Зофия Налковска
Дворецът, който вече не съществува, се издигал на самия край на възвишението, над гладката пролетна шир, която достигала хоризонта, равномерно поделена на равни зелени площи.
Дворецът „се разтърси“, казваше Михал П.[1] Бил взривен по същото време, когато в прочутата близка Жуховска гора[2] пламнали четирите крематориума.
Бил използван за декорация, за красива архитектурна порта, през която се минавало от живота към смъртта. Изпълнявал ролята на метафора в този обред, който дълго време бил извършван с неизменна всекидневна церемония.
Хората, изтощени от пътя, още живи, още на себе си, облечени в собствените си пътнически дрехи, преминавали през една и после през втора порта и достигали до вътрешния двор на резиденцията. Отваряли се задните врати на камиона, пътниците, помагайки си един на друг, слизали групово по стъпалата и все още можели да си мислят, че (според надписа над входа) влизат в помещението за къпане. След известно време, преминавайки през вътрешността на сградата, те се появявали от другата страна на двора само по бельо, а някои от тях и с парче сапун и хавлиена кърпа в ръка. Принуждавани да побързат, те се привеждали под ударите на прикладите и безредно притичвали по мостчето, отвеждащо право в разтворената паст на паркирания със задната си част към двореца газов камион, голям колкото вагон за превозване на мебели.
Вратите с трясък се затваряли херметично. Едва тогава хората в мазетата на замъка, за които била определена друга съдба, можели да чуят силния вик на ужаса. Затворените в капана молели за помощ, удряли с юмруци по стените на колата. След няколко минути, когато виковете утихвали, машината потегляла. В съответното време пристигала нова на нейното място.
Дворецът вече го няма. И тези хора вече ги няма. На края на възвишението е останал квадрат, в който разнообразна растителност пропълзява с листа и стъбла между парчетата развалини в очертанията на някогашните стени. Останала е и урвата към простиращия се долу видим свят – далечните зелени полета, майските дървета над ливадите, сливащите се в далечината сини ивици на горите.
През деня на мястото на някогашните градини се събра групичка хора. Всеки можеше да каже какво е ставало тук. Около двореца била издигната дървена ограда, висока близо три метра. Не можело много да се види. Но можело да се чуе как влачели нещо, как дрънчали вериги. Посред мразовития студ изкарвали навън евреите по риза. Пред двореца постоянно бръмчали големи коли и завивали към Жуховската гора. Човешките викове също можели да се чуят.
– Аз живеех в Угай, работех при германците.
Така казва Михал П., млад и едър евреин с атлетично телосложение, но с малка глава. Говори тихо, спокойно, но някак тържествено, все едно че рецитира свещен текст.
– Отведох към колата моя баща и моята майка. По-късно отведох сестра си и петте ѝ деца, и брат ми с жена му и трите им деца. Исках да тръгна с родителите ми, но не ми позволиха.
Имали причина.
– Тогава работех при събарянето на стар сеновал по поръчение на Еврейския комитет в Угай, затова не бях в списъка, когато депортираха евреите от Коло.
Някои се страхуваха. Тогава Шюда, военен жандарм от полските фолксдойче[3], им каза: „Не се плашете, ще ви отведат на гарата при село Барлоги и оттам ще бъдете откарани на работа“. Затова не се бояха. Някои дори сами искаха да заминат.
Депортираха евреите от Коло пет дни. Накрая отведоха и болните евреи, но заповядаха на шофьора да кара бавно и внимателно.
В началото на януари 1942 г. отведоха и мен заедно с четиридесет други евреи в Угай, до поста на жандармерията. На следващия ден дойде камион от Избица и в този камион имаше петнадесет евреи от Избица. Натовариха ни при тях и ни откараха в Хелмно. Всички в този камион бяха физически силни хора, способни на най-тежка работа.
С красноречив жест на ръката си той посочи мястото, където през листата все още се виждаха руините.
