Чавдар Ценов има една книга – „Удавената риба“, втора по ред, издадена през 1999 г., седем години след първата. Тази риба е пак метафора, подобно на метафората по-долу в разговора. На всичко отгоре ние с него се запознахме в един Аквариум, стъклена стаичка насред редакцията на в-к „Литературен форум“ в края на 90-те, където Чавдар правеше подлистника „Книжен свят“. Гмурнах се в това пространство един ден и той започна да ми дава задачи – интервюта, рецензии за книги, репортажи. Тогава ми подари прословутата си първа книга „Черно под ноктите“, малка, но опасна книжка. Оттогава са минали повече от 25 години и аз все я чета.
Продължавах да я чета и търся във всяка следваща негова книга, да разсъждавам и пиша. Не спрях обаче и да питам защо това и защо онова…
През юни миналата година (2024) му се обадих по телефона и смело предложих да легализираме всички питания и околни разкази, да ги съберем на едно общо място, да направим система, свързваща досегашните десет книги с живота и литературата изобщо. Той прие и тогава започнах да записвам телефонните ни разговори, които бяха насрочени срещи и за които понякога предварително се подготвях. Исках разговорите за (неговите) книги и пътувания да бъдат спонтанни и дори разхвърляни, а най-важното, ако може, само́ да изскача, а ние да го оглеждаме и да му се радваме. Твърде идеалистично. Междувременно Чавдар Ценов издаде още една книга. Много често в разговорите по телефона влизаха непредвидени истории и житейски случки, които прекъсваха основното русло. Когато се виждахме на живо, разказите вървяха встрани от избрания поток на разсъждение, но все пак вътре в литературния контекст, а и в сюжетите на собствения ни живот.
Предложеният откъс е част от началните (летни) разговори. „Черно под ноктите“ стои в центъра и заради първоначалното влюбване в Ценовите разкази.
Десислава Неделчева
Десислава Неделчева: Ще се окаже, че „Черно под ноктите“ е най-дебелата ти книга, защото всичко започва оттам, оттам издърпваш за другите книги, някои неща редактираш, други дописваш, правиш роман по „Кучетата на Томи“. Видях там и „Сън в съня в съня“, махнал си първите изречения и си го сложил в „Щраусовете на Валс“.
Чавдар Ценов: Така е, но не защото е „най-дебелата“, а защото закъсня. Нещата, които ме вълнуваха и за които говори книгата, реално се случваха в началото на 80-те години и щеше да бъде нормално тя да е написана и да излезе поне до средата на десетилетието – някъде докъм 1985 – 1986 г. Но не стана така. Написах последните разкази от сборника едва през 1988, а излезе чак през 1992 г., в най-неудачното за нови книги време. По това време кината изчезнаха, театралните спектакли се играеха при полупразни салони, системата за книгоиздаване и книгоразпространение беше рухнала и всеки се оправяше както може. Аз лично си продадох колата, за да издам „Черно под ноктите“. По недалновидни приятелски съвети я издадох в двехиляден тираж. Години наред вкъщи се замеряхме с нея.
Искам да кажа, че ми остана някакво неудовлетворение след излизането ѝ, имах усещането, че почти никой не я е видял и може би затова слагах някои от разказите и в следващите си сборници, сякаш с надеждата, че този път ще бъдат забелязани. То може и да не е имало какво да бъде забелязано, но авторът, особено младият, си харесва нещата и често се чуди защо другите не ги харесват в същата степен.
От друга страна, вероятно с повечето първи книги е така. Малко романтично си представяш някакви прекрасности, затова и добрите неща, които се случват, не успяват да задоволят авторското ти его. Все пак при мен имаше и нещо съвсем реално – закъснението. Една работа не се ли случи навреме, няма как цялостно да се осъществи.
Д. Н. Разбирам. И все пак ми се струва, че не е само това. В тази книга нахвърляш много, после оказали се характерни за теб неща. Да вземем „Кучетата на Томи“. Там имаш едни изрази: „… и се точеше влажен есенен понеделник“; „по обяд излезе вятър“; „Вечерта пролуките в тополите наедряха и в тях заръждавя калкан“; „и се проточи влажна есенна нощ“. Нещо особено има в тези изрази, това поетичност някаква ли е?
