Весела Бозова
„Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски е постмодерна интерпретация на мита за Тезей, трансформираща познатия наратив в нестандартно повествование с елементи на любовен и криминален роман. Тезеят е неук мъж, израснал в малко село между планините Могила и Могилчица, който се влюбва в Пагане (Ариадна), след като чува вълшебната музика, извираща от бедрата ѝ. След отвличането на необикновената жена от пришълците в селото Тезеят се превръща в неин спасител и се впуска в поредица от неочаквани обрати, които го водят все по-близо до желаното откритие.
Красимир Димовски (1961) е родом от Асеновград, но детството му преминава в с. Яврово – прототип на селото на Тезеят. Завършва чешка филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, а по професия е журналист. След дълго мълчание от близо тридесет години се завръща на литературната сцена с книгите „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) и „Ловецът на русалки“ (2022), тематизиращи любовта, страстта и омразата. Романът „Тезеят в своя лабиринт“ (2024), който печели националната литературна награда „13 века България“, продължава проблематиката от предходните две книги, като я допълва и усложнява.
Романът представлява езиков експеримент, характеризиращ се с нарушаване на граматичните и стилистичните норми. „В селото на Тезеят в някои случаи слагат пълен член на съществителните и от мъжки, и от женски род, за да подчертаят тяхната значимост“. Разказът се води от първоличен повествовател – Тезеят, който използва разговорна реч, диалектни думи и жаргонизми, типични за сказа. Оригиналното в стила на писане обаче се състои в това, че въпреки характерната за сказа пестеливост на изразните средства и стремежа към устна комуникация, повествованието изобилства от метафорична образност и символни значения. Парадоксът допълнително се усложнява от факта, че героят разказвач е интелектуално ограничен човек, почти дивак, който не познава буквите, но все пак някак успява да напише роман, и то впечатляващ със своята стилистика. Несъответствието между самопредставянето на героя разказвач и високата литературна стойност на текста поставя въпроси, които се разрешават по неочакван начин в края на книгата.
Романът не е реалистичен, а изгражда странен художествен свят, в който са размити границите между сън и реалност, лъжа и истина, въобразено и действително: „Може пък и сам да се сънувам какво правя или да ме сънува друго някое същество“. В този свят присъстват всички литературни клишета за социализма и прехода – мъже в черни лъскави джипове, социални конфликти, безнаказана престъпност и пр. Героят разказвач, приел ролята на спасител на отвлечената Ариадна, се намесва в престъпната организация, а оттам започват и редицата изпитания, през които трябва да премине. Причината за нещастията на Тезеят обаче не е самото време, а необичаен феномен, наречен „Дозло“. „Това нещо (…) е по-лукаво от дяволът, щото ни размества представите. Вкарва човеците в почуда и ние вече не знаеме кое е чест и безчест, кое е грях и негрях, кое е любов и кое омраза, кое е живот и кое смърт, кое е красавица и кое звяр“. Идеята е част от оригиналната проблематика на романа, която го оразличава от всички останали повествования, залагащи на хиперболизирани разкази за последните десетилетия на миналия век.
Превратностите започват, когато Тезеят открива до реката в селото Дневника на една П. Неграмотността му го възпрепятства да разбере съдържанието, поради което се обръща към Смиленина – майка на Пагане и бивша учителка. Тя обаче отказва да го прочете, водена от убеждението, че не бива да се наднича в интимния свят на жената. Вещта се оказва нефункционална за Тезеят, но той продължава да я носи през целия ход на повествованието като талисман, предпазващ го от опасности. Впоследствие се разкрива, че в дневника няма букви, а нещо друго, което остава неразбираемо за персонажите и читателя и едва в последните страници се разкодира тайното послание.
То е свързано с идеята за Спасителя и спасението на човечеството – една от ключовите теми в книгата. Според романовите внушения Христос е жена, изпратена в човешкия свят, за да изцели хората, а Бог е момиче. Подобно твърдение създава очакване у читателя жената да бъде обожествена, представена с ореол на светец, чиста и невинна като дете. Очакването обаче бива опровергано още от първите страници, където описанията на женските образи в селото са съпътствани от прекомерна еротика и изобилие от вулгаризми. Несъответствието между идея и реализация изглежда като недостатък, но от друга страна, то се вписва в линията на онзи феномен, наречен „Дозло“, който разбърква представите за добро и зло, свято и греховно, земно и небесно.
Основен женски образ е Пагане – жената с вълшебната цигулка, от чиито струни се носи музика с лечебна сила. За пръв път Тезеят я зърва седнала върху орехово дърво: тя свири отвисоко, а мелодията прави възможно преодоляването на физичните закони – стъпалата на героя се отделят от земята. Тялото на Пагане излъчва светлина, което засилва мистичното ѝ присъствие, но лицето ѝ остава скрито. Тя има няколко имена – Пагане (по асоциация с композитора Паганини), Ариадна (рожденото ѝ име), Ариана (името, с което е прекръстена в училище) и Смилен (от цветето смил, символизиращо безсмъртие). Множествеността на имената, както и липсата на конкретен лик усилват внушението, че тя не е обикновен човек, а по-скоро представа, видение или божество.
Музиката, изпълваща тялото ѝ, има почти магическо въздействие: обладава мъжете и ги кара да се влюбят безнадеждно, след което те се променят. Пагане е олицетворение на добротата, но тази доброта е представена парадоксално. Необикновената жена не просто преобразява мъжете, а „изсмуква“ злото от тях, след което те губят своята идентичност и постепенно започват да тлеят. Разпадът на идентичността им е изразен иронично: „Започнал да осъзнава, че ако продължава тъй да се скапва, ще се вмирише на доброта“. Такава е съдбата на един от любовниците на Ариадна – Бичето – мъж с белег на челото, наподобяващ рог. През фигурата на жената с цигулката романът поставя под въпрос моралните категории, като преобръща представата за добродетелта – тя може да бъде както съзидателна, така и разрушителна сила. В унисон с идеята за „Дозло“, Пагане не е ангелическо същество, а „развратна светица“ – образ, който съчетава несъвместими начала, вписвайки се отлично в амбивалентния художествен свят.
„Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски представлява интригуващо четиво, наситено с неочаквани обрати и нестандартни идеи. Подходящ е за любителите на странните художествени светове и постмодерната литература, както и за всеки любопитен читател, готов да се впусне в лабиринта от художествени внушения, провокиращи размисъл за светостта и греха, бога и човека, любовта и омразата, спасението и смъртта.
Красимир Димовски, „Тезеят в своя лабиринт“, изд. „Хермес“, Пловдив, 2024
Струва ми се, че има нещо подобно на китайската концепция за Ин-Ян и на древноримския бог Янус. Както и Тезеят – на персийския пророк Зороастър в „Тъй рече Заратустра“ на Ницше. Въпреки че всичко това, написано плектично (просто за сложното) не е общопризнато в академичните среди. На нали Волтер е написал за правото да си различен, а Ралф Емерсън го допълва: „и да се неразбран“.