Преслава Пенева
В ерата на глобализирания книжен пазар „Източна Европа“ често съществува не като география, а като жанр. Не като сложен, многопластов културно-исторически регион, а като шаблонен декор: сцена, на която страданието е ежедневно, а спасението винаги идва отвън. През оптиката на западния поглед Изтокът е едновременно носталгичен и запуснат, поетичен и брутален, мистичен и безнадежден – един меланхолен полусвят, гнездящ в сянката на вездесъщите панелни блокове. В жанра на „източноевропеизма“ героите не обичат, а оцеляват; жените не избират, а страдат; децата не играят, а гладуват; а мъжете – те пият, бият, а в най-добрия случай мълчат или тотално отсъстват.
На пръв поглед това е реализъм. На втори – добре калибриран образ, който да задоволи очакванията на жури и публика, които вече добре са си научили урока и прилежно са си написали домашното, които вече знаят как трябва да изглежда една „добра“ източноевропейска творба. В това културно уравнение Източна Европа е най-успешна, когато остане разпознаваема. А тя е разпознаваема не с идеите си, не с културите или езиците си, а с болките и тъгите си. Често единственият билет за международна сцена минава през жаравата на личната или колективната травма – но тя трябва да е преводима, консумирана със съчувствие, а не с дискомфорт; да е достатъчно сурова, за да впечатли, но достатъчно позната, за да не плаши; да бъде така изящно конструирана, че установеният вече калъп за „източноевропейскост“ да ѝ пасне като ръкавица. Но какво се случва, когато една творба иска да бъде не просто част от жанра „Източна Европа“, а нещо повече? Може ли един глас от периферията да бъде чут, ако не се побира в стереотипите? А може ли да бъде смислен, ако е техен верен поданик?
Именно в тези културно-морални дилеми ни въвежда творчеството на Елица Георгиева. Георгиева е родена в София през 1982 г., но от осемнайсетгодишна живее в Париж, където придобива магистърска степен по кино и творческо писане и работи по множество проекти в областта на документалното кино, литературното писане и пърформанса. Романите ѝ – „Космонавтите само минават“ (2016) и „Одисея на момичетата от Източна Европа“ (2024) – са написани и издадени във Франция, на френски език. Траен обект на творческия интерес на Георгиева обаче се оказва именно Източна Европа, която се явява не толкова фон, колкото активен производител на травми – лични и колективни, естетизирани и сведени под безмилостния общ знаменател на стереотипната „източноевропейскост“. Тази практика обаче поражда въпроса: къде свършва автентичното преживяване и къде започва неговата културна „продажба“? И дали в усилието си да „дадем глас“ на хора, които често са безгласни, не рискуваме да им сложим нова маска – по-симпатична, по-приемлива, но също толкова обезличаваща?
Именно на тези въпроси е принуден да търси отговор читателят на „Одисея на момичетата от Източна Европа“. Още от заглавието ни приветства неизменната Източна Европа – отново не в ролята си на топос, а задаваща тематичен ключ за четене на произведението и неговите персонажи и сюжетни превратности. Озаглавяването на книгата предлага рамка, през която читателят да се подготви за своето възприятие на текста – то обещава пътуване, епос, премеждия, но и подсказва, че героите в него ще бъдат белязани не от универсални, а от дълбоко локализирани обстоятелства. Етикетът „одисея“ внушава мащаб и драматизъм, но тук вместо Омиров герой, въоръжен с копие и щит, имаме две млади жени, въоръжени с източноевропейски акцент, полулегален паспорт от „периферията“ и неравна съдба на емигрантки. И ако Омировата „Одисея“ е пътуване към дома, то тази е по-скоро бягство от него – един трънлив път през географията на страданието, сексуализацията и социалната маргинализация. В този смисъл заглавието задава и ироничен, и трагичен тон: тези момичета са героини не на внушителен епос, а на повторението на един едновременно маргинален и маргинализиращ разказ, в който Изтокът е мястото, от което трябва да се избяга, и към което никой никога не пожелава да се върне (освен ако не е „мотивиран“ от службите за депортация).
Сюжетът на „Одисея на момичетата от Източна Европа“ се разгръща като двойствен разказ за два паралелни живота – две българки, две емигрантки, два радикално различни пътя, по които Изтокът стига до Запада. От едната страна стои младата студентка по кино (която, както е загатнато, а във финалните страници на романа и потвърдено, представлява автофикционален образ на самата Елица Георгиева) – току-що пристигнала в Лион, въоръжена с речници, енциклопедии и желание да се впише в света на френската култура. Неин „пътеводител“ е „Малкият Ларус на добрите обноски“ – своеобразна метафора за нуждата от „превеждане“ не само на езика, но и на поведението, стойките, културния код. За нея Франция е terra incognita и terra promissa едновременно – страна на „сиренето и свободата“, но и на (не)очаквани социални и културни бариери. Миграцията в нейната история е както личен избор, така и културен експеримент, който неизбежно минава през сблъсък с йерархии и предразсъдъци.