Ч. Ц. Не бих казал. По-скоро това са думи, събрани в по-особен ритъм, с някаква музикалност (в моите уши), от които съм тръгвал. От израз – който ме е омагьосвал – към неясно какъв текст. Може да е някой от цитираните, може да е друг, например много харесвах, кой знае защо, израза „цветя, поставени на високо“ и т.н. Първите ми разкази, а и не само първите, така са се появявали – от дума, от израз, от фраза. Т.е. почти задължително от езика са тръгвали разказите ми към някакви герои, състояния и сюжети, доколкото ги е имало. (Само да вметна като пример. По едно време ми се заби в главата словосъчетанието „в ония дни“. Нищо и никакво словосъчетание, но непрекъснато си го повтарях: в ония дни това, в ония дни онова… От повторение на повторение се появи разказ за един, който в ония дни правел не знам си какво. Както се досещаш, най-важното в разказа беше, че се е разположил в ония дни…)
Д. Н. Обаче освен езиков, музикален израз, има една протяжност, тя ти е много важна, като ключ ти е. Какво значение за теб има тя? Чудехме се дали „Кучетата на Томи“ е някакъв бунт срещу системите изобщо, или срещу соца специално.
Ч. Ц. Тази протяжност пак е част от ритъма, от развитието на завладялата ме фраза. По-важни са ми били езикът и ритъмът му, отколкото с кого и какво се случва в разказа. На мен протяжността ми се е струвала сладостна, на читателя – не съм сигурен, по-скоро – едва ли…
Колкото до бунта, мисля, че и двата варианта са верни. От една страна, нямаше как хора като нас (имам предвид приятелите си, хората от тогавашните ни компании) да харесват казармената същност на социализма. (Дори не смятахме, че може да се говори сериозно за това, единствено подходящият тон беше ироничният.) От друга – бяхме повече аполитични, отколкото анти каквото и да било. Живеехме в затворени компании, с крайно ограничен контингент от хора, с които ти е приятно и на които можеш да се довериш. Смятахме, че човек трябва да се занимава с вътрешния си мир, с душата си, не с общественото устройство. За това ни говореше и любимата ни рокмузика, и любимите ни четива – например разказите на Селинджър.
Д. Н. Имах предвид дали разказът ти говори с езика на онази политическа система, или лично твоите спомени са с този език и ти затова се гмурваш в него. До каква степен езикът е бунт срещу социализма, или просто това е езикът на твоя спомен, дали това е съзнателно, или така излиза.
Ч. Ц. Пак същото – и двете. Хем така излиза, хем е и съзнателно. Обикновено младият човек поне малко е бунтар. И ние бяхме, но пак казвам – сякаш ни влечеше не толкова политическият, колкото… как да кажа… екзистенциалният бунт. Отблъскваше ни околният манталитет. Това повсеместно тесногърдие, въздигането в култ на материалното, алчността и тарикатлъците, отсъствието на стремеж към каквато и да било духовност, неприятният масов вкус, например сръбската кафанска музика, нищо от това не ни допадаше. (Не ни допадаха и манифестациите, събранията и тържествените концерти, лицемерието и постоянните липси на социализма, но това се разбираше от само себе си.) Били сме прозорливи в някаква степен. Социализмът си отиде, но тарикатлъкът, ненаситната алчност, липсата на духовност, долнопробният вкус и пр. останаха и дори се задълбочиха – днес възможностите за тяхното практикуване са в пъти повече.
Казвам всичко това, за да се върна на езика, тогавашния език. Езикът на моя спомен употребява официални изрази единствено иронично. Тогава официалните изрази не бяха човешки (и сега не са, но по друг начин). Това беше част от бунта – опитвахме се да говорим човешки.
Д. Н. Томи от „Кучетата на Томи“ не иска да ходи на упражнения в университета по най-нова история и изругава вътрешно: „Уважение ли? Какво ти тук уважение!“. Съвсем конкретно е насочено. Но пак остава въпросът: към социализма ли, или към всяко обществено устройство с всичките му несправедливости?
Ч. Ц. Ако беше само към социализма, нямаше през годините да променям детайлите. Непрекъснато се връщах към този разказ, макар че той единствен не беше закъснял – излезе в брой 12, 1984 г., на списание „Пламък“. (Впрочем в същия брой литературният критик Димитър Танев е написал за разказа: „Ценов доста сполучливо се мъчи да избяга от обичайното, пише телеграмно и разиграно. Трудно ми е да преценя доколко у него драмата на психологическата, на душевната самота е понятие и състояние лично осмислено, доколко е поколенчески белег и доколко – литературно заимствана. Но така или иначе, това е огромна и мъчна тема и прибързаният, младенчески интерес към нея малко ни озадачава“.) Не беше закъснял, но пък ми беше любим, програмен някак си. Имаше и друго. В разгара на прехода осъзнах, че е напълно възможно да става въпрос и за днешния днешен ден. Подобно беше. Вместо отрядници и милиционери се бяха навъдили не по-малко отвратителни мутри и полицаи. Вместо политическото менгеме – икономическото стягаше до изнемога. А и ставаше все по-ясно, както по-късно не помня кой пръв го формулира, предавам по памет – оказа се, че 10-ти ноември дойде не от мечтата за свобода, а от копнежа по изобилието на западните магазини…
Ето защо сменях детайлите – нагаждах ги според поредния днешен ден (чак докато написах романа „Кучета под индиго“). Именно защото се отнасяше за всички днешни дни, в които дотогава бях живял. Макар че не това беше най-важното, а душевните катаклизми на героя.
