Хенрик Гринберг
„Не чувствам, че имам правото и силите да обхвана с мисъл мъченичеството на еврейския народ. […]. Нямам в себе си такава сила на духа, за да мога обективно, категорично да си представя съдбата на евреите, затворени в гетото и депортирани към газовите камери […]. Не мога, безпомощен и ужасѐн съм, колкото пъти си спомня за най-ужасяващото нещо, откакто съществува нашата планета“. Това пише през 1945 г. Юлиан Пшибош, очевидец, който разбира безпрецедентността на Холокоста и в същата тази декларация подчертава, че „хитлеристите дори искат да отнемат на избитите евреи смисъла на смъртта им…“. Тогава поетът задава риторичен въпрос: „Кога ще обгърнем с мисъл, кога ще издържим този морален ужас?“.
На полските земи не се е случвало по-значимо за човечеството събитие, по-важен опит. Колкото по-скоро полската литература го осъзнае, толкова по-добре за нея и изобщо за полската култура, защото и в историята на цяла Европа няма по-важно събитие, не е сигурно дали е имало и в историята на цивилизацията. Може да го сравним с такива повратни точки като Мойсей, християнството, откриването на парната машина, но трябва да подчертаем, че това е повратна точка в обратната посока.
По темата за Холокоста полската литература има по-големи постижения от „суперсилите“, т.е. руската и американската литература, от такива амбициозни литератури като чехословашката и югославската, от стари майстори като английската, френската и италианската. В това отношение полската литература може да конкурира еврейската, но нейните постижения не са достатъчни, защото от нея се изисква значително повече, както от очевидеца, който се намира в епицентъра на най-голямото престъпление в историята.
Полският писател не изпълнява своята задача, не реализира своята мисия, докато не вземе предвид тази голяма тема, не заеме позиция и не се изкаже за най-важното, за което си спомнят той и неговите близки. Разбира се, това не означава, че всеки писател трябва да пише за Холокоста. Всеки писател има своя собствен свят и концентрира вниманието си върху него, но светът след Освиенцим[2] има други измерения, други отправни точки и това трябва да бъде взето предвид в истинската литература. Не само полската. Полските писатели са натоварени с огромна отговорност, особено днес, когато не само хитлеристите искат да отнемат на евреите дори смисъла на смъртта им. Да видим как в перспектива изглежда извършеното досега.
Като очевидец на Холокоста полската литература реагира на този нов за човека опит, без да има необходимите изразни средства и без веднага да си даде сметка за размерите и обхвата на катастрофата. Затворени в гетата и скривалищата, полско-еврейските поети опитват традиционните средства като ирония и сатира, но много от тях бързо обръщат внимание на ключовата промяна в човешката съдба, още преди ликвидацията на гетата и „окончателното решение“. Промяната е видима преди всичко в обезценяването на човешкия живот в сравнение с ценността на предметите. […]
Зофия Налковска предлага нови изразни средства в прозата. Още в написания по време на войната разказ „Гробищната жена“, който по-късно влиза в „Медальони“, впечатляват необичайната сдържаност на всички литературни средства и пестеливостта на думите. Налковска също така уцелва същината на въпроса, като представя амбивалентността на човешките чувства и моралното объркване в лицето на това ново явление. Жената, която пази гробището край стената на догарящото гето, признава, че преживява тежко идващите от другата страна на стената викове и плач и че ѝ е жал за загиващите, но веднага допълва с антисемитски коментар: „За нас е по-добре, че немците ще ги избият. Те ни ненавиждат повече и от немците […] само ако немците загубят войната, евреите ще вземат и всички ни ще избият […] дори самите немци го казват. И по радиото казаха…“. Повествователката, която може да бъде идентифицирана с авторката, коментира, че „тази вяра ѝ [на гробищната жена, Х. Г.] беше необходима за нещо“. Няма обяснение за какво, но следва да се предположи, че за психическа хигиена. В своята амбивалентност на чувствата гробищната жена веднага след този антиеврейски коментар признава: „Най-лошото е, че за тях няма никакво спасение […]. На място убиват тези, които се отбраняват. А тези, които не се защитават, извозват с автомобили пак на смърт“. Гробищната жена плаче, докато разказва за евреите, които скачат от високите етажи на горящите сгради. В заключение повествователката заявява, че в съзнанието на гробищната жена „събитието така се е смесило с коментара, че е загубило своята действителност“.
