Пшемислав Чаплински
Литературата на Холокоста няма своя дефиниция. Обаче знаем приблизително, че наброява няколко хиляди книги и над десетина хиляди статии, написани на множество езици в продължение на шестдесет години. Това е твърде много, за да може който и да е да прочете всичко, и достатъчно много, че който и да е да може да подмине всичко; твърде малко, за да представи Холокоста, и твърде много, за да запази без промяна сигурните позиции на хуманитаристиката. Това е и накратко предизвикателството, което Холокостът поставя пред литературната рефлексия. Той ни принуждава да се разделим с мечтите за синтез и със самото синтезиращо мислене, като в същото време ни приканва да премислим някои основни въпроси. […]
Несъвместимост
Може би Холокостът – и неговият специфичен не-език[1] – ни принуждава да признаем неназовимостта на света и неизразимостта на преживяванията за комуникативно правило, а не за изключение. Холокостът обаче принуждава да разграничим модернистичното и постмодернистичното разбиране на тези въпроси.
В модернистичната практика „изразяването на неизразимото“ се състои в естетическо оформяне на това, което е житейски несамостоятелно – т.е. това, което преди акта на експресия се намира във флуидно, неготово, незавършено състояние. А щом хаосът, флуидността, нарушаването на реда и несъвместимостта с модела е Другото, тогава можем да приемем, че съвременната експресия се е родила от страха и очарованието от Другостта. Обратната страна на такъв подход към битието е желанието за овладяване на Другостта – чрез интегрирането, маргинализирането или изключването ѝ. Другото, преживявано негативно, може да получи глас под формата на ексцентризъм, странност, изключение, на обожаван или отхвърлян обект.
Изглежда, че не промяната на подхода към „неизразимото“, а промененото отношение към Другото е решаващо за промяната на изкуството през ХХ в. На мястото на Другото като (очароваща или застрашителна) алтернатива на реда, като това, което със самото си съществуване поставя под въпрос реда, се появява Другостта като неизбежен елемент на всяка Норма. Постмодерността следователно преминава от интереса към „стиловете на виждане“, които позволяват Другостта да се види по различни начини, към рефлексия относно самото „гледане“. Ако познаването на действителността е възможно само благодарение на въвеждането на разлики, то постмодерното изкуство иска да направи възможно забелязването на механизмите, които създават разлики. „Да забележиш това, което прави виждането възможно“, „да изкажеш това, което прави изказването възможно“, „да опознаеш това, което обуславя познанието“ – всички тези задачи предполагат различна спрямо модернистичната неизразимост. Така че Другостта се оказва не само най-дълбоко скритият, фундаментален елемент на всеки обществен ред, но също така условие за самото виждане на Другостта. Иначе казано, постмодерността разбира, че всеки разказ за социалното различие и социалните мащаби е само по себе си част от тези мащаби. Другостта остава неизразима, обаче губи своя негативен оттенък.
От тази перспектива Холокостът се оказва резюме на историята на (не)изразимостта. Той има своите извори в прецизно планирания свят, който в своята цялост е рационален, т.е. намира се на страната на езика, и същевременно в своята цялост е алогичен – полудял, безумен, против езика. Затова рефлексията за Холокоста постоянно се лута между признанието на истинността на всеки документ за изтреблението и съзнанието, че всеки от тях представя само частица от Холокоста, а освен това, че тези частици никога няма да се обединят в цялост. Както пише един от изследователите: „действителността на Холокоста се губи винаги, когато се прави опит за неговото представяне“.
