Серафим Владимиров
Виктор Сегален (1878-1919) не е точно първият автор, който ни идва на ум, когато кажем френска литература. Можем да прозрем образа на Сегален в думите на Ницше, когото той е боготворял: „да оказваш неактуално влияние, т.е. да действаш срещу времето, следователно върху времето, и да се надяваме, в полза на бъдещето”. За да си отговорим на въпроса наистина ли Сегален е неактуален, трябва да проследим хода на необикновения му живот. Ражда се в суровата земя на Бретан и като дете има твърде крехко здраве. Майка му го обсипва със забрани и твърди, че той не е като другите, но в това Виктор вижда не просто ограничения, а обещание за извънредна съдба. В една тетрадка, с която никога не се разделя, той описва впечатленията си от региона. По-късно е издадена и носи непреводимото име „A Dreuz an Arvor”. В нея Сегален разказва за разходка с колело във Финистер (finibus terræ – „на края на земята“), както и предлага своя интерпретация на мита за Орфей. Слуша Вагнер в захлас и дори опитва да свири. Чете постоянно, Шекспир и Юисманс го съпровождат в съзерцанията му. И сякаш „наопаки” на сериозността на детството, Сегален решава да посвети живота си на пътувания и приключения. Важно е да се отбележи, че на българската литературна сцена Сегален е превеждан и популяризиран от Андрей Манолов, който прави възможна появата на „Химн на легналия дракон“ (изд. „СОНМ“, 2025). Представените преводи дават възможност не просто естетически читателят да се наслади на произведенията в отличен превод, но и вникват в същността на текстовете. Дозираният подбор на стели, последвани от откъси от „Тибет“, откриват различни страни от Сегален и творчеството му.
От Джибути до Китай, през САЩ и Полинезия, Виктор Сегален върви по стъпките на Гоген и Рембо. След като защитава докторска степен на тема неврозите в съвременната литература, Сегален става корабен лекар и заминава за Сан Франциско, където се разболява тежко. През двумесечния му престой силно впечатление му прави китайският квартал, където вижда китайската култура като истинско откровение. В Таити Сегален откупува платна на Гоген, който според него е последният защитник на стария свят и неговите култове. Вдъхновен от престоя си там започва да работи върху „Les Immémoriaux”[1], в който говори за последните езичници от островите на Полинезия, маорите, които са забравили своите обичаи, знания, познати богове, с една дума – своето минало. Любопитен факт е, че Сегален имал силен интерес към музиката. По време на престоя си в Полинезия написал „Мъртви гласове: музика на маорите”, посветена на Дебюси. Записал си впоследствие: „Едно от нещата, които тревожат Дебюси, е недостатъчността на перкусионния състав. Забележка: да донеса от пътуването си в Далечния изток комплект гонгове и цимбали“.
Метеоритната съдба на писателя го превръща в свидетел на началото и края на Поднебесната империя. Получава стипендия за две години и заминава доброволно за Пекин да учи китайски, където Франция опитва да закрепи влиянието си. Не след дълго Сегален заминава в търсене на приключения. Почти без да знае, той открива гроба на първия китайски император Цин Шъхуан (управлявал през 221-210 г. пр.н.е.). Гробницата с теракотените войници на императора е открита около 60 години по-късно. Гуангсу, последният единовластен император на Китай, запленява Сегален, който решава да напише „Синът на небето”. Проектът му обаче завършва със смъртта на императора и края на най-старата династия в света – Мангу.
Между 1904 и 1918 г. Виктор Сегален пише „Есе върху екзотиката“ – останало като чернова при смъртта му, но публикувано по-късно с подзаглавието „Естетика на разнообразието“. Още на първата страница той обявява, че иска да спаси екзотиката от колониалния колорит, за да я превърне в „критично понятие за различието“. Сегален го описва като „съзнание за всичко, което не е себе си; възприятие на различието“ – реакция, а не адаптация. Естетическият характер на екзотиката интересува не толкова „далечния“ обект, колкото новата интензивност на погледа. Тя е усещане, предавано от разстоянието (географско, културно, времево, дори вътрешно). При тази среща целта не е да се погълне Другият, да се цени, без да се асимилира, без алергия, да се усети наслада от „уважителното разстояние“. За целта Сегален създава неологизма „екзот“, „този, който знае да се наслаждава на разликата между себе си и обекта на своето възприятие“. Изключително важна е идеята, че разнообразието обозначава безкрайното разпространение на форми, култури, вярвания, пейзажи. Въображението и мечтите допълват наблюдението, за да достигнат „вътрешното друго място“. „Това е способност на моята чувствителност: да усещам Разнообразието, което превръщам в естетически принцип на моето познание за света“, отбелязва той. Красотата, твърди Сегален, се ражда от контрастите, които модерността се стреми да изглади. Оттук и призивът за запазване на различията, на индивидуалното, на колорита срещу вихрещата се по това време стандартизация. Така екзотиката се явява сетивният път към разнообразието. Без разнообразие екзотиката би била празна, без екзотика разнообразието би онемяло.