В „Гробищната жена“, написан, преди Налковска да познае целия кошмар на Холокоста, все още се забелязва – въпреки цялата сдържаност на литературните средства и самия език – традиционната склонност да се коментира. Тези коментари са минимални, обаче ги има, макар че най-важният от тях е може би именно почти неволното твърдение за вредата от коментара, който в такава ситуация като Холокоста често води до „загуба на действителността“.
Проблемът за моралното объркване е тема и на други текстове от сборника „Медальони“, които са автентични разкази, нов тип белетристика, лишена от литературна фикция, но все пак белетристика. В разказа, озаглавен „При железопътната линия“, еврейската жена изскача от влака, ранена е и не може да се движи, лежи, обградена от минувачите, които не знаят какво да предприемат. Възрастна жена ѝ носи мляко. Еврейката се обръща към млад мъж, за да ѝ донесе някакво обезболяващо от аптеката, предлага му пари, но младият човек ѝ отказва да отиде до аптеката и се съгласява най-много да донесе водка и цигари (може би защото носенето на лекарство означава предоставяне на помощ, което е забранено от немците, докато носенето на водка и цигари не е толкова очевидна помощ? – липсва обяснение или коментар). Възрастната жена би искала да заведат еврейката в някакво скривалище, но знае, че това е невъзможно посред бял ден, докато всички гледат. Тази ситуация продължава няколко часа, хората идват и си отиват. Еврейката, която разбира, че мъжът ѝ, както и всички, които са избягали с нея от влака, са били убити, се обръща с молба към двама полицаи в сини униформи[3] да я застрелят. Полицаите се колебаят и тогава младият човек, който е донесъл водката и цигарите, предлага своите услуги, взема пистолет от единия от полицаите и стреля – на фона на неодобрението на свидетелите. Няма обяснение за тази постъпка. Най-много може да се допусне, че го е направил от любопитство. В този случай Налковска се въздържа от какъвто и да е коментар и така ще постъпва във всички „Медальони“, писани след войната под влияние на това, което е видяла и чула, докато изпълнява своите задължения в Главната комисия по разследване на хитлеристките престъпления.
От този момент коментарът на Налковска е именно липсата на коментар, мълчанието, онемяването в лицето на опит, толкова нов за човешкия разум, че литературата и изобщо езикът не могат да изразят това, което преживяваме. Налковска не третира Холокоста като проява на някакво метафизично зло, ирационална пропаст в човешката природа или дело на ирационални създания. В разказа „Възрастните и децата в Освиенцим“ авторката дава да се разбере, че хитлеристкото престъпление има рационални политически и икономически цели, доказателство за което е практичността, с която е било организирано: не струваща много акция, която носи печалби под формата на безплатна работна ръка и конфискувана собственост. Налковска изброява: „По вагоните пътували цели сандъци с очила, часовници, пудриери, четки за зъби – всичко имало своята стойност. Използвали изгорените кости за тор, мазнината – за сапун, кожата – за кожени изделия, косите – за матрак. Това бил само страничният продукт на гигантското държавно предприятие, което за няколко години донесло неизброими доходи[4]“. Писателката представя Химлер именно като практичен организатор и посочва, че „в неговото седалище в Берхтесгаден са намерени стотици хиляди лири стерлинги във валута на двадесет и шест държави“. Практичната страна на престъплението е подчертана и в разказа „Доктор Шпанер“, където на въпроса дали д-р Шпанер е бил способен на това да използва мазнините на избитите затворници за сапун двама немски експерти отговарят утвърдително, като обясняват: „Германия изпитваше тогава голяма липса на мазнини. Следователно с оглед на икономическото състояние на страната и на благото на държавата е можел да се съгласи с това“, а освен това се е знаело, че д-р Шпанер е „дисциплиниран член на партията“, следователно със сигурност би направил това, ако е получил такава заповед. Във всеки случай Налковска очевидно подминава ирационалния аспект, който придружава това „рационално“ престъпление.