Загубата идва оттам, че „проектът за окончателното решение на еврейския въпрос“ от самото начало носи проклятието на невъзможното назоваване, забранено, но и неизпълнимо. Първо е забраната:
„Искам пред вас да засегна един наистина важен проблем. […] Имам предвид евакуацията на евреите, ликвидацията на еврейския народ. […] Повечето от вас трябва да знаят какво значи да видиш сто или петстотин, или хиляда лежащи едно до друго тела. Да издържим това и – извън случаите на човешка слабост – да запазим нашата сила, това ни прави издръжливи. Тази достойна страница от нашата история е и ще остане незаписана.“
Тези думи са произнесени от Хайнрих Химлер. Рядко в историята са произнасяни изречения с такива последици – изречения, които решават историята на няколко милиона души. Същевременно този кратък фрагмент, неособено успешен реторически, просташки в своя патос, носи в себе си обратното на акта на съзидание. Предизвестява масовите убийства („ликвидация на народа“), сигнализира технологизацията на убийството („хиляда лежащи едно до друго тела“), придава възвишеност на крайното зло („да издържим това […] ни прави издръжливи“). Но в тези думи има още нещо – някаква особена връзка между Холокоста и записа. Това не е само ясно формулирана забрана за записването, почти божествена забрана за създаване на образи, но и нещо, което може да се нарече проклятия на неизразимостта. Днес, почти 60 години след Холокоста, знаем, че – за щастие – съществуват неизброими текстове за него. Предсказанието на Химлер, че тази страница „е и ще остане незаписана“, не се осъществява. Едновременно обаче думите на Химлер са произнесени от дълбините на напълно европейската история, макар и ужасяващо чужда; реализираща идеята за рационалния ред, но неразбираема; изпълнена с технологичен перфекционизъм, но варварска; изказана с простия език на заповедите и виковете, но нелогична. По време на Холокоста, или дори в рамките на самия Холокост, най-важните идеи на европейската култура достигат апогей – идеите за ред, общност, установен от човека закон, контрол над историята и функционалността на обществената организация. И именно тези идеи се оказват престъпни. Затова историята на Холокоста не може да назове докрай, да се изрази, да се опише. В този смисъл, съгласно думите на Химлер, страницата завинаги ще остане в някаква част незаписана. Това потвърждават думите, изказани от другата страна:
„Няма човек, който да може да каже цялата истина за Освиенцим“, твърди Юзеф Циранкевич, призован като свидетел пред Върховния национален трибунал по време на варшавския процес на Рудолф Хьос, комендант на лагера в Освиенцим.
„Зная, че не съм казал всичко. Не смятам, че който и да е може да каже всичко за този модерен метод за психическо и физическо смазване на милиони хора“, пише Мечислав Лурчински.
„Зад устните / чака неизразимото / дърпа пъпната връв на думите“, пише Нели Закс в стихотворението „Зад устните“ (Hinten den Lippen).
Това съзнателно смесване на цитати, което може да се удължи със стотици и хиляди, следва да свидетелства, че историята на Холокоста, представяна в дневници, свидетелства, спомени и изключителни литературни творби, е текст, натоварен с проклятието на Пенелопа – текст, едновременно изтъкаван и унищожаван. Думите в него са вплитани от писателите, а делото на унищожението извършва неизразимото – думи, лишавани от смисъл, език на екстерминираните знаци, знаци, задържани отвъд портата на спомените. Парадоксът на Холокоста следователно е в това, че тези, които са изминали пътя на смъртта до самия край, не живеят, а тези, които са оцелели, не знаят всичко. А това, което знаят, е причината да живеят като с изтръгнат език.
Друга литературност
Литературата на Холокоста почти от самото начало е пронизана от остър конфликт между императива да се даде свидетелство и – да го наречем така – подозрението спрямо стила. Конфронтацията на ужаса и традиционните възгледи за литературата е причината първите коментатори да се изкажат категорично против прилагането на каквито и да е художествени похвати. Ето няколко твърдения сред десетките такива:
Михаел Вишогрод:
„Дълбоко убеден съм, че изкуството е нещо неподходящо тук. Изкуството намалява впечатлението, което страданието оказва. […] Затова е забранено създаването на литература за Холокоста. […] Всеки опит за претворяване на Холокоста през изкуството представлява неговото смаляване и трябва да произведе като резултат слабо изкуство.“
Ели Визел:
„За следващото поколение все още може и трябва да се каже: не съществува и не може да съществува такова нещо като литература на Холокоста. Самото понятие е вътрешно противоречиво. Аушвиц отхвърля всяка форма на литературата така, както се противопоставя на всякакви системи, на всякакви доктрини. […] Романът за Аушвиц не е роман или не е за Аушвиц. Самият опит да се напише такъв роман е богохулство.“
Ели Визел:
„[…] Със самата си природа Холокостът се противопоставя на литературата.“
В тези изказвания се съчетават два възгледа: онтологичен, според който литературата на Холокоста е невъзможна, и морален, според който е неподходяща. Представителите на първата теза виждат в Холокоста нещо, което по своята същност не принадлежи на литературата, нещо чуждо спрямо нея, което не може да се претвори в изкуство. Привържениците на втория възглед държат на това литературата да не разкрасява ужаса на дехуманизирания свят; езикът да запази максимална вярност спрямо преживяванията, така че нищо да не закрива действителността на концентрационния лагер. Общ аргумент за двете тези изглежда е убеждението, че текстовете за Холокоста са послания, които изпълняват различни от естетическите функции, че не подлежат на художествена оценка или дори че поставят под съмнение дотогавашните критерии за литературност. Задачата на писането за Холокоста не е да добавя красота към трагедията, а да казва истината – да представлява цялостно послание, което се реализира само по себе си и което остава идентично с действителността.
