Саймън Хатънстоун
Единственото дете на големия писател говори за бащината отдаденост на Оруел, за ранната му смърт, необикновения му талант и репутацията му на голям почитател на жените
Ричард Блеър не е имал лесен старт в живота. На триседмична възраст е осиновен. Девет месеца по-късно новата му майка Ейлийн умира на 39-годишна възраст, след като получава алергична реакция към анестетик по време на хистеректомия[1]. Семейството ѝ и нейните приятели очаквали, че съпругът ѝ Ерик ще се откаже от осиновения си син. За щастие, Ерик, по-добре познат като Джордж Оруел, се оказва необикновено отдаден на отглеждането на детето си баща за времето, в което живее – 40-те години на ХХ век.
Оруел и съпругата му дълго време правили опити да имат наследник, но без успех. След толкова много усилия и след постигането на съгласие да осиновят дете Оруел не смятал да се откаже от сина си. „Това, което баща ми искаше най-много, е да има деца“, казва Блеър. „И аз станах неговото семейство“.
Седим в кухнята, в дома на Блеър, и той ми прави чай. На стената виждам рамкиран текст с известните инструкции на баща му за приготвяне на напитката. „Изберете чай от Индия или Цейлон (Шри Ланка), а не китайски. Използвайте чайник, за предпочитане керамичен. Затоплете го на директна топлина. Чаят трябва да е силен – шест лъжици листа на литър. Оставете листата да се движат свободно в чайника. Никакви торбички и цедки… Пийте го от висока чаша за чай. Не добавяйте сметана. Досипвайте мляко към чая, а не обратното. Никаква захар!“
Оруел, вероятно най-влиятелният писател на ХХ век, изобличава тоталтаризма в своята дистопия „1984“, хроникира проявленията му в мемоарите си „Почит към Каталония“, посветени на Гражданската война в Испания и го осмива в своята чудесна алегория „Животинската ферма“. И все пак можем да кажем, че правилата му за правене на чай са на ръба на деспотизма. Вероятно не трябва да се изненадваме. Оруел, който умира на 46-годишна възраст през 1950 г., е изтъкан от противоречия: той е решителен бунтар, който твърде много се притеснява да не разстрои родителите си – затова измисля псевдоним, когато пише за живота си като бездомник; човек от народа, завършил „Итън“; интровертен мъж, който обича партитата; егалитарист, разкъсван от предубеждения; мъж, който заявява, че не понася „неизкоренимата мръсотия и неподреденост“ и „ужасната ненаситна сексуалност“ на жените, а самият живее сред мръсотия и хаос и спи с колкото се може повече жени.
Блеър се извинява. Няма чайник и чай на листа: използва торбички чай. Той е на 80 години, на възрастта на „Животинската ферма“. Подава ми чаша в бяло и оранжево, с дизайна на старата корица на „1984“, издадена от „Пенгуин“.
Не можете да си представите двама толкова различни мъже. Оруел бил пуритан и радикал; Блеър е „консерватор левичар“, който казва, че никога няма да гласува за лейбъристите, защото не може да понесе мисълта да пее песента „Червеното знаме“[2]. Оруел презирал привилегиите, на които се радвал по рождение, и прекарал по-голямата част от живота си в мизерия. Блеър харесва уютния живот в предградията, в приятното обкръжение на хора от средната класа. Писателят работел в колониалната полиция в Бирма, сега Мианмар; воювал на страната на републиканците по време на Гражданската война в Испания и е прострелян в гърлото през 1937 г.; живял по улиците на Лондон; прекарал много време из бардаците в Париж; оттеглил се на изолирания остров Джура в края на живота си, където пише „1984“. Блеър започва да работи като фермер, обучава хора как да търгуват с трактори и накрая се превръща в собственик на ваканционни вили в Крейгниш, намиращ се на западния шотландски бряг, които дава под наем.
Все пак Оруел му оказва огромно влияние. „Баща ми беше предан и всеотдаен родител“. И Блеър е също толкова предан син. Той вижда себе си като човек, който трябва да съхрани свещеното наследство на своя баща.
На лавица в коридора виждам макет на склуптура на Оруел, която е поставена пред централната сграда на BBC в Лондон. Мигновено разпознаваш писателя – върлинест, с тънки мустаци, тъмна начупена коса и цигара в ръка.
От другата страна забелязвам илюстрация на бяла каменна къща и парче от каменна плоча. Под тях чета: „Този фрагмент е от покрива на селската къща на остров Джура, където Ерик Артър Блеър (Джордж Оруел) живее под наем от месец май 1946 г. до смъртта си през януари 1950 г. Тук той създава своя последен велик роман „1984“. Отдолу стои подпис: „Ричард Блеър, патрон на Обществото Оруел“. Синът на писателя ми казва, че е запазил каменната плоча, преди да ремонтират покрива на къщата.