Регистрирайки свидетелствата на оцелелите („Двойра Жельона“ „Човекът е силен“), Налковска ограничава своята намеса до минимум, макар че – както забелязва Кажимеж Вика – „тези страдания са се случили на хора, които дори не умеят да говорят за преживения ужас“. Както вече са посочили много литературоведи, Налковска се крие зад протагонистите. Нейната работа се ограничава до селекцията и обединяването на сурови, често неумели изречения, които слуша, и именно по този начин получаваме много жив и въздействащ портрет на простата еврейска жена, която в заключение признава, че е оцеляла само за да остави своето свидетелство: „да разкажа всичко така, както го казвам сега на Вас. Нека целият свят знае какво правеха те“. Налковска приема това присърце и се старае колкото може по-истинно да представи такива свидетелства, заедно със стила на протагониста, в който може да се крие важна психологическа истина. И така, за разлика от „Двойра Жельона“, оцелелият, който разказва в разказа от „Медальони“, озаглавен „Човекът е силен“, макар да е също необразован, говори тържествено, сякаш рецитира свещен текст. В „Медальони“ винаги обаче се говори по притихнал начин, като на гробище, и мълчанието е изпълнено с паузи, които са много, сякаш своеобразен акомпанимент. Както подчертава Хелена Заворска, по този начин Налковска иска да посочи и да припомни на света, че мълчанието е придружавало това престъпление. Заворска отлично назовава изключително сдържания стил на „Медальони“ – „невидим“.
Налковска показва човешките черти на огромното престъпление, без да се отдава на анализи и да търси историческа информация. Излага истината такава, каквато я открива в изводите на комисията, разкрива нейната повърхност и накрая достига до извода, че цялата истина е на повърхността: вагоните, натоварени с куфари, систематичността, икономичността. Сякаш няма ирационална страна. Показва психологията на престъплението от гледна точка на неговите последици, а не на причините, а умее да предаде тази истина с майсторска и въздействаща лаконичност, например в сцената от Освиенцим, в която в този аспект е надминала Боровски:
„Доктор Епщайн, професор от Прага, когато една топла лятна сутрин минавал по улицата между блоковете в Освиенцим, видял две малки деца, все още живи. Седели на пясъка и местели по него някакви пръчици. Той спрял при тях и ги попитал:
— Какво правите, деца?
Отговорът бил:
— Играем си на палене на евреи“.
Налковска иска само да представи истината и ничии разкази за Холокоста не са по-истински, ничий разказ не е по-добро свидетелство за истината. Намира също най-добрия до този момент начин да пише по темата – без коментари. Там, където опитва да коментира, почти винаги се прокрадва грешка. Например: изтреблението на евреите не е изобщо „практична“ акция дори от гледна точка на хитлеристите. Тя е причинена от тяхната обсесия и затруднява, а не улеснява воденето на войната и поддържането на военния и полицейския контрол. Главният и най-директен коментар на Налковска за Холокоста, който се появява като мото на нейните „Медальони“ – „Хора на хората подготвили тази съдба“ – е най-голямата грешка. Този коментар е отречен от оголената истина, която е отлично разкрита в отговора на децата от Освиенцим, които все пак казват „Играем си на палене на евреи“, а не „Играем си на палене на хора“. Истинското мото към „Медальони“ е „Хора на евреите подготвили тази съдба“.
Тадеуш Боровски избира метода на въздържане от коментар и максимална оскъдност на средствата, за да разкрие истината в цялата ѝ отблъскваща и ужасяваща оголеност, без литературни украси, тъй като в литературата, за която говорим, става въпрос преди всичко за нехудожествена истина. Обаче за разлика от липсата или „невидимостта“ на стила при Налковска, Боровски категорично въвежда свой стил, който е „лаконичен, леден и брутално директен“, както го определя Алфред Алварез. Този стил се оказва успешен, защото никой преди това не успява да представи опита от Освиенцим с такава сила на израза като Боровски. Алварез твърди, че Боровски „регистрира голите факти ясно, остро и без коментар“ и „осъжда, пропускайки осъждането“. Също както „Медальони“ на Налковска, разказите на Боровски – както забелязва Алварез – „са оградени от морално мълчание, като паузата, която настъпва след вика“.