Д. Н. Все пак клишетата са си от соца. Искам друго да попитам. Много ми беше харесало как лицето на отрядника се събира в брадичката, когато Томи му се разкрещява. Ти виждал ли си така да става? Изобщо как описваш героите? Имаш ли ги готови, или в момента ги измисляш според нуждите на повествованието?
Ч. Ц. Ако говорим за тогава, за „Кучетата на Томи“, само настроението е автентично, останалото е измислено. Героите са натаманявани според нуждите на повествованието, както се изразяваш. Това не означава, че не съм ползвал видени неща, запоменени (най-вероятно някъде съм виждал вбесен човек с разтреперена брадичка).
Но винаги, и когато напълно си измисляш, условието е едно – да бъдеш убедителен. Преди време жена ми споделяше как за една от героините в „Непосилната лекота на битието“ Милан Кундера твърди, че напълно гола, но с шапка тя придобива особена еротичност. Твърди го така убедително, че няма значение дали шапката наистина привнася толкова еротика, или не (то не е и някакъв обективен процес). Просто, измисляйки си, понякога опипом, писателят трябва да умее да бъде истински убедителен. Нищо повече, но и нищо по-малко, както се казва…
Понеже най-вече за соца ме питаш, да отбележа още веднъж, че все пак „Кучетата на Томи“ е разказ за самотата, не за социализма. За самотата, за неудовлетвореността, за липсата на любов, а най-вече – за отчуждеността на героя от повечето страни на битието, включително в един момент и от себе си…
Поне така ми се струва.
Д. Н. Томи е забравил да си нахрани кучето, даже е забравил, че изобщо няма куче. Какво означава това – нещо някъде тече, а ти го изпускаш? Греша ли, че обикновено провинциално изживяващите се чувстват така. Нещо страхотно се случва някъде, а при теб – едно голямо нищо.
Ч. Ц. Може и така да е понякога, но в случая по-скоро е въпрос на състояние, на отношение към света, на характер, ако щеш. Томи където и да е, ще има чувството, че не е на мястото си, че не е тръгнал по правилната пътека, че не е взел правилното решение. Типът му е меланхоличен, съзерцателен, раним човек е и винаги ще живее с усещането, че животът му се изплъзва. Някъде със сигурност гърми весела музика, а той е забил нос в стъклото и брои дъждовните капки (макар че пък са толкова сладостни и стъклото, и дъждовните капки). Е, подобна сцена може да се развива и в центъра на света, нали?!
Кундера има роман – „Животът е другаде“. Не съм го чел, споменавам го заради заглавието. Аз пък имам разказ – „Купонът е другаде“. Георги Господинов нямаше ли една книга – „Там, където не сме“?
Д. Н. Аз съм го срещала това при Явор Гърдев. Той казва, че преди се е притеснявал от усещането си, че някъде другаде нещо се случва, но после сваля бунта от себе си и казва – това е, по-добре така. Аз често съм се чувствала така и дори това, че избягах в провинцията, изглежда все едно свалям гарда…
Ч. Ц. Томи в разказа и Томи в романа „Кучета под индиго“ все още не са свалили гарда. Не приемат, възмущават се, реагират на неправдите, готови са на радикални постъпки. Т.е. в преносен смисъл – бунтът ги владее. Те не се примиряват, опитват се да живеят с болезнените си усещания за света.
Д. Н. Целият разказ с тези кучета, с това, че Томи постоянно чува лай, гладен лай, и с това постоянно дежавю е една метафора.
Ч. Ц. Метафора е, разбира се. На самота, на неудовлетвореност, на очакване нещо да се случи. Нямам куче, но имам чувството, че не съм го нахранил си е чиста метафора. Заедно с пояснението: всичките си кучета съм изпуснал, а ми е вече времето да пътувам с кучешки впряг. Даже мисля, че ми е най-сполучливата метафора.
