Славомир Бурила
Еврейски теми
Започвайки от тома „Където и да е земята…“ (Gdziekolwiek ziemia), доминиран от апокалиптични визии, творчеството на Тадеуш Боровски е обединено от холистична перспектива. Това възприятие от дебютния том след това се пренася към виждането на лагера, което кара автора да съзре човека извън каквито и да е национални, обществени и светогледни квалификации, да го постави лишен от маски очи в очи с тоталитарната вселена. В така възприетата действителност Боровски не би могъл да разграничи една или друга обществена или национална група. Съзнателно например се отказва да акцентира върху еврейската съдба и да я отделя, макар че осъзнава нейния особен характер. Разбира, че наблюдаването на концентрационния свят през тази призма унищожава шанса да се открие универсален обяснителен принцип. Това е напълно отговорно решение на младия творец, който повече от всичко друго държи да изясни феномена на лагера. Подчинява индивидуалния и националния опит на търсенето на философска формула „за газа и за златото“.
Ситуацията на Боровски като писател на Холокоста е специфична. В полските и чуждоезичните трудове за литературата на Холокоста е поставян наравно с класиците – Примо Леви и Паул Целан[1]. Въпреки това Хенрик Гринберг го обвинява в фалшифициране на образа на войната. Според него прозата за Аушвиц забравя за трагедията и изключителността на еврейското страдание. Не е вярно, че Боровски не забелязва „еврейския характер“ на Холокоста или „еврейския характер“ на Аушвиц. Пиша повече за това на друго място[2]. Тук кратко ще резюмирам най-важните тези, необходими за тази студия. За да не развивам твърде много темата, ще се огранича до няколко примера. Внимателното четене – с необходимото историческо и биографично познание – на „Сбогуване с Мария“ (Pożegnanie z Marią) почти на всяка крачка разкрива изключителността на съдбата на потомците на Яков. Витек, бивш пипел[3] на насилник от затвора в Павяк, е наясно с особения статус, който имат евреите в хитлеристките арести, затвори и концентрационни лагери:
„Голите евреи, с нагрята след банята кожа, лазеха [по железния под] напред-назад, напред-назад […] За арийците там беше по-леко, наистина и аз съм лазил, но в друг блок и никой не ме е тъпчел. И не по принцип, а заради лош рапорт.“ (BWO 145)[4]
Също така „еврейството“ на жертвите не е под въпрос. Например „транспортът“ от Сосновец-Бенджин, който няма определение в „Заповядайте, дами и господа, в газа“ (Proszę państwa do gazu), става „еврейски“ в „Смъртта на Шилингер“ (Śmierci Schillingera). В текста „Заповядайте, дами и господа, в газа“ малко дете с ужас тича след майка си и вика на идиш „мамеле“. В същата сцена поведението на майката, която се отказва от детето си, за да оцелее, е оценено еднозначно от украинеца Андрей: „Ах, ти, ебит твою мать, блядь еврейская! От детето си бягаш!“ (PM 98).
При Боровски (за да изброим само най-важните текстове, започвайки от „Сбогуване с Мария“, „Момчето с Библията“ / Chłopiec z Biblią, през „Хората, които вървяха“, „Заповядайте, дами и господа, в газа“, „Човекът с пакет“ / Człowiek z paczką, чак до „Битката при Грюнвалд“ / Bitwa pod Grunwaldem) темата за Холокоста представлява интегрален, често доминиращ елемент на литературната визия. Това творчество ни позволява да следим различните лица на Холокоста, защото той не е – както знаем – еднородно явление. В „Сбогуване с Мария“ и новелата „Пътят водеше през гората“ (Droga wiodła przez las) от тома „Един войник“ (Pewien żołnierz) е показана самотата на евреите, които напускат гетото, и жандармерията, която организира лова на избягалите. Гетото, животът благодарение на „арийските документи“, лагерите на смъртта – всичко това можем да открием в лагерната проза. Също като елементите на окупационното битие: гладът, изтезанията, унижението, репресиите и преследването[5].
Боровски регистрира дори тези фрагменти от окупационната действителност, които до днес – в епохата на свободен достъп до архивите и изворите – представляват премълчана тема. Става въпрос за неколкократно посочвания в статии и рецензии на писателя срамен проблем за връзката между развитието и материалното облагодетелстване на дребната и средна градска класа, от една страна, и хитлеристките репресии спрямо еврейските занаятчии, прекупвачи, търговци и собственици, от друга. Авторът на „Заповядайте, дами и господа, в газа“ споменава за финансовия напредък на градското съсловие в първите години на войната във връзка с книгата „Гладни стихии“[6] (Głodne żywioły) на Кажимеж Зенон Скерски. В обсъждането на „Години на борба“ (Lata walki) на известната участничка в комунистическата съпротива Барбара Совинска изтреблението на евреите се определя направо като операция, изгодна за разнообразните посредници, за които по този начин се е освободило място на финансовия пазар[7]. Най-изненадващото обаче е това, че описанието на дивото ограбване на еврейските магазини и жилища от страна на съседското население откриваме в сталинистките „Спорове на свещеника благодетел“ (Dysputy księdza dobrodzieja). Единственото, което обяснява тази ситуация, е фактът, че става въпрос за максимално компрометиране на Шпотава в очите на читателя (в това населено място е енорията на отец Обора, герой на известния показен процес – един от най-известните случаи на борба с католическата църква през 50-те години)[8].