След смъртта на Ейлийн, с влошено здраве вследствие на заболяването от туберкулоза, Оруел търси подходящо изолирано място, къде би могъл да се съсредеточи върху писането, а синът му – да се радва на свободен живот сред природата. Приятелят на Оруел, редакторът в „Обзървър“ Дейвид Астор, има къща на остров Джура и предлага на писателя да се премести там. Блеър е на две години, когато баща му се пренася в Джура, придружен от бавачка и по-малката си сестра Аврил. Това е мястото, където синът опознава своя баща.
Малкият Блеър и Оруел са сплотен отбор. Баща му продължава да прави нещата, които винаги е правел. Писането е приоритет; пътува, когато има желание за това, или когато му е възложена някаква работа; преследва жени, предлагайки на поне четири да се омъжат за него – накрая, когато вече е на смъртно легло, Соня Браунел се съгласява да стане негова съпруга.
Но в спомените на Блеър Джура е рай за отношенията баща – син. „Обичах това място. Живеех в просторна къща, имах хубави обувки и топли дрехи, достатъчно храна и можех да се скитам където си поискам – нещо, което не можех да правя в Лондон“. Нямало други деца, но това не го тревожело. Докато баща му пишел, Блеър изследвал околността. Срещали се на закуска и по време на следобедния чай. В летните вечери ходели да ловят раци.
Спомня си множество приключения, споделени с баща му, повечето от които свързани с опасности. Най-запомнящото се сред тях е експедицията им с лодка в опасния залив Кориврекан, известен с един от най-големите водовъртежи в света. Баща му не изчислил добре момента на нахлуване на приливната вълна, лодката се преобърнала и едва не се удавили. Това стреснало ли Оруел? „Да, това го разтърси, абсолютно“. Дали баща му е бил толкова безразсъден, докато е с него, колкото в ситуации, когато е бил сам? Блеър се усмихва: „Е, здравето и безопасността не бяха приоритет в онези дни. Все пак оцеляхме“.
Но имало нещо, за което Оруел внимавал. „Казваше ми, че трябва да обувам подходящи, здрави ботуши заради змиите. В Джура имаше много усойници. Те не са от змиите с най-силна отрова, но винаги беше нащрек, вероятно заради спомените си от Бирма“. Страхуваше ли се от тях? „Да, но не твърде много – когато ги видеше, ги тъпчеше и убиваше“. Оруел се отнасял към сина си като към малък възрастен, защото нямал опит, свързан с малки деца, а и нямало връстници на сина му около тях.
Много хора им идвали гости в Джура – твърде много според леля му Аврил, която знаела, че на брат ѝ не му остава много време. Тя се притеснявала, че посетителите го разсейват и му пречат да работи. Брайън казва, че биографите са много несправедливи към леля му Аврил, защото я описват като вечно навъсена и недоволна жена. „Това изобщо не беше вярно. Пълни глупости“, избухва той. „Беше грижлива и бранеше баща ми, опитваше се да спре всички тези глупави хора, които идваха вкъщи, изпиваха алкохола му, мотаеха се около него и му пречеха да прави това, което иска“.
Знаел ли е колко болен е баща му? Той поклаща глава. „Не, аз го питах: „Къде те боли, татко?“, мислейки, че изпитва болката, която ме връхлетя, когато си спуках главата. Години по-късно Блеър разбира, че баща му се ужасявал от мисълта да не го зарази; още повече се страхувал синът му да не се дистанцира от него, тъй като не можел да проявава физически бащинската си любов. „Разбираме за тези страхове от писмата му. Не можел да ме прегръща и целува, защото се стараел да ме предпази от болестта и се опасявал, че няма да се привържа към него“.
През януари 1949 г. приемат Оруел в санаториума в Кранам, Глостършър. Година след това синът му го вижда за последен път – по време на посещение в болницата на Лондонския университетски колеж, където баща му междувременно е настанен. „Седмица по-късно Би Би Си съобщи, както се правеше по онова време, че е починал Джордж Оруел, авторът на „1984“. Тогава Блеър е на пет години.
След смъртта на баща си Блеър отива да живее във ферма в близост до остров Джура, при леля си Аврил и съпруга ѝ Бил. С времето научава много неща за своите родители. Дали Оруел е говорел за майка му. „Не, а и не знаех, че съм осиновен докъм 10-годишна възраст. Леля ми небрежно спомена това, докато ме караше нанякъде с колата“. „Как се почувствахте?“ „Бих сравнил ефекта с хвърлено камъче в езеро“, отговаря той, смеейки се. „Често се местехме от място на място, когато бях съвсем малък, след смъртта на майка ми са ме гледали много хора“.
