Аркадиуш Моравец
Преди да се вгледаме по-отблизо в специфичните междутекстови релации, а по-конкретно тези, които свързват разказа „Човекът е силен“ с признанията на Михал (vel Мордехай) Подхлебник, нека съберем основните факти, свързани с генезиса на „Медальони“, и да ги обогатим с информация, която досегашните изследвания не са взели под внимание. Пишещите за тази творба най-често се ограничават до твърдението, че тя е вдъхновена от дейността на писателката в Главната комисия по разследване на немските престъпления в Полша (от 1949 г. те са наричани „хитлеристки“)[1]. Но този генезис заслужава по-дълбок и разширен подход.
От записка в дневника на Налковска с дата 10 февруари 1945 г. научаваме, че Йежи Борейша предлага на писателката да бъде „председател на Комисията по разследване на престъпленията в Овиенцим“[2]. Като Комисия по разследване немско-хитлеристките престъпления в Освиенцим, тя е наричана разговорно Освиенцимска и нейната дейност започва със заседание на 29 март 1945 г. в Краков. Това заседание е водено от министъра на правосъдието Едмунд Залевски. В състава на Комисията влизат Налковска и съпричастните към нейното създаване литератори Йежи Корнацки и Хелена Богушевска[3]. На 5 април членовете на комисията посещават бившия лагер Аушвиц-Биркенау. Поради болест Налковска не участва нито в заседанието, нито в огледа на място. Тя се включва в дейностите на Комисията на 6 април и остава в Краков до тяхното приключване на 24 април. Комисията разпитва оцелелите затворници от Аушвиц-Биркенау, включително чужденците, сред които има учени и между тях е немският народен представител в Райхстага, социалистът д-р Артур Майер.
Няколко дни след приключване на заседанията в Краков, Налковска заминава за Гданск, където като член на Главната комисия по разследване на немските престъпления в Полша на 11 и 12 май участва в огледа на лабораторията на Института по анатомия и в разпитите на лицата, свързани с дейността на професор Шпанер, подозиран в производството на сапун от човешки трупове.
Налковска изпълнява функцията заместник-председател на Главната комисия, но същевременно е определена и за председател на създадения през май 1945 г. Лодзки отдел на Комисията[4]. Той започва своята дейност с разследване на престъпленията в лагера на смъртта в Хелмно, водено от съдия Владислав Беднаж. На 26 май членовете на Комисията, сред които и Налковска, пътуват през Поддембице, Унеюв и Домбе до Хелмно, а после и до Коло. Провеждат оглед на място във всички тези селища и техните околности[5].
В резултат от пътуването до Краков, Гданск и Хелмно се раждат някои от разказите (или фрагменти от тях), които влизат в състава на „Медальони“. Така например, пишейки разказа „Професор Шпанер“, Налковска използва собствените си наблюдения и бележки, правени по време на локалния оглед в Института по анатомия в Гданск, а също и протоколи на Комисията. Но решаваща инспирация за книгата не са само участието в огледите на място, разпитите и прочитът на свързаните с тези дейности документи. Много важни са също и разговорите с понякога случайно срещнати хора. Това потвърждават записките в дневника ѝ, някои от които съдържат в зародиш мотиви, присъстващи в „Медальони“. Първите четири изречения, а също и тематично-проблемният пласт на „Гробищната жена“ се извеждат от записките от 28 април 1943 г.