– Там все още го имаше двореца. Бях любопитен как изглежда. Но не ни дадоха да видим. Когато камионът влезе във втория двор, отместих брезентовото покривало и видях на земята парцали от човешки дрехи. Тогава разбрах какво става.
От камиона ни откараха в мазетата. Подбутваха ни с прикладите. На стената някой беше написал на еврейски: „Всеки, който идва тук, умира“.
На следващия ден ме повикаха горе, за да изнеса дрехите, заедно с другите. На пода на голяма стая бяха разхвърляни разни мъжки и женски дрехи, палта и обувки. Всичко това трябваше да се отнесе в друга стая. А там имаше много такива неща… Обувките подреждахме в отделен куп. В първата стая, където евреите се събличаха, имаше две запалени печки. Беше топло, така че лесно да поискат да се съблекат.
Прозорците в мазетата ни бяха заковани с дъски. Но ако се повдигнехме взаимно, то през пролуките можехме да видим нещо.
Германците изкарваха хората през двора само по бельо, а те не искаха да излязат на студа без дрехи. Когато видяха какво става, започнаха да се дърпат назад. Тогава германците ги биеха и ги тикаха към колата.
Тези, които идваха в мазето след нощна работа, казваха, че закопават в гората задушените хора. Тогава помолих да отида на работа в гората. Мислех, че от гората мога да избягам.
Взеха ни около трийсетина човека в камиона, отведоха ни в Жуховската гора, дадоха ни лопати и кирки. В осем сутринта пристигна първият камион от Хелмно. На тези, които копаеха рововете, се забраняваше да се обръщат към камиона и да гледат. Но аз видях. Щом отвориха вратите, германците отскочиха встрани. Отвътре излезе тъмен дим. От мястото, където стояхме, не усетихме никакъв мирис.
После в колата влязоха трима евреи и те изхвърляха труповете на земята. Труповете лежаха един върху друг и изпълваха камиона почти до половината. Някои от тях бяха прегърнати. Германците застрелваха в тила тези, които бяха още живи. След изхвърлянето на труповете, камионът се връщаше в Хелмно.
После двама евреи подаваха труповете на двама украинци, цивилно облечени. Те изтръгваха с клещи златните им зъби, сваляха торбичките с пари от вратовете им, часовниците от ръцете им, венчалните халки от пръстите им.
Претърсваха труповете старателно, беше отвратително.
До този момент трима вършеха тази работа. Но точно в този ден единия от украинците бил бутнат по време на товаренето в газовия автомобил заедно с евреите. Той крещял, но и другите крещели, така че германците не реагирали. И така, той се задушил заедно с евреите, които трябвало да претърсва.
Когато колата стигна до гората, разпознаха този украинец и много искаха да го спасят. Правеха му изкуствено дишане, но и то не помогна.
Германците не претърсваха сами труповете, но винаги добре гледаха украинците в ръцете при тази работа. И всичко, което те намереха, германците слагаха в отделни куфари.
Бельото не заповядваха да бъде сваляно от труповете.
След претърсването на труповете ги нареждахме в рововете, като ги редувахме така, че главата на единия да е при краката на следващия, нагъсто, за да се поберат повече. Всичките бяха обърнати с лицето надолу. Ровът се разширяваше нагоре, така че най-отгоре се поместваха един до друг около трийсетина трупа. В дълбок три-четири метра ров се сместваха около хиляда.
Тринайсет пъти дневно до гората пристигаше транспорт със задушени, в една кола те бяха около деветдесет. Евреите очистваха пода на автомобила, ако намереха нещо златно, също го слагаха в куфарите. Сапуните и кърпите се връщаха обратно в Хелмно.
От самото начало наговарях другите да избягаме. Но хората бяха смазани. Нашата работа траеше по цял ден, докато се стъмни. Биеха ни, за да я вършим по-бързо. Ако някой работеше бавно, заповядваха му да легне по лице върху труповете и го застрелваха в тила.
Жандармите, които ни пазеха по време на службата, бяха трезви. Винаги бяха едни и същи. Не разговаряха с нас. От време на време някой ни подхвърляше в рова кутия цигари.