В други случаи цензурата демонстрира по-малка снизходителност. Става въпрос за фрагмент от „Битката при Грюнвалд“ (Bitwa pod Grunwaldem). В него научаваме историята на младо еврейско момиче, което бяга от страната заради годеника си антисемит. „Беше комунист и не обичаше евреи. В Полша има много такива! – оплака се наивно“. Така изглежда това изказване при първото отпечатване на текста в „Кужница“ (1946, бр. 49–51). В книжните издания на „Сбогуване с Мария“ липсва второто изречение. „Битката при Грюнвалд“ засяга индиректно друг проблематичен въпрос в полско-еврейските отношения – антисемитските прояви скоро след войната. За много оцелели, които все още имат смелост и достатъчно сила на духа, за да живеят на гробището след Шоа, тези прояви са окончателният аргумент в подкрепа на решението за необходимостта да напуснат Полша.
Нина бяга от клеймото на еврейството и от каквато и да е национална стигматизация. Не иска да е нито полякиня, нито еврейка. Нейната смърт, случайна, абсурдна, която авторът използва, за да съпостави лагерната и новата действителност, след освобождението, в интерпретативната практика не е експонирана като „еврейска смърт“, както и историята на нейния живот, която напълно отразява трагичната съдба на потомците на Мойсей. Нина не успява да се скрие от куршума на американския войник така, както не успява да се измъкне от антисемитските обиди, които я срещат в полския лагер за бежанци (Стефан, бивш старши по блок). Нейната фигура обогатява арсенала на национални недостатъци с познатия роден недъг – антисемитизмът, труден за изкореняване дори след Холокоста.
Смъртта на Нина е по-симптоматична за това, което се случва с нейния народ въпреки освобождението от хитлеристката окупация и идването на новите времена, отколкото за третирането на бежанците от съюзническата администрация на лагера. Не е изключено Боровски да е въвел тази героиня под влиянието на някакви новини за „влаковите акции“ или погромите срещу еврейското население веднага след войната. Във всеки случай в „Дневник от Фрайман“ (Pamiętnik z Freimannu), който представлява скелет на по-късния текст „Битката при Грюнвалд“, не откриваме неин прототип[9].
Също така смъртта на героинята може да се прочете като символично разделяне на двата народа, последен акорд на общата история. Очевидно не могат да бъдат заедно. Единият народ – погълнат от споровете за облика на свободната родина; другият – няма при кого и къде да се върне, самотен в страданието и желаещ да избяга от спомените. Стоящата отстрани на полските спорове и проблеми Нина гледа на тях от дистанция не защото „е чужда расово“ (макар че неведнъж е карана да го почувства). Нейната другост е невъзможността да се включи в еуфорията около изграждането на страната, която за нея – може да се предположи – е само гробище, унищожение и липса.
В написаната по време на престоя му в Берлин „Музика в Херценбург“ (Muzyka w Herzenburgu) Боровски рисува портрета на известния немски филолог от еврейски произход Виктор Клемперер, преследван и унижаван в нацисткия Райх. Между другото обръща внимание на все още живия милитаризъм и антисемитизъм в следвоенна Германия. Този разказ е интересен и от друга гледна точка. Съдържа единственото в цялото творчество на Боровски описание на газова камера отвътре. Виждаме я през погледа на немския войник от Вермахта. В нея – заедно с група другари, съблечени и очакващи сигурната смърт – Лохрен разбира „защо евреите не са се бранели, когато са тъпкани в газа“. Разбира измамната и премислена машина, която – както е посочил писателят на друго място – на всеки етап дава на жертвата надежда за оцеляване; игра на илюзия, затвърждаваща измамното убеждение, че най-лошото никога няма да настъпи.
Темата за Холокоста представлява обект на важен спор с Адолф Рудницки. Новелата „Човекът с пакет“ е полемика с тенденцията да се митологизира и издига смъртта на жертвите, така характерна за автора на „Бягство от Ясна Поляна“ (Ucieczka z Jasnej Polany). „Адолф смята, че най-доброто лекарство за фашизма е да се покаже красотата на умиращите от него (чрез което поставя в сянка самия механизъм на фашизма – ако хората са били такива, то как е възможно това да се случи?)“ – обобщава Боровски в писмо до приятелката си Ванда Леополд (NP 242). В разказите за Аушвиц не се разграничава смъртта на жертвите, която обикновено е ужасна и малко възвишена, без значение кого засяга. […] Авторът на „Заповядайте, дами и господа, в газа“ е един от първите, които осъзнават, че Холокостът изисква нов език; не може повече безрефлексивно и наивно да се използват старите образци, да се експлоатират изтърканите епически схеми.