„Едва публикацията на военния дневник на писателката[6] – отбелязва Кирхнер – позволява този разказ да бъде видян като започнат на неговите страници. „Ние“ от този разказ, това са сестрите на Налковска. Читателят няма да се сети, че „гробът, който нямаше кръст“, крие останките на техния баща, Вацлав, а надгробният надпис, това са неговите оптимистични думи, отправени към бъдещето и „днес неразбираеми“ в съпоставката с главоломно растящата зад стената смърт на горящото и бомбардирано гето.“[7]
В записка от 13 май 1945 г., направена скоро след завръщането от Гданск, намираме замисъла на разказа „Професор Шпанер“. На свой ред бележката от 5 септември същата година позволява да се направи изводът, че прототипът на героинята от разказа „Виза“ (Wiza) е споменатата в бележката „куца и дебела Мария от Освиенцим“: „Тя е толкова странна – пише в бележките си Налковска – че трябва да бъде описана“. Кирхнер допуска, че тази жена е била едно от лицата, дали показания пред Комисията през април 1945 г., и добавя, че понеже нейният монолог във „Виза“ се състои по време на лична среща, не е изключено писателката да е обвързала тези изповеди с по-рано представените свидетелства пред Комисията[8]. В хотела на Сейма Налковска записва с дата 5 октомври 1945 г.: „Сега тази стара и очарователна жена, която ще опиша, мие стълбите на хотела“. В коментара към тази записка Кирхнер обяснява, че става дума за героинята на творбата „Дъно“ (Dno). Но не само дневниците на писателката разкриват генезиса на „Медальони“. Кирхнер твърди, че началото на книгата дава разказът „Двойра Жельона“ (Dwojra Zielona), публикуван в „Глос люду“ през 1945 г.[9], за което свидетелства бележка в дневника на Корнацки, свързана с пребиваването на писателката във Варшава на сесия на Държавния национален съвет: „8 юни [1945]. Зоха […] днес заговори сред руините една стара еврейка, Двойра Жельона, и води с нея дълъг разговор за гетото, за Майданек и др. Казах ѝ, че трябва непременно да запише този разговор“[10]. Но най-вероятно „Двойра Жельона“ не е най-ранно възникналият разказ „медальон“. Скоро след записката на Корнацки в пресата е публикувана двукратно, на 20 и 30 юни, творбата „Хората в Освиенцим“, препубликувана в „Медальони“ под промененото заглавие „Възрастните и децата в Освиенцим“[11].
Подобна „компилация“, както при „Виза“ – използване на писмен източник (конкретно признание) и устен разказ (появил се по време на огледа на място) – имаме в разказа „Човекът е силен“. За съжаление, Налковска не описва в дневника си посещението в Хелмно, а само споменава името му сред другите места, в които е била в последно време[12]. За щастие, обаче разполагаме със спомен на Вацлав Барчиковски, който през 1945 г. е председател на Върховния съд и член на Главната комисия по разследване на немските престъпления в Полша. Този спомен е особено ценен за осветляването на генезиса на „Медальони“. Ще цитираме най-съществените фрагменти от него, свързани с пребиваването на Комисията в Хелмно и близката Жуховска гора:
„Налковска показваше жив интерес, разпитваше за подробности, записваше си и от време на време повтаряше: „Господи Боже, Майко Божия, какви страшни неща“. Младият интелигентен блондин с откровени усмихнати очи, Михал Подхлебник, сега стана водач в информирането ни за събитията, стоящи отвъд всякакви човешки граници на издръжливост […]. По време на неговия разказ другите пазеха траурно мълчание или вмъкваха от време на време някое изречение, от което се смръзваше кръвта в жилите ни. […] Убийците не бяха успели да отстранят нито пепелта от изгорените тела, нито натрошените кости от последната партида избити мъченици. Всичко това разтърсваше. Слушахме съсредоточено. Никой не бе в състояние да промълви и дума. Налковска закри лицето си с ръка. „Ужасно, ужасно. Не е възможно това да е сторено от хора“. Отдели се от нашата група на двайсетина крачки с Подхлебник и го помоли да сипе в някаква намерена затворена тенекиена кутия малко костен прах, за да има, както твърдеше, „автентично свидетелство“ за безграничния хитлеристки цинизъм и да може да покаже това веществено доказателство пред членовете на Комисията по време на отчета за посещението в лагера. […] Край руините стоеше […] камион – газова камера […]. Налковска се поинтересува как изглежда отвътре, разгледа го внимателно, водеше