Именно в Китай Сегален завършва един монументален труд. Публикувани през 1912 г. в Пекин в двуезично издание, което не е предназначено за продажба, „Стели“ се представят като хибриден обект: дясната страница съдържа пастиш на китайски надпис, а лявата страница – неговия „превод“ на френски. Сегален пресъздава по този начин археологическия артефакт, който е открил в некрополите на Сиан или Сичуан: стелата. Тя представлява издигнат каменен блок, място на памет, където се записват най-разнообразни текстове. Вероятно близостта на този китайски камък, наречен стела, е произвела странно усещане у французина, защото той много наподобява менхирите на родния Бретан. Целта си Сегален формулира просто: „Тъй както някой простичко насочва пътника на кръстопътя и му спестява всякакво напразно лутане – така и аз желая да посоча отривисто целомъдрения Изток с най-приятелска ръка“.
Първото издание не е случайно. Двойственото, скритият смисъл, закодираното ръководи живота на Сегален. Зад познатото откриваме друго познание. Така китайската хартия, прегъната на 102 страници, мастилото, вертикалното оформление, които са част от поетиката на разстоянието, завладяват западния читател, който се сблъсква с текст, който не може да прочете. Той трябва да приеме първоначалната неясна и посредническа роля на френската „обратна страна“. Публикувани са 81 екземпляра от книгата, съдържащи 66 фигури, стели. Случайността отново не е по вкуса на ексцентрика. Простата сметка [8 + 1 = 9] разкрива числото на императора, на когото Сегален посвещава творбата си. Стелите са разпределени в секции в началото (стели с лице на юг, стели с лице на север…), в центъра (средищни стели, крайпътни стели) и в края (стели за ридание, стели по пътя на душата). Тази последователност имитира движение отвън навътре. Ориентацията отваря китайското въображаемо пространство и издига стелата като ос на света. Средата тематизира равновесието на противоположностите: живот и смърт, пълнота и празнота, камък и слово. Споменът завършва с игриво и меланхолично отклонение, знак, че всяко търсене се изгубва в смях, прах или ерозия. Така сборникът се чете като хартиен храм. С всяка премината врата смисълът се задълбочава, вместо да се разкрива.
Сегален възприема лапидарната форма на надписите. Неговите стели са паметници от свободни стихове или, както някои твърдят, ритмизирана проза, рядко по-дълги от една страница. Отрицателната стойност (празнота, типографско бяло, елипсите) има толкова значение, колкото и буквата. Всеки текст съдържа загадка, която читателят допълва. Тази икономичност се доближава до даоисткия принцип на ву, ефективността на недействието. Чрез оттеглянето си словото дава резонанс на пространството на разнообразието. Гравираните „гласове“ говорят за едно фиктивно китайско „ние“, където французинът остава извън кадър. Екзотиката вече не е консумация на Другия, а съприкосновение между две системи от знаци. Стелата остава друга, защото се съпротивлява на прозрачността. Тази разлика подхранва естетическото удоволствие да се усеща разстоянието, а не да се премахва.
Като взима за свидетели едновременно символизма (ролята на мълчанието, синестезията), типографските авангарди и зараждащата се антропология, Сегален вписва „Стели“ в литературната модерност: фрагментация, книга-обект, игра с изказа. Но той прибавя към това метафизична медитация върху смъртта, непостоянството и множествеността на световете, която поставя в диалог Запада и китайската мъдрост. Сегален множи говорещите и този полифоничен хор замъглява авторитета на автора. Писането се превръща в маска, persona, и театър на различието.
„Стели“ реализират проекта на Сегален за „естетика на разнообразието“. Вместо да описва Китай, книгата ни кара да изпитаме разстоянието, което разделя и свързва. С епиграфската си форма, вертикалното си оформление и множеството гласове тя приканва читателя към вътрешна археология: търсене на „другаде“, което разкрива непрозрачността на всеки субект.
Съмнителната му смърт подхранва интереса към Сегален до днес. Завръща се в родния Брест, вали от седмици, зависим е от опиума. На 21 май 1919 г., когато е на 41 години, Сегален влиза в Хюелгоат, „високата гора“, гората на крал Артур, за последен път. Първо е с високи китайски обувки, впоследствие се връща вкъщи, сменя ги с ниски и се връща в гората. Два дни по-късно го намират на около 10 минути пеша от града, артерията на крака на опитния лекар е разкъсана, а превръзката е свлечена. За да засили мистерията, до него лежи издание на Шекспировия „Хамлет“ с отбелязани страници и кодове.
Обяснение едва ли ще получим, но едно е сигурно. Виктор Сегален е забележителна фигура във френската и световната литература. С вродената си любознателност, жажда за път и мистериозна самовглъбеност той не просто свързва две цивилизации, но проправя път към един тих диалог на нормалността. Защото „щом има стена, има отвъд. Просто трябва да се появи врата. Ако няма врата – процеп. Ако няма процеп – пукнатина. Ако нищо няма – стената трябва да стане прозрачна“. В една алегорична игра Сегален пропътува себе си, за да премине от Китайската империя към Империята на Аза.
Виктор Сегелан, „Химн на легналия дракон“. Избрани стихове, съставителство и превод Андрей Манолов, изд. „СОНМ“, 2025
[1] Който е толкова древен, че не се знае откъде произхожда, не е останала никаква следа от него. Б.пр.