Тази проза не пита толкова защо това се е случило, колкото как е функционирало. Наистина, Боровски реконструира причините и генезиса на злото (концепцията за култура, която от началото си е издигната върху основите на страданието и болката), но не това е основен обект на рефлексия. Стесняването до тематиката на Холокоста не позволява да се предаде прецизно и проницателно механизмът на тоталитарната действителност. Благодарение на приемането на такава, а не друга отправна точка става възможно да се диагностицират останалите елементи на системата – анонимността на насилниците и тяхното безстрастно отношение към преследвания; йерархизираната машина на терора, чийто елемент са също и затворниците; взаимозаменяемостта на ролите на насилника и жертвата, която е включена в системата на престъплението; икономическите основания на Холокоста; накрая, наглед баналният факт, че лагерът има различни лица – неговият образ се променя заедно с гледната точка на разказващия (затворниците функционери го възприемат по друг начин от „мюсюлманите“[10]; също както евреите и арийците). […]
Преводът е направен по: Sławomir Buryła. Opisywać nie nazywając. – W: Stosowność i forma. Jak opowiadać o Zagładzie? Kraków: Universitas, 2005.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
[1] Вж. A. Rosenfeld, Podwójna śmierć. Rozważania o literaturze Holocaustu, przeł. B. Krawcowicz, Warszawa 2003. I. Kertész, Język na wygnaniu, przeł. E. Sobolewska, E. Cygielska, Warszawa 2004.
[2] S. Buryła, Proza Tadeusza Borowskiego wobec Holocaustu, „Ruch Literacki” 2004, z. 3.
[3] Понятие от лагерния език, което назовава млади затворници, които често са били принуждавани да извършват различи услуги, бел. прев.
[4] Използвам следната форма на съкращение: буквите в скоби означават заглавието на творбата или събраните съчинения, цифрата – страницата. Използвам следните издания: BwO – T. Borowski, K. Olszewski, J. Nel Siedlecki, Byliśmy w Oświęcimiu, [Monachium] 1946; KŚ – Kamienny świat. Opowiadanie w dwudziestu obrazach, Warszawa 1948. NP – Niedyskrecje pocztowe. Korespondencja Tadeusza Borowskiego, zebrał, objaśnił i opracował T. Drewnowski, Warszawa 2001; PM – Pożegnanie z Marią, Warszawa 1948; PŻ – Pewien żołnierz. Opowieści szkolne, Warszawa 1947; UW – Utwory wybrane, oprac. A. Werner, Wrocław 1997.
[5] Значещо е, че именно евреинът Бекер от „Един ден в Хармензе“ произнася известната дефиниция на глада: „Гладът е най-истински, когато човек гледа на другия човек като на обект за ядене“ (PM 51).
[6] T. Borowski, Żywioły i etyka, „Odrodzenie” 1948, nr 8.
[7] T. Borowski, Małe i wielkie legendy, „Odrodzenie” 1948, nr 9.
[8] Това е един от най-критичните портрети на полското общество и неговите нагласи по време на войната, затова го цитирам в цялост. Боровски, може би мимоходом, несъзнателно и по-скоро без намерение да си разчиства сметките с миналото на собствената страна, тук засяга поредица от проблеми, които до настоящия момент трудно си пробиват път в масовото съзнание: „Шпотава беше център на всички тези политически движения. Изработваше също ковчези, боядисваше ги с меланхолична синя боя, рисуваше на тях широки, бели кръстове и избираше кандидати за тях; издаваше присъди, сближаваше се с немците, живееше, разширяваше се в своите смрадливи заграждения. Особено когато от градчето бяха извозени евреите към краковското гето, когато еврейските работилници бяха заети от полските бедняци занаятчии, когато в градчето пристигнаха тълпи от съмнителни посредници, които търгуваха с останали от евреите вещи, разбиваха цели криви къщички за подпалки, продаваха легла и мебели, ровеха в стените и подовете, за да търсят скрито злато и скъпоценности, американски облигации и долари, брилянти и семейното сребро, а обикновено намираха само семейни снимки, албуми и зазидани в стените пожълтели любовни писма на занаятчиите към бъдещите им съпруги“ (Dysputy księdza dobrodzieja, „Tworczość” 1952, nr 7, s. 20).
[9] T. Borowski, Pamiętnik z Freimannu, „Polityka” 1970, nr 38.
[10] Понятие от лагерния език (от нем. Muselmann), използвано за назоваване на затворници, които са физически изчерпани до крайност, бел. прев.