На 12 години прочита първо „Животинската ферма“, след това „1984“. Втората книга била по-трудна за разбиране. Тогава не успява да осъзнае, че „Животинската ферма“ е алегория на сталинския режим. Как възприема факта, че думи и изрази като „новговор“, „Големият брат“, „оруелски“ трайно са навлезли в езика ни? „Не можеш да вземеш вестник, без да попаднеш на някоя от тях, особено „оруелски“. Сепваш се и си казваш: почакай, тук говорят за баща ми“.
Блеър завършва колеж за фермери. Жени се за Елеонор на 20-годишна възраст и двамата още са заедно. Казва, че се възползва късно от авторските права върху творчеството на баща си. По сметките му започват да идват много пари с наближаването на 1984 г., когато интересът към романа на баща му нараства значително. Дали това променя живота му? Отговаря утвърдително и добавя, че купил къщата, в която сме в момента, с част от тях. От колко години живее в тази къща? „От 1984 г.!“, усмихва се той. „Това е случайно съвпадение“.
„Бях предпазлив с харченето на парите, подкрепям фондацията на името на баща ми и Общество Оруел. Надявам се, че ще останат пари за децата и внуците ми. Моят счетоводител ми каза: „Искаш ли да станеш данъчен изгнаник? Да се преместиш в Испания?“. Както правеха хората в онези времена. Жена ми отказа да се местим там и трябваше да се справя с всички данъци.
След пенсионирането си Блеър се посвещава на мисията да съхранява паметта за баща си. Изнася лекции в чужбина за живота и творчеството му, води турове в Каталуния, проследявайки местата, където Оруел е участвал в битки по време на Гражданаската война в Испания. С времето става добър познавач на житейския път на баща си. Често започва да се колебае дали знанията, които е натрупал, се основават на личния му опит, на разказите на хората за баща му, на текстовете, които е прочел, или са комбинация от всичко това.
Семейството на Оруел се радвало на добри доходи благодарение на търговията с роби. Неговият прапрадядо, Чарлс Блеър, бил заможен шотландец, притежаващ плантации в Ямайка. След като търговията с роби е отменена в много от британските колонии през 1833 г., семейство Блеър е сред трите хиляди фамилии, които изплащат общо 20 милиони лири компенсации, еквивалент на 17 милиарда лири днес. В момента обаче, в който писателят е роден – в щата Бихар, североизточна Индия – по-голямата част от парите вече са похарчени. Баща му, също Ричард Блеър, работел в отдела за опиум в индийската администрация. Когато Оруел навършва една година, майка му Ида се мести в Англия, а баща му остава на поста си в Индия. Писателят прекарва детството си с майка си и своите сестри в Оксфордшър.
Родителите му нямали възможност да плащат такси за частни училища, но Оруел получава стипендия – първо за училището-пансион „Сейнт Киприян“ в Източен Съсекс, а по-късно за колежа Итън. В есе, публикувано посмъртно, в което разказва за престоя си в пансиона, той пише, че мразел това място и там често му напомняли, че е „от бедно семейство“. След Итън също се нуждаел от стипендия, за да продължи образованието си в университет; родителите му обаче знаели, че няма да я получи заради ниските си оценки в колежа. Писателят постъпва на работа в имперската полиция в Бирма, тогава провинция на Британска Индия, и създава там първия си роман „Бирмански дни“.
За Оруел са написани много биографии, часто от които са твърде противоречиви. Някои от тях го идеализират, а други – демонизират. Докато чете книги, посветени на баща му, Блеър научава много неща и за своята майка. Ейлийн завършва английска литература в Оксфордския университет. Поет и психолог, в началото на Втората световна война работи в отдела за цензура в Министерството на информацията, след това в Министерството на храните и като съсценарист на предаване по Би Би Си.
„Тя била добре образована и не отстъпвала на баща ми в интелектуално отношение“, казва Блеър гордо. „За нея са написани много неверни неща“. Хвали обаче книгата на Силвия Топ „Ейлийн: да създадеш Джордж Оруел“ (Eileen: The Making of George Orwell). „Не мисля, че ѝ е отдадено заслуженото. До известна степен е останала в сянка. Това, което прави Силвия Топ, е да постави майка ми пред Оруел и да очертае контекста на времето, в което е живяла“.
