Калина Николова
„Какво се случи, мис Симон?“ – пита в есето си от 1970 г. известната американска писателка Мая Анджелоу и по-нататък в него тя продължава да търси отговора: „Какво се случи с твоите големи очи, които бързо се затварят, за да скрият самотата? С гласа ти, в който има толкова малко нежност и все пак разкрива твоята отдаденост в битката с живота? Какво се случи с теб?“.
Тези въпроси вдъхновяват заглавието и задават основния тон в биографичния филм на Лиз Гарбъс за Нина Симон, която щеше да навърши 92 години тази година. И макар отдавна да нямаме възможността да чуем отново пленителния ѝ глас на живо, днес тя продължава да живее в съзнанието ни като дръзката и необикновена джаз изпълнителка от африкански произход, която не просто преосмисли ролята на чернокожите артисти в музикалната индустрия, а и утвърди тяхното влияние и значимост в едно дълбоко сегрегирано американско общество. През 2015 г. режисьорката Лиз Гарбъс разкрива по-малко позната страна от образа ѝ в документалния филм „What Happened, Miss Simone?“, създаден с участието на дъщеря ѝ Лиса Симон. Изграден от редки архивни кадри от концерти, задкулисни моменти и свидетелства на най-близките ѝ хора, филмът се разгръща като документален мюзикъл, който далеч не се ограничава единствено до своето развлекателно измерение. Подобно на самата Симон филмът на Гарбъс не се страхува да даде гласност на неудобните истини за живота ѝ и на демоните, с които тя се е борила по пътя си към успеха и след това.
С последните три филма, които Гарбъс е режисирала – „Bobby Fischer Against the World“ (за гениалния шахматист Боби Фишър), „Love, Marilyn“ (за Мерилин Монро) и с последния, „What Happened, Miss Simone?“, тя направи преход или „еволюция“, както тя предпочита да го нарича – от стила на cinéma-vérité към филми за исторически личности, изградени чрез архивни материали. Но докато някои режисьорски подходи се променят стилово, има теми и нишки, които свързват всички нейни произведения. В свое интервю тя споделя, че водещият ѝ принцип в документалното кино е „да разкрива мрачните измерения на своите персонажи“. А в историята на Кралицата на соула именно тези измерения на душата ѝ са в изобилие.
Отправна точка за началото на разказа е концертът на Симон от 1968 г. от джаз фестивала в швейцарския град Монтрьо. Нина излиза с елегантна черна рокля и замръзва в поклон със смирено наведена глава. Поклонът продължава тържествено дълго. След това сяда зад пианото в центъра на сцената. Огромната зала се изпълва с тишина. След като обявява, че отдавна е спряла да участва в джаз фестивали и този прави изключение, филмът ни връща осем години назад, за да разберем какво я е довело до това решение, проследявайки отблизо възходите и паденията ѝ през онези наситени осем години, предшестващи повратната за нея 1968-ма.
Тази година се оказва съдбовна не само за Нина Симон, но и за целия свят. „Има нещо ирационално в тази година, нещо изплъзващо се и същевременно придърпващо. Понякога ми се струва, че тя продължава по-дълго от всички останали. Или пък че като черна дупка всмуква в себе си неща, случили се в други години“ – пише Георги Господинов. И наистина, наред с копнежа и надеждата, черна сянка сякаш пада в същата тази година заради смъртта на Мартин Лутър Кинг. Това събитие провокира радикална промяна и у Нина Симон, която никога няма да бъде същата. В нея започва да се надига гняв, който всъщност съвсем не ѝ е чужд. Започнал е да се пробужда у нея още от времето, когато е била талантливо малко момиче, чиито родители не са били допуснати на първите редове по време на нейно музикално изпълнение в местната църква само защото са чернокожи. Това е същият, но вече по-осмислен гняв от отхвърлянето ѝ от Консерваторията във Филаделфия, когато е на 19 години – недопусната отново заради цвета на кожата си, въпреки завидните за възрастта ѝ умения. Акумулиран от детските травми и подсилен от расистките подмятания през годините, този гняв намира естествен израз в песните ѝ и се окрилява от гражданското недоволство, което убийството на Мартин Лутър провокира. И макар през този период тя да сътворява някои от най-болезнените и същевременно съкровени песни като “Mississippi Goddam” – нейната лична реакция срещу бомбен атентат срещу чернокожи деца в църква в Бирмингам, Алабама, този гняв скоро ще се окаже пагубен за самата нея. Първите му радикални прояви се усещат в апелите ѝ към чернокожата публика по време на концертите ѝ: „Покажете, че не ви е страх от оръжието, че сте готови да убивате!“. Нина Симон започва безцеремонно да прокламира насилие – в остър контраст с философията и възгледите на Мартин Лутър, които го издигат в култ.
