта част от разговора около него – жест на внимание и свързване, който ми прави особено силно впечатление. На една вечеря пък издателят му Манол Пейков тръгва да му разправя някаква предълга история за първото посещение на Мария Степанова в България и опитите ѝ да се добере до дъното на паметта, да си спомни всичко на макс. Баси дългата история, мисля си, докато превеждам, Ю Хуа сигурно е спрял да слуша по средата, накрая обаче той отговаря със собствена история и със заключението, че животът няма дъно, паметта също няма дъно, животът винаги е повече, отколкото можем да напишем за него.
Впрочем това смирение пред необхватността на истината е много характерно за китайските авангардисти, прописали през 80-те, може би заради това винаги има една къде явна, къде смътна несериозност в гласовете им, колкото и да е сериозен материалът им. На събитието в Археологическия например Ю Хуа успява да разсмее залата с история за гробно място. Ето другите важни компоненти в писането му, които влизат в спойка с болката, травмата и мрака – лекотата, хуморът и топлината. На вечерята след събитието съпругата ми ме пита как съм превел на ухото на Ю Хуа думата „ирония“ от един от въпросите на Елена Алексиева. Братче, какъв усет само! Отговарям ѝ, че не го преведох, лол, май че го превърнах в „хумор“, и се замислям, че изобщо не се сещам да съм срещал такова понятие на китайски и че като цяло, с всичките резерви срещу едрите обобщения, тази ментална и литературна настройка не е твърде характерна за китайското битуване. Пънем се да обясним, проверявам как е преведено на китайски „Върху понятието за ирония“ на Киркегор, думата я има, но наистина не е много вървежна. Казвам, че може би иронията е причината за популярността му. Той кима: може би. Съпругата ми добавя: и самоиронията. Намества се в празнина, мисля си.
