Христо Трендафилов
В настоящата работа ще разгледаме накратко творби на един класик на българската и двама на немската литература. И по-точно – връзката между тях. Ще започнем, а и ще завършим с българския, Емилиян Станев (1904–1977). Според броя на монографиите за него, дневниците, психографските извори конференциите и сборниците с доклади писателят се радва на едно ритмично критическо внимание, което се възобновява през десетина години, толкова, колкото е примерно животът на едно литературно поколение. Да споменем някои в хронологически, а не в ценностен ред: книгите на Б. Ничев, Т. Жечев, Р. Йовева, Ст. Каролев, Ч. Добрев, В. Грудков, Св. Игов, Пл. Антов, разговорите с твореца на Ив. Сарандев и Ат. Натев, дневниците на Н. Станева и на самия белетрист. Издадени бяха – също през десет години – три сборника с доклади от научни конференции, посветени нему. И филм дори се появи, назован със спорна оригиналност Вечните ловни полета на литературата.
Ще се спрем на един от романите му, Антихрист, и връзката му с обещаните класици на немската литература от първата половина на XX в., Томас Ман и Херман Хесе – и двамата носители на Нобелова награда, първият през 1929, вторият през 1946. Антихрист на Ем. Станев е издаден първом през 1970 под заглавие Житие на душегубителя, грешника и смешника Теофил и е смятан от писателя за най-цялостната като съдържание и форма негова книга. Подобни названия ще срещнем в световната литература, при Фридрих Ницше, Дмитрий Мережковский и др. автори. Романът бе предхождан от друга повест със старобългаристична тематика, Легенда за Сибин, преславския княз (1968), а след Антихрист бяха публикувани в годината на неговата смърт повестта Тихик и Назарий и разказът притча Лазар и Иисус. Писателят имаше някои предшественици в българската проза на средновековна тематика като Николай Райнов и Стоян Загорчинов, частично Яна Язова и Фани Попова-Мутафова. Имаше антидогматично раздвижване и в съвременния исторически роман, през 1964 излиза Време разделно, а през 1965 – Цената на златото на Генчо Стоев – сигнал за ново идейно осмисляне на историята и на романа като жанр. Ем. Станев се ориентира към разказите и съветите на Петър Динеков и особено към антологията с творби на старобългарската книжнина Старобългарски страници (1968, 1970), която академикът му подарява. Подобно съдържание има и Христоматия по старобългарска литература на П. Динеков, К. Куев и Д. Петканова с четири издания. Тъй като ще говорим и за вече казаното, че в Антихрист е залегнала и Фаустовската тема за записа, за договор с дявола, ще посочим, че тази тема присъства не само в западната книжнина, но преди тях и в старобългарските апокрифи, напр. в Тивериадското море, Слово за Адам и Ева (вж. ЛВ, 43, 14.12.2023 и книгата ни Векът на Средновековията, 2025). Други търсят корените на тази тема в романа Доктор Фаустус. Животът на немския композитор Адриан Леверкюн, разказан от негов приятел. На създаването му авторът Томас Ман посвещава през 1948 специално есе, по-скоро книга – Доктор Фаустус. Романът на един роман. Творбата е започната през 1943, когато става ясно, че войната върви към неизбежен крах за Германия, а е публикувана през 1947. Разказвачът Серенус Цейтблом е доктор по философия, приятел на главния герой, композитора Адриан Леверкюн и пише негова биография във време, когато немските градове рухват един след друг. Повествувайки за събития от началото на XX в., той се спира на съвременността, провеждайки чести паралели между живота на частно лице и страната като цяло. Прави постоянни успоредици между Първата и Втората световна война, между участието на Германия в тях и последвалите две национални катастрофи, от които втората изглежда несравнимо по-страшна. Ирационалната съдба на героя композитор въплъщава логичната участ на Германия. В романа се срещат два типа време, на повествованието, 1885-1930, и на автора, до 1945. Леверкюн е безкрайно надарен, но фикционално сътворен композитор, у когото има повече фаустовски черти. В неговия образ са залегнали черти на Ницше, на неговата лична трагедия и последвалата болест и гениално безумие. В XXII глава на романа се долавят сходства със съвременния композитор и теоретик на музиката Арнолд Шьонберг, експресионист и създател на 12-тонната система и на атонална музика. Изобщо Музиката е другият естетически двигател в романа, самият герой композира впечатляващи произведения: ораторията Apocalipsis cum figuris (срв. недовършената оратория Стълбата на Яков на Шьонберг) и кантатата Плачът на доктор Фауст – последното негово произведение, изпълнено пред избрана от него аудитория, с което започва продължителната му агония на творец и човек. Но кое е Фаустовското в романа? Сатаната съобщава на Адриан, че заразявайки се със сифилис, е сключил с него сделка (спомняме си за разговора на Иван Карамазов с чорта, но също и за Гьоте, Хофман, Гогол, за още неиздадения роман на М. Булгаков с колоритния Воланд и Майстора). Той обещава на Адриан слава и изключително културно присъствие. След 24 години композиторът трябва да се върне при Сатаната, тъй като вече принадлежи нему, забранено му е да люби. Всички, които композиторът обиква, умират, а той се оказва напълно самотен – така демонското предсказание се сбъдва. Но не толкова Фаустовската тема е привлякла Е. Станев, а размислите на разказвача и автора за трагичната съдба на гинеща Германия. България в Антихрист е също изправена пред катастрофа, пред ужасяващо иноземно и иноверско завоевание. Трагичната, разтърсваща оратория за пропадаща Германия е съзвучна с печалната литургия реквием на Е. Станев за отпочващата страшна орисия на България. Ще приведем само финалите на двата романа, завършващи с отчайващ плач за разрухата, но и с плаха надежда за справедливост от Бог:
Доктор Фаустус: Кога (Германия) ще стигне дъното на пропастта? Кога от мрака на последната безнадеждност чудото, което е нещо повече от вярата, ще зароди лъча на надеждата? Един самотен човек сключва ръце и казва: Бог да се смили над клетата ти душа, приятелю мой, Бог да се смили и над тебе, родино моя.
Антихрист: Казват, че някъде… още имало свободна българска земя. Затам потеглям… Ето птица отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро? Кой ви зове, кой ви води и накъде? Къде отиваш и ти, човече?… Ако е казано в Евангелието – ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?
В тези думи Атанас Натев намираше отглас от Quo vadis на Хенрик Сенкевич. А това са и думите на апостол Петър, казани на Иисус според Йоан 13:36–37 и залегнали в споменатия едноименен роман: и в трите творби – Quo vadis, Доктор Фаустус и Антихрист, имаме падение на мощни и авторитетни държави, императорски Рим, Третия Райх, Второто българско царство (въпросът изисква отделно внимание).
Героят на Антихрист Теофил-Еньо е търсеща личност и го виждаме в различни ипостаси. Той е син на придворния зограф на цар Иван Александър Тодор Самоход и като Леверкюн е човек на изкуството, поет, красив влюбен младеж, монах не по призвание, аскет исихаст, дирещ Таворската светлина, изкушен от дявола, съден и жигосан като странстващ богомил на антиеретическия събор в Търново, лодкар, писар и диван чапраз, веселящ един от новите господари, пиянстващия Шеремет бег, когото убива и запалва шатрата му (преди това ликвидира и гърка Панайотис, убийствата на двамата символизират вечното ни отношение към поробителите); в края Теофил-Еньо поема към все още свободен откъслