Кристина Йорданова
Написан под формата на писмо до изоставения син, романът „Болката идва по-късно“ на Антония Апостолова създава фина и многопластова езикова реалност на споделянето, в която разказът се превръща едновременно в убежище за страданието и в пространство на утехата. Обръщането към вече порасналото дете отключва най-интимните регистри на словото, през които героят разказвач Илан не само се опитва да събере себе си през фрагментите на паметта и болката, но и насочва това слово към най-важния друг, към своя единствен син Йоав, за да му предаде нишката на собствената си и родовата си история, с надеждата синът да открие нейната цялост и смисъл.
Изграден като своеобразна меморабилия, романът съставя разказа на живота като поток, който архивира спомените, емоциите, гласовете на близките и далечните, тишините, на това, което не можем или не успяваме да изречем. Така чрез езика и структурата си „Болката идва по-късно“ се вписва в традициите на голямото европейско писане, сложно и напрегнато, внимателно към детайлите и метафорично, разчитащо на ритъма на езика и на повтарящите се теми, улавящо невидимите структури на паметта. Едновременно сетивен и концептуален, изпълнен с телесна чувствителност и интелектуално рефлексивен, през фрагментарната си структура и наслагването на микроразказите вътре текстът на Антония Апостолова побира в себе си разнородни посоки, които превръщат личната история на Илан в метафора на универсални проблеми. През нея говори връзката между личното и политическото, между собствената памет и колективната травма, а езикът е видян и като дом, и като пространство на изгнанието.
За проговарянето на индивидуалното в общото допринасят основно две посоки. От една страна, симулацията на епистоларна форма не просто придава на речта литературност, тя я удвоява, добавя към акта на писането и споделянето дистанция и метафоричен потенциал, който позволява на личното да се превърне в алегория на споделимото и общото. Писмото, насочено към сина, включва един тих колективен слушател, който побира в себе си фигурата на другия, на читателя като свидетел. От друга страна, в акта на това писане стоят произходът на героя и принадлежността му към еврейската традиция, съчетани с живота му в България. Това отново въвежда своеобразно удвояване, двойна линия на чуждост – една биографична и една езикова. Именно в тази двойна чуждост, но и двойна принадлежност, между приетия език и изгубения, между новото битие и старото, между националната реалност и културната памет, се раждат светоусещането на героя и езикът му като дом и изгнание. В този аспект писането за Илан не е просто разказ, а граница между идентичности, между истории, между възможни начини да бъдеш човек сред другите и да преживяваш себе си.
Романът, направен под формата на писмо до Йоав, е организиран като самоаналитичен дневник, който внася интимност и автентичност, през които вътрешният монолог не само разказва, но и създава героя. Разказвачът не съобщава завършената история на себе си, а я изобретява в самия акт на писането. Фрагментите на паметта са наплетени през травми и архетипи и превръщат автора на говоренето във фигура, която е колкото лична, толкова и философска, и надлична, защото разказвачът присъства в собственото си слово като оставя място на другостта, която проговаря чрез него. В тази посока работи и митопоетичната ос на текста, която се реализира през упоритото връщане към библейските сюжети на Авраам и Исаак, на Яков и Исав, на Лия и Рахил. Тя превръща „Болката идва по-късно“ в текст палимпсест, в който историята на Илан се свързва с архетипа на изпитанието, жертвата и инициацията. Системното преплитане на библейски разкази пък поставя текста и в диалог с традицията на съвременния български роман, който преработва митове (вж. „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Сабазий“ на Кристин Димитрова) и в който архетипният разказ служи за интерпретация на съвременни екзистенциални, етически и политически проблеми като тези между баща и син, между власт и съпротива, между избраничество и отхвърляне. По този начин митът се превръща във форма, през която настоящето може да бъде изказано в неговата противоречивост, едновременно далечно и реално, универсално и лично.