С напредването на времето и натрупването на книги въпросът обаче започва да се усложнява. Все по-често се забелязва, че не съществуват прозрачен стил, език, който да изпълнява изискванията за съответствие към света, писане, което да е свободно от връзките с дадена конвенция. Еволюцията на възгледите по темата може да се види например в мненията на [Хенрик] Гринберг, един от най-важните творци на литературата на Холокоста. В средата на осемдесетте години Гринберг твърди:
„Универсалността и генерализацията са необходими на великата литература и изкуство, но в това ново преживяване вече не става дума за велика литература, нито за велико изкуство, а за истината – колкото може по-нехудожествена. Обобщението я закрива.“
Десетина години по-късно във възгледите на писателя настъпва дребна модификация:
„Пестеливостта и скромността на средствата в литературата на Холокоста ми изглежда дори задължителна. Холокостът има такива мащаби, които изискват дистанция. Колкото по-близо, толкова по-малко се вижда.“
Разликата във възгледите е свързана с това, че в първия цитат Гринберг като много други остро противопоставя литературата и истината, а във втория – признава възможността да се използват литературни средства, макар и с мярка. В това мнение литературата се явява задължително средство за изграждане на дистанция, без което „се вижда по-малко“. Това означава, че литературата е необходима, за да „се види повече“, и като такава се оказва, задължителна в писането за Холокоста. Още по-ясно заявява това в полската литература Ханна Крал:
„Трагедиите, лишени от форма, са нещо безсрамно. Формата отдалечава на разстояние, което позволява изобщо да се разказва.“
Заедно с този възглед се оказваме на противоположния полюс на изходния конфликт между истината и красотата. Сега литературните средства са не само възможни, но и задължителни. Без литература – стил и композиция – няма да се появи никакъв текст; освен това щом формата позволява да се комуникира, следователно формата позволява и да се разбере. Изглежда, че оттук остава само една стъпката до следващия извод – че литературността е неизбежна. Съвременното литературознание от много години открива все пак, че литературността съществува извън избора, че дори най-неконвенционалният текст си остава текст, т.е. комбинация от различни композиционни и стилистични елементи. Това твърдение засяга и документите, което означава, че те също принадлежат към вселената на литературността. Това по никакъв начин не ги лишава от достоверност, обаче прави така, че четенето на текстовете за Холокоста трябва да вземе предвид онова необходимо посредничене, което настъпва между езика и действителността. Следователно интерпретацията може да ни води в посока на своеобразна археология на текста, тоест откриване на поредните слоеве – конвенции, жанрове, стилове, които се намират в документа и свидетелстват за комуникативната култура, към която принадлежи авторът и в която въвежда читателя. Нещо повече, имено такава текстова археология позволява да се реконструира определен тип читателска реакция, проектирана от автора, а също така различни конфликти, които настъпват например между модернистичната действителност на убийствата и предмодернистичната конвенция на записа. И накрая такава перспектива позволява на самия читател да запази съзнанието, че и той е участник в комуникативната действителност, в която си служи с различни конвенции – т.е. няма непосредствен достъп до света и следователно не трябва да третира своето разбиране на текста/действителността като обективно, напълно истинско или окончателно.
Литературността в рефлексията за Холокоста е изминала дълъг път: първоначално невъзможна и нежелана, с течение на времето оценена и важна, тя се приближава до етап, в който ще бъде призната за неизбежна. Това е дотолкова ключово, че позволява да си дадем сметка, че Холокостът е произлязъл от просташки наратив, който твърде много хора са приели за окончателна истина, т.е. за извънтекстовото битие. Междувременно онзи, който разбира, че в живота спорим за фабули и метафори, вероятно ще прояви по-малка склонност към прибягване до насилие.