Контрапункт на сравнително „мекия“ разказ за интеграция е историята на Дора – жена, минала през Възродителния процес, социална бедност и самотно майчинство в България, търсеща бягство в чужбина само за да попадне в мрежа за трафик на жени във Франция. При нея миграцията не е избор, а капан. Ако студентката се бори за овладяване на нюансите на френския език, то Дора се бори за оцеляването си – физическо, емоционално, културно. Тя е поставена в роля, която отдавна е предварително написана за нея – жената от Изтока като сексуална стока, като жертва, като черупка на човек, а не автентична пълнокръвна личност. И въпреки това авторката не ѝ приписва пълната жертвена едноплановост – чрез образа на баба ѝ Арифе и метафората за „вълшебната лампа“ се отваря врата към вътрешен свят, в който има и светлина, и съпротива.
Невъзможно е да се говори за „Одисея на момичетата от Източна Европа“ без да се отчете нейното предварително заложена съзнателно желание да даде глас на маргинализирани фигури – жени от постсоциалистическа Европа, изтръгнати от родното и хвърлени в непознатата и предизвикваща чувство на отчужденост и несигурност среда на Западна Европа. Заложено е желание установените стереотипизации да бъдат разобличени и деконструирани, да бъдат показани като резултат от системна културна и икономическа неравнопоставеност. В центъра на повествованието не стои само страданието, а и борбата – за достойнство, за глас, за идентичност. И двете героини – макар да вървят по различни пътища – се опитват да заявят себе си в свят, който предпочита да ги постави в готови категории. За читателя, който не е израснал в постсоциалистически контекст, романът вероятно би могъл да се възприеме като смело и прогресивно произведение, което осветява забравени съдби и дава плът на фигури, които доскоро са били просто част от безименна статистика.
Въпреки предполагаемите си добри намерения и евентуално хуманистичния си порив, романът на Елица Георгиева в голяма степен възпроизвежда именно онези представи, които уж критикува. Източноевропейската жена тук отново е редуцирана до добре познатите ѝ роли в западното културно въображение – тя е бежанка, тя е жертва, тя е проститутка. Нейният живот съществува почти изцяло в сянката на закона – с фалшив паспорт, в нелегално жилище, на улицата, в периферията на обществото. Дора – една от двете главни героини – е особено показателен пример. Въпреки че е жена на почти 40 години и самотна майка, тя е въвлечена в сюжет, който автоматично и безцеремонно я праща в клишето за източноевропейската проститутка. Такава професия не се появява в текста като резултат от специфична вътрешна логика, а по-скоро като културен рефлекс, като натрапено и добре усвоено стереотипно очакване. Този повествователен избор, колкото и да се стреми да осветли социалната несправедливост, не разчупва представата, а я бетонира още по-здраво. Източноевропейката отново се оказва тяло – уязвимо, узурпирано и употребено.
Сред клишетата, които романът неусетно възпроизвежда обаче сякаш проблясва по-тиха, но устойчива нишка на съпротива – тази в разказа на студентката по кино. За разлика от сензационния сюжет около Дора, тук преживяванията са по-делнични, но затова и по-достоверни. Борбата ѝ не е с трафиканти, а с езика, с изолацията, с академичната арогантност, с постоянната нужда да „превежда“ себе си, своя произход и акцента си. Но именно тази дискретна борба придава на романа искреност и плътност. Автофикционалната Елица не просто оцелява – тя изгражда себе си наново в свят, който ѝ е и чужд, но и обезоръжаващо примамлив. Самоиронията ѝ не е капитулация, а форма на справяне; счупеният ѝ френски език не е слабост, а свидетелство за смелостта да се участва в игра с непознати правила. В този сюжет, по-скромен и не така драматизиран, читателят усеща една реална емигрантска одисея – не тази на клишираното страдание, а на личната трансформация и борбата не просто за оцеляване, а и за адаптация.
„Одисея на момичетата от Източна Европа“ е роман с безспорни достойнства – той се отличава с хуманистична сърцатост, остър хумор и желание да даде сцена за изява на гласове, които обикновено остават в полето на маргиналията. Наративът на Георгиева е жив, емоционален и изпълнен с ярки образи, които лесно грабват вниманието. Но същевременно в стремежа си да покаже болката и оцеляването на източноевропейската жена, книгата често неусетно затвърждава именно клишетата, които уж се опитва да разколебае. Така романът заема амбивалентна позиция: между искрения стремеж към еманципация и неосъзнатото желание да се хареса на западната публика чрез познатите ѝ образи. Това го прави важен, но и проблематичен текст – огледало, в което Източна Европа се отразява едновременно разпознаваемо и изкривено, а нейните страдалчества се превръщат в културна болка, вакуумирана за износ.
Елица Георгиева, „Одисея на момичетата от Източна Европа“, изд. „Колибри“, С., 2024