В изработването на езика на Илав като реч, която разколебава втвърдяването мъжко-женско и носи в себе си женственост, флуидност и ерос на речта, съществена роля изиграва израелската леля Хелена (Хели) и неназованата и уподобена на нея втора съпруга на Илав и майка на Йоав, с която героят се развежда в началото на романа. Хелена е тази, която през детството напътства пътя на героя към заразяването му със словото и литературата. В романа езикът не е просто инструмент, който предава смисъл, а се превръща в пълноценен персонаж, който носи телесност, чувственост, биография. По този начин „Болката идва по-късно“ въвежда темата за езика като средство за трансформация и като модел, през който да се покажат движенията и промяната в субекта. През речта на Илав се преплитат мъжественото и женственото в езика. Това, което прави романа толкова богат, е именно неговата красива и сложна реч, която е флуидна, колеблива, тактилна, търсеща ръбове и зевове в езика, разкъсвана между страданието, замлъкването и изблика на емоция. В тази реч мъжкият и женският глас не са противоположност един на друг, а сливане, което разбива полярните структури на езиковата идентичност. Гласът на Илан е изнесен отвъд дихотомичното не само по отношение на родово-полови модели, а и по отношение на силни дихотомии като разум и тяло, казано и премълчано, външно и вътрешно, родно и чуждо, рационално и интуитивно. Именно така се представя и една по-сложна версия на модерния субект на идентичност. В този аспект езикът в романа е средство да се задействат и оспорят множество граници.
Граничността не се задейства единствено от биографемата, тя е в структурата и в поетиката на романа и формира цялостно разказа. Илан мисли, задействайки периферни значения, които подриват централни опозиции и посоки на мислене. Той е в мястото на разместване и пречупване на идентичността, където говоренето никога не е напълно сигурно. „Болката идва по-късно“ не служи на прозрачните значения и ясните смисли, а изследва границите на езика, на това, което не може да се каже, на неизразимото, което се опитва да преведе в категориите на метафората и на съполагащите се разкази. Разгледано по този начин, романът не просто говори за паметта и травмата, но и се структурира през логиката на травматичното, като се моделира през фрагментарността, повторението, смяната на емоционалния тон на речта. Писането на Антония Апостолова се моделира през движението към себе си, към другия, към трудния смисъл, в самия акт на търсене. Накрая на романа Илан ще каже: „И всичко щеше да е някаква смътна мелодия, ако не страдах от тази смазваща памет, почти толкова изтощителна и коварна, колкото е и надеждата“ (с. 523). Това изречение обобщава парадоксалната същност на паметта в романа, която не е видяна като източник на стабилност, подреждане и идентичност, а като болка, като страдание, което разколебава и разгражда субекта и го изправя пред апорията на собственото му съществуване. Паметта „смазва“, защото възвръща травмата и пречи тя да бъде забравена. Тя прилича на надеждата, защото и двете включват страданието и очакването. И двете задържат субекта в своеобразно лимбо, в междинно време, във вечно отлагане на завършването на себе си и постигането на щастието. Надеждата е форма на паметта и защото поддържа отдалечаване от изживяването на настоящето, прехвърлянето на желанието и копнежа в модуса на бъдещето. Затова е и „изтощителна“, защото не лекува наистина от болката, а удължава и усилва („болката идва по-късно“) преживяването на раните във времето. Прочетен през смислите и темите на целия роман този цитат от края също застава на границата между казаното и трудното за предаване през думите, между личното и универсалното, между дома и изгнаничеството. Илан съществува и чрез паметта си, и въпреки нея, борейки се с картографията си като незавършен субект, винаги в точка на отлагане.
Тази позиция отваря към множество напрежения – между разказа и живота, между настоящето и ретроспекцията, между възможността и затварянето. В „Болката идва по-късно“ разказът на Илан е обърнат към живота, който се е случил, раздробен анахронически в трите части на романа („СЛЕД“ (Ирит), „ТОГАВА“ (Майка ти), „ПРЕДИ“ (Лора). А през погледа на героя в изживяването на времето влизат темите за езика, паметта, писането като уязвимост пред себе си и другия, както и усещането за трагическото начало на човека. Текстът борави с идеята за разколебаното настояще, за бъдещето, което не носи обещание, а е само ехо на надеждата, в което проговарят наследствата на миналите болки. Разказът писмо на Илан не търси развитие, а разплитане. Той не изгражда цялостен сюжет, а работи през пукнатините в разбирането за себе си. В този аспект речта не следва стабилните логики на паметта, а функционира като форма на трагично осмислена постпамет. Можем да разгледаме Илан като форма на модерното трагическо, тоест като персонаж, който мисли самото страдание като форма на живот. Страданието при него е вътрешно, а не външно. То е начинът, по който чете себе си. А той се чете през разкъсаната принадлежност към две култури, към два езика, към няколко брака, към няколко версии на самия себе си. Така чуждостта става вътрешна категория, която го превръща в трагически субект и може би в най-трудната форма на изгнаничество, която познаваме – тази спрямо самия себе си.
Антония Апостолова, „Болката идва по-късно“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