Но Гарбъс не ни спестява и другата страна на историята, разкривайки, че жената, натрупала толкова гняв и насилие в себе си, дълго време е била жертва на връзката си със съпруга си – Андрю Страуд, който малко след сватбата им поема и ролята на неин мениджър. Без съмнение именно той изстрелва кариерата ѝ като талантлив и стратегически мислещ продуцент, но бракът им е белязан от експлоатация – той държи тя да работи до краен предел, а редовното физическо насилие се превръща в ежедневие. Симон достига върха на своята кариера, но болката, страхът и унижението в личния ѝ живот остават неразделна част от нейната история. През всички тези години, ние разбираме и за още една нейна лична драма – всъщност тя мечтае да бъде класически музикант. Но гласът ѝ се оказва нейното „оръжие“. „Да създаваш литература – казва Дельоз, означава да говориш от името на онези, които нямат глас.“ Нина пее за безгласните, за тези, чийто глас Америка години наред не чува. Тя, която не е искала да пее, е била принудена да го прави, за да изкарва прехраната си. Защото мечтата на Нина винаги е била да стане първата чернокожа класическа пианистка в Америка. А когато най-сетне излиза на сцената на Карнеги Хол, тя пише на родителите си: „Ето ме там, където винаги сте мечтали да ме видите… но аз не исках да пея, исках да свиря Бах“.
Това, което прави филма наистина въздействащ, е, че Гарбъс не се страхува да покаже и най-мрачните страни на Симон. Чрез болезнените откровения на дъщеря ѝ Лиса, която разказва как след раздялата с баща ѝ и преместването в Либерия Нина започва да проявява насилие и към нея, до степен, в която иска да я види разплакана, за да спре ударите – и монтажно чрез близките кадри на Симон, в чиито очи вече се виждат признаците на биполярното разстройство, с което тя ще бъде диагностицирана няколко години по-късно, Гарбъс рисува една различна (но реална) Нина. Понякога тя е почти непоносима за гледане и трудно събужда емпатия у зрителя, дори и да сме запознати с трагичната история на брака ѝ. Психическите сривове, напрежението в отношенията с дъщеря ѝ и травмите от брака с Андрю карат гнева ѝ да ескалира – дотам, че ако някой почитател се загледа твърде дълго в нея, тя е готова да му отвърне със саморазправа. Лиз Гарбъс оголва героите си безкомпромисно честно и благодарение на това тя успява да изведе проблематиката на филма си: докато Симон е твърдо убедена, че насилието е пътят към равенството на репресираните, то нейното лично падение ѝ доказва, че то не може да доведе до нищо продуктивно, освен да възпроизведе още отровно насилие.
Архивните кадри придават необходимата разказвателна плътност на сюжета и макар Нина Симон да се появява само през тях, магнетичното ѝ присъствие на екрана се усеща и внася усещане за живот във филма. Чудесно решение на Гарбъс е да постави таланта на джаз певицата в центъра на разказа, затова тя умишлено включва цели изпълнения, които ни напомнят защо нейният глас остава незабравим.
Буди възхищение как Симон използва гласа си като революционно оръжие в зараждащото се движение за граждански права. Но колкото и да е възвишено изкуството ѝ, колкото и чрез таланта си тя винаги да е успявала да си проправя път дори и в най-мрачните дни, неизбежно възниква един по-дълбок въпрос – не е ли в крайна сметка най-важното да си успял да запазиш зрънцето човечност в себе си? А именно – съхранил ли си достойнството и любовта към другите и към себе си? Това е измерение, в което Нина Симон – донякъде заради обстоятелствата, донякъде заради собствените си избори – се проваля. И този сблъсък с реалността носи нещо дълбоко трагично. Защото никой не очаква, че нещо толкова мрачно и разрушително може да се крие зад гласа, някога изпял „Обичам те, Порги” (I Loves You, Porgy) и “Моят любим се интересува само от мен” (My Baby Just Cares for Me). Но може би именно в тази сложност се ражда талантът – онзи, който надхвърля човека, земния му път и житейските му грешки, и го прави вечен, устояващ през бурите на времето.