Налковска и Боровски регистрират това, което виждат и слушат, в състояние на изненада, в шок, който не позволява литературна свобода, който диктува именно такъв, а не друг запис. Обаче, въпреки твърденията на Алварез, при Боровски има коментари, само че извън материала, не при сцените, не при събитията, а в отделни дописки, своеобразна кошмарна дигресия. В тези коментари Боровски абстрахира и едновременно търси за Освиенцим отправна точка: „Ако паднат стените на бараките, хиляди смазани, потиснати хора на наровете биха увиснали във въздуха. Това би била по-ужасяваща гледка от средновековните картини на Страшния съд“. Отправна точка е и Античността: „Тази Античност, която е огромен концентрационен лагер“. На това място Боровски ясно търси сравнение за концентрационния лагер в Освиенцим, а не за екстерминационния лагер, за който няма никаква отправна точка. Коментарът е дълъг параграф за вредата от надеждата, която „кара хората апатично да вървят към газовата камера, кара майките да се отказват от децата си, жените да се продават за хляб и мъжете да убиват хора […]. Никога в човешката история надеждата не е била по-силна от човека, но също така никога не е причинявала толкова зло, колкото в тази война, колкото в този лагер. Не бяхме научени да се отърсваме от надеждата и затова умираме в газа“. Коментарът на Боровски понякога е дори така отделен от материала, че авторът трябва да му придаде формата на постскриптум, както в случая на послеписа за моралния хаос и психическия синдром, причинен от Холокоста, в който повествователят признава, че за да възвърне психическото си равновесие, би трябвало да убие няколко души, „за да успокои лагерния синдром, комплекса от сваляне на шапката, бездейното гледане към битите и убиваните, комплекса на страха от лагера“. Веднага след това изречение следва пророческо предупреждение: „Боя се обаче, че този комплекс ще тегне над нас“. Пророческо, защото от наблюдението на следвоенната полска и съветска действителност следва, че такъв комплекс наистина тегне. А най-важният коментар на Боровски е последното изречение на този постскриптум: „Не знам дали ще оцелеем, но бих искал някога да можем да наречем нещата с истинското им име, както правят смелите хора“. Интересно, че това изречение звучи по-добре, по-еднозначно и силно в английския превод: „I like to think that one day we shall have the courage to tell the world the whole truth and call it by its proper name“. В тази английска версия се съдържа истинският постулат на Боровски: да разкаже на света цялата истина, като я нарече с истинското ѝ име.
Освиенцим на Боровски е не само общочовешки, но дори абстрактен, увиснал в космоса. В тази универсалност, подобно на разбирането на Налковска („хора на хората“), има естествен елемент на художествена, литературна амбиция и, подобно на Налковска, тук именно е грешката.
Налковска и Боровски са класици на формата в литературата на Холокоста, но не задължително на съдържанието. За съжаление, в тази ситуация е наложителна неблагодарната подялба на форма и съдържание. Универсалността и генерализацията са необходими на великата литература и изкуство, но в това ново преживяване вече не става дума за велика литература, нито за велико изкуство, а за истината – колкото може по-нехудожествена. Обобщението я закрива. Обобщението, което се открива в немногобройните коментари на Налковска и Боровски, закрива частично истината, която толкова умело са успели да разкрият или по-скоро която се е разкрила и им е поверила да бъде разкрита. Под воалите на обобщенията и универсализацията е конкретиката на Освиенцим и Холокоста – твърда, тежка, болезнена; без нея истината не може да бъде наречена с истинското ѝ име. От Налковска и Боровски следва да се учим как да пишем истината, а не как да я генерализираме. И двамата са я видели отблизо, но може би твърде отблизо. От дистанцията на десетилетията става ясно, че Холокостът е изключително събитие, без прецедент, последица от голямата грешка на вековете, без която Освиенцим би бил най-много концентрационен лагер. […]
Преводът е направен по: Henryk Grynberg. Holokaust w literaturze polskiej. – W: Prawda nieartystyczna. Wydanie III krajowe, rozszerzone i poprawione. Wołowiec: Wydawnictwo Czarne, 2002.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
[1] Редакторите на броя изказват специална благодарност на автора за позволението за превод на фрагмента от книгата „Нехудожествена истина“.
[2] Авторите от различни генерации използват наименованията „Освиенцим“ или „Аушвиц“, както и „Бжежинка“ и „Биркенау“ по отношение на концентрационния и екстерминационния нацистки лагер, понякога синонимно. В критическите и художествените текстове е запазена тази специфика, бел. прев.
[3] Синя полиция (Granatowa Policja) – наименование, произхождащо от синия цвят на униформите на полската полиция на Генералното губернаторство, създадена по заповед на Ханс Франк, бел. прев.
[4] Прев. Маргрета Григорова, вж. текста на стр. 16 в броя, бел прев.