Веднъж в Жуховската гора дойдоха трима непознати германци. Разговаряха с офицерите от СС, оглеждаха заедно труповете, смееха се и си тръгнаха.
Прекарах в работа десет дни. Тогава гората не беше още заградена, нямаше и пещи за изгаряне на труповете. Докато бях там, задушиха евреи от Угай, евреи от Избица, в петък доведоха цигани от Лодз, в събота евреи от Лодзкото гето. Когато докараха евреите от Лодз, германците направиха селекция помежду ни – двайсет по-слаби бяха изпратени в газа, а на тяхно място взеха нови, силни евреи от Лодз. Първият ден тези лодзки евреи бяха затворени в друго мазе и питаха през стената дали лагерът е добър, дали дават много хляб. Когато разбраха какво става тук, се изплашиха и казаха: „А ние сами се записахме за тази работа…“.
Замълча за миг, претегляше нещо в себе си. Едрото му костеливо тяло се огъна от вътрешна преумора. След като помисли, каза:
– Един ден, това беше вторник, от третия автомобил, който в този ден пристигна от Хелмно, изхвърлиха на земята труповете на моята жена и моите деца, момчето ми беше на седем години, а момичето – на четири. Тогава легнах върху трупа на жена ми и помолих да ме застрелят.
Не искаха да ме застрелят. Германецът каза: „Човекът е силен, още може да поработи добре“. И ме би с тояга, докато не станах.
Същата вечер в мазето се обесиха двама евреи. Исках и аз да се обеся, но ме отказа един набожен човек.
Тогава се уговорих с един от нашите да избягаме по пътя. Но точно този път той отпътува с друга кола. Затова си казах, че ще избягам сам.
Когато влязохме в гората, помолих конвоя да ми даде цигара. Даде ми. Отдръпнах се, а други също го заобиколиха да молят за цигари. Разрязах с нож брезента до шофьора и скочих от колата.
Стреляха по мен, но не ме улучиха. Не ме улучи и украинецът на колело, който стреля по мен в гората. Избягах.
Скрих се в един сеновал в селото, зарових се дълбоко в сеното. На сутринта чух как при стената селяните говореха, че германците са в селото и търсят избягал евреин. След два дни, без нищо да съм хапнал, се измъкнах от сеновала. По пътя се отбих при един селянин… Не знам как се казва, но той ме нахрани, даде ми каскет, обръсна ме, да заприличам на човек. След него тръгнах към Грабув и там срещнах онзи евреин, с когото се уговарях. Той беше избягал на същия ден от втората кола.
Преди да си тръгнем, бяхме в Жуховската гора, където бе работил някога Михал П. при копаенето на огромните гробове и където бе разпознал труповете на задушената си жена и деца.
Върху просторна поляна, заобиколена от ниски, тъмни гъсто растящи борове, лежаха ивици слаба, ниска трева. Нямаше в нея стръкчета калуна, трънкосливки и сини боровинки. Едно място беше разкопано и в сипкавия, мръсен пясък се виждаше част от човешко стъпало. Навътре в гората, където тя беше по-висока, ни показваха мястото на изгорените крематориуми.
Две жени от околността вървяха след нас в гората. След като се запознахме, те попитаха дали Комисията не би могла да ускори ексхумацията. Те бяха майката и дъщерята на човек, разстрелян тук в самото начало на основаването на лагера. Знаеха къде е гробът му.
Някой показваше намерено парченце от кибритена кутийка с гръцки надпис, друг – изтрити от дъжда хартийки с чуждестранни названия на аптеки. Някой намери на мястото на някогашния крематориум две малки човешки костици.
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
[1] Реален събеседник на Налковска – става въпрос за Михал (Мордехай) Подхлебник, бел. прев.
[2] Жуховската или Хелминската гора – гора близо до общините Домбя и Коло, отначало място за разстрел на заложници, а после и място на крематориуми и масови гробове, бел. прев.
[3] Название за етнически германец до 1945 г., бел. прев.