Да вземем „Животинската ферма“, казва той, „Ейлийн има голям принос за създаването на тази книга. Някои казват, че идеята за написването ѝ била нейна. Майка ми помогнала на баща ми за структурирането на повествованието, за поставянето на животните в подходящ контекст“. Смята се, че Оруел заел заглавието за „1984“ от стихотворение на Ейлийн, именувано „Края на века. 1984“. „Била е изключително интелигента и е притежавала блестящо чувство за хумор, който повечето хора не са могли да схванат“, добавя Блеър.
Ейлийн не криела факта, че понякога съпругът ѝ бил непоносим – разглезен, избухлив и себичен, но признавала, че е невероятно талантлив, проницателен и продуктивен писател.
Освен шест романа Оруел създава три книги с документална проза, дневници, памфлети, множество есета, стихотворения и вестникарски статии. Питам Блеър кои са любимите му текстове? „Есетата“, отговаря той, без да се замисли. „Те са поразително добри и са изпълнени с великолепно чувство за хумор“. Изрежда някои от тях „Как умират бедните“, „Застрелване на слон“, „Обесване“, „Радостите на младостта“.
Има ли неща в книгите на баща му, които го карат да се чувства неловко? „Да, начинът, по който категоризира хората. За него те са в черно или в бяло. Изобщо на харесва брадатите леви либерали, обути в сандали. Обикновено причислява собствениците на магазини към типажа закостенял консерватор“. Смята ли, че Оруел е бил сноб? „Не зная. Проблемът е, че говореше с акцент, типичен за завършилите Итън – това изобщо не помага, нали?“
Казвам му, че бях шокиран от коментарите на Оруел за евреите в „На дъното в Париж и Лондон“. „Дааа“, казва Блеър внимателно. „Дали е бил антисемит? От тази книга човек може да заключи, че е бил, но според мен в нея той регистрира това, което другите хора мислят за евреите“.
Понякога да. Но със сигурност не през цялото време. Често в книгите му евреите са стиснати, корумпиран, грозни и отблъскващи. В по-късните си години писателят променя отношението си към тях. Оруел презира нацистката идеология и заявява: „Антисемитизмът… просто не е доктрина на зрели хора“, макар и да продължава да следва определен стереотип в описанието на евреите в текстовете си.
Блеър казва, че баща му е бил продукт на своето време и подозира, че е робувал на определени предразсъдъци. „Не мисля, че е проявявал по-голяма антипатия към евреите, отколкото към всеки друг. Известно време изпитвал неприязън и към шотландците. Но към края на живота му това се променя. Сигурен съм, че ако беше живял още 20 години, щеше да ревизира много от нещата, които е написал, защото беше отворен за критика и признаваше грешките си“.
Тетрадката, в която Оруел изрежда имената на 135 човека, подозирани за симпатии към комунизма, е предадена на приятелката му Къруън през 1949 г. Тогава тя работи в почти секретен отдел за изследване на информацията във Форин Офис. За това се разбира през 2003 г. и писателят е заклеймен в мрежата като „реакционер и доносник“, „лукав маккартист“ и „фалшив социалист“. Дали Блеър смята, че баща му щеше да съжалява за този списък, ако беше живял по-дълго? „Не, не мисля така. Баща ми определяше сталинизма като не по-малко зло от нацизма“. Блеър обаче допуска, че отношението на баща му към жените е щяло да се промени с времето.
Ейлийн заплашвала Оруел, че ще го напусне заради множеството му изневери. Блеър споменава следния случай: докато баща му и майка му живеели в Маракеш, Оруел попитал жена си дали му разрешава да спи с млада берберка като подарък за рождения му ден. „Тя му отвърнала: Да, за бога, направи го!“
Каквито и да са недостатъците на Оруел като човек, той е литературен великан, посветил живота си на изследването на най-значимите теми – тиранията, войната и бедността. Може би най-забележителният факт е, че е направил толкова много за толкова кратко време. „Не се тревожа, че не съм се доближил до това, което той е успял да постигне. Стараех се да бъда разумен, да остана верен на християнските ценности и съм доволен от живота си. Слава богу никога няма да стана министър-председател“.
Дали някога е искал да пише? „Не, не, аз съм ужасно мързелив“. „Често съм казвал – фактът, че не нося гените на баща си, е благоприрятен за мен. В противен случай всеки би казал: „Погледни баща си и виж ти какво си постигнал“. Винаги ще бъдеш сравняван със своя баща“. За Блеър е достатъчно да поддържа ярката следа, която оставя творчеството на Оруел. „Аз съм просто пазител на неговото наследство – обикновен син на един необикновен баща“.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Изтоник: „Гардиън“, 19 март 2025
[1] Хирургична процедура, която включва отстраняване на матката. – Б.пр.
[2] „Червеното знаме“ е химн на Лейбъристката партия от нейното основаване през 1900 г. – Б.пр.