си записки и скицираше нещо в тетрадката си. Поиска да ѝ бъдат показани всички детайли на газовата тръба, водеща към предната част на камиона. Подхлебник обясняваше действието на смъртоносния механизъм. […] [Налковска] нахвърля в тетрадката си ситуативната схема на двореца, сеновала, горичката, където бяха масовите гробове, положението на бараките и пещите на крематориума. Въпреки привидното ѝ спокойствие, върху лицето ѝ и в начина, по който задаваше въпросите, личеше все по-дълбок психически стрес. […] От разказите на информаторите пред нас заставаха толкова чудовищни картини на презрение към човешкия живот, че ни обзе, както призна и Налковска, желание да избягаме от ужасяващите впечатления, да запушим ушите си, да не слушаме повече непоносимия за човешкото възприятие разказ.“[13]
От спомените на Барчиковски изплува образът на писателката, дълбоко потресена от това, което вижда и чува. Но въпреки мащаба на преживяванията, събудени в нея при огледа на следите от тези и други престъпления или устните свидетелства за тях, тя не си ги спестява. Точно обратното, навярно не само от позицията на член на Комисията, тя поглъща това, което научава, възприема го като материал, който може и трябва да бъде използван, превърнат в литература. Отбелязаният от Барчиковски интерес на писателката към техническите детайли, свързани с подвижната газова камера (Sonderwagen)[14] изглежда проява по-скоро на любопитството на писател (тя все пак няма техническо образование), отколкото на член на разследващата Комисия. Богушевска, която на 5 април 1945 г. посещава заедно с други членове на Комисията терена на бившия лагер Аушвиц-Биркенау, информира, че дошлата на следващия ден в Краков Налковска разпитва подробно за това, което са видели по време на огледа на място: „В нашите свидетелства от Освиенцим и Бжежинка тя искаше да види картини, винаги само картини, състоящи се от множество детайли… Да, това е тя, Налковска!“[15]. И не е единствената, която се интересува. От записките на Корнацки научаваме, че признанията на вече споменатия Артур Майер в Краков идват да изслушат литераторите Йежи Брошкевич, Халина Домброволска, Леон Кручковски и Кажимеж Вика („чудесни признания“, „възхищение от изразителното му говорене“).
По въпроса за генезиса на „Медальони“, основателно се поставя акцент върху моралните подбуди, които водят писателката. Йежи Завейски пише следното за пътуванията ѝ с Комисията до Освиенцим и Гданск:
„Тя се връщаше наистина смазана морално от тези експедиции. Това не беше онази Налковска, която баналното обществено мнение несправедливо представяше като рафинирана празна дама и снобка. Бях свидетел на нейните завръщания, на нейното мълчание, на нейния ужас. Говореше пестеливо за посетените лагери. Само веднъж каза твърдо нещо такова, че ние всички сме отговорни за това, което е станало. И само тези, които са загинали там, са наред. Над всеки от нас тежи вина. Дори и само тази, че сме живи.“[16]
Преводът е направен по: Arkadiusz Morawiec. Literatura polska wobec ludobójstwa. Rekonesans. Łódz: Wydawnictwo Uniwersytetu Łódzkiego, 2018, s. 189–195.
Превод от полски: Маргрета Григорова
[1] Ценен, но не единствен източник за генезиса на „Медальони“ е монографията на Ханна Кирхнер „Налковска или писания живот“ (Nałkowska albo życie pisane, Warszawa 2011, W.A.B.). Тя използва непубликувани дотогава спомени на съсъздателите на Комисията по разследване на немските престъпления в Полша Хелена Богушевска „Краковски разговори“ (Rozmowy krakowskie) и дневника на Йежи Корнацки „Каменоломи“ (Kamieniołomy).
[2] Dz 6/1, s. 40. Използвам изданието на Дневниците с предговор и коментар на Ханна Кирхнер (t. 1–6, Warszawa 1975–2001, Czytelnik). […] Бел. прев.: с оглед на обема на текста библиографските позовавания от дневника на Налковска са пропуснати.
[3] Вж. Czesław Pilichowski: Badanie i ściganie zbrodni hitlerowskich. 1944–1974. Warszawa 1975, Główna Komisja Badania Zbrodni Hitlerowskich w Polsce, s. 18. За участието на писателката в тази комисия вж. Hanna Kirchner: Nałkowska albo życie pisane, s. 558–560; Archiwum Zofii Nałkowskiej w Muzeum Literatury im. Adama Mickiewicza
w Warszawie (нататък в текста: AZN), sygn. 1828, k. 43–108 (протоколи от разпитите), sygn. 1829 (бележки на писателката от признанията на бившите затворници пред Комисията).