Холокостът – край и начало
Холокостът преобръща историята на Европа. Той е продукт на основните сили на модерността – рационализма, освободената от етична проверка наука, администрацията и технологията – и разкрива тяхната престъпна страна. След Холокоста невъзможно става безкритичното доверие в разума и държавата, а също така във всичко, което твърде плавно е допринесло за убийствата. Именно затова оценката на Холокоста не се ограничава до събиране на документи, разказващи за гетата и лагерите, но се обръща и към настоящето. Това обръщане, което има по-скоро постоянен, отколкото еднократен характер, се състои в упоритата проверка на основите на нашата цивилизация – на нейната податливост и издръжливост спрямо изкушението да се администрира смъртта.
В този процес на трансформиране на настоящето, обръщане на скритите му страни навън, литературознанието се оказва област, която не се намира в центъра само защото самата тя е придала на този център подвижен характер. Прочитът на Холокоста, който тя прави, създава шансовете да се поставят въпроси за корените на настоящето. На пръв поглед въпросите, предлагани от литературоведите – обсъдени накратко по-горе – са специализирани: друга история на полската и европейската литература, проблемите на езика, превода и непреводимостта, въпросът за неизразимостта, спорът за литературността. Но е достатъчно да осъзнаем характера, трансформиращ днешната литературоведска рефлексия, за да забележим, че под тези проблеми се намират активните илюзии на европейската култура. Ще се опитаме да изброим тези илюзии, които в продължение на векове са функционирали в хуманитарната рефлексия като фундаментални идеи (макар че често са били по-близо до обсесията):
- фиксация върху принципа за обективна истина;
- разбиране на историята като монолитно течение;
- убеденост във възможността за пълен превод на чуждия текст;
- отделяне на литературните от „документалните“ текстове.
Същевременно литературознанието – не само под влияние на Холокоста но в значителна степен заради радикалността на неговите последици – показва, че:
- обективната истина е определен наратив;
- историята се състои от метафори, сред които „течението“ е една от множеството фигури – дори тя обаче води до последователното приемане, че теченията може да са много, „главното течение“ пък е определяно от победителите;
- непреводимостта и непредставимостта са норми на човешката комуникация;
- разликата между документ и литература е в избора на реторични фигури и начини на разказване, а не в радикалната разлика между „истина“ и „измислица“.
Рефлексията за литературата поставя под въпрос доминиращите версии на общественото съзнание също толкова упорито колкото социологията, политологията или историографията, а като ги поставя под въпрос, налага на всички участници в споровете все по-ясно съзнание за връзката между общественото поведение и наративите, които носим в главите си.
Холокостът, както се вижда от това, принуждава да премислим основите и да разширим полетата на критично наблюдение. Същевременно към списъка с накратко обсъдени тук проблеми можем да добавим и други: преобръщането на естетическите категории; историята на лудостта в периода на тоталитаризма (под което може да се разбира както начинът на означаване на неразумността от тоталитарния разум, така и лудостта на държавната доктрина); генеалогията на Холокоста, т.е. опитът да се определят родовете и жанровете на писане, които са се появили в литературата на Холокоста (следователно и търсене на алтернативи за гръцката подялба между лирика, епос и драма); стилове на възприятие, т.е. историята на променящите се начини на прочит на литературата на Холокоста, а също – винаги необходим – преглед на днешните (доминиращи и алтернативни) модели на интерпретация.
Може би колкото повече са текстовете в Библиотеката на Шоа, толкова повече проблеми откриваме – както в историята, така и в нашето съвремие. Може би в това се състои една от най-важните задачи на говоренето и писането за Холокоста – да не позволи който и да е да приключи тази история, да узурпира последната дума. В крайна сметка от такъв декрет е започнало всичко.
Преводът е направен по: Przemysław Czapliński. Zagłada jako wyzwanie dla refleksji o literaturze. – Teksty Drugie, nr. 5, 2004, s. 9–22.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
[1] С оглед на обема на текста са пропуснати бележките под линия и библиографските позовавания, които могат да бъдат открити в оригиналната публикация, бел. прев.