[4] Вж. Okręgowa Komisja Badania Zbrodni Hitlerowskich w Łodzi (1945–1949, 1965–1980 r.). Materiały z posiedzenia plenarnego w dniu 27 XI 1980 r. Red. Ryszard Rosin, Julia Zamojska. Łódź 1981, Okręgowa Komisja Badania Zbrodni Hitlerowskich, Wojewódzki Obywatelski Komitet Ochrony Pomników Walki i Męczeństwa.
[5] Вж. Sprawozdanie Komisji dla Badań Zbrodni Niemieckich w Polsce z pierwszego wyjazdu na teren obozu straceń w Chełmnie (AZN, sygn. 1828, k. 16–25). Оригиналът на документа се намира в Archiwum Akt Nowych във Варшава.
[6] Zofia Nałkowska: Dzienniki czasu wojny. Wstęp, oprac. i przypisy Hanna Kirchner. Warszawa 1972, Czytelnik.
[7] Hanna Kirchner: Nałkowska albo życie pisane, s. 576.
[8] Hanna Kirchner: Nałkowska albo życie pisane, s. 583. […]
[9] Zofia Nałkowska: Dwojra Zielona. „Głos Ludu” 1945, nr 221, s. 4–5.
[10] Цит. по: Hanna Kirchner: Nałkowska albo życie pisane, s. 573. Заслужава да се спомене, че в Архива на Еврейския исторически институт „Емануел Рингелблум“ във Варшава (нататък AŻIH) е депозирано записаното на идиш свидетелство на Дебора (Двойра) Жельона, с дата 1 май 1945 г., което засяга нейния опит през войната и окупацията (Relacje z czasow Zagłady, sygn. 301/4477), и полски превод на текста (sygn. R-4477/B, неавторизиран превод на Адам Белецки, k. 1–9). Разказът на героинята на „Медальони“ и свидетелството на Жельона са като цяло сходни помежду си, макар че се забелязват отчетливи разлики между тях. Например във финалния фрагмент на свидетелството Зельона казва: „Ние, всички свободни, бягахме без дъх по улиците, викахме от радост „Да живее Червената армия“ (k. 9), докато в разказа четем: „Да, много се радвахме. Защото не бяхме вече зад телта, защото бяхме свободни. Поздравявахме ги, но нито крещяхме, нито нищо… […] Нямахме сили…“. Не е ясно дали Налковска познава това свидетелство и дали освен разговора то също е вдъхновение за разказа.
[11] Zofia Nałkowska: Ludzie w Oświęcimiu. „Głos Ludu” 1945, nr 157, s. 5; „Nowe Widnokręgi” 1945, nr 11/12, s. 7–8. Кирхнер не отбелязва тази първа публикация. Пише: „Трудно е да се установи къде Налковска отпечатва последния текст от тома, „Възрастните и децата в Освиенцим“ […], тази позиция не присъства в Полската литературна библиография“ (Nałkowska albo życie pisane, с. 573). Тя е спомената в библиографията, но с нейното първоначално заглавие: „Хората в Освиенцим“.
[12] […] В архива на Налковска се намират следните документи, свързани с посещението на Комисията в Хелмно (sygn. 1828): Lista osób członków komisji śledczej udających się do Chełmna (k. 15), Sprawozdanie Komisji dla Badań Zbrodni Niemieckich w Polsce z pierwszego wyjazdu na teren obozu straceń w Chełmnie (k. 16–25), Dotychczasowe wyniki prac w terenie w sprawie działalności obozu straceń w Chełmnie (pow. kolski) (k. 26) и Protokół przesłuchania świadka Michała Podchlebnika (k. 27–29).
[13] Wacław Barcikowski: Fragmenty wspomnień o Zofii Nałkowskiej. W: Wspomnienia o Zofii Nałkowskiej. Warszawa 1965, Czytelnik, s. 22–28 […].
[14] Колата, разглеждана може би в Коло, най-вероятно е служела не за избиване на хора, а за дезинфекция на дрехи – вж. Patrick Montague: Chełmno. Pierwszy nazistowski obóz zagłady. Przeł. Tomasz S. Gałązka. Wołowiec 2014, Czarne, s. 328–331.
[15] Цит. по: Hanna Kirchner: Nałkowska albo życie pisane, s. 570.
[16] Jerzy Zawieyski: O Zofii Nałkowskiej. W: Wspomnienia o Zofii Nałkowskiej, s. 320–321.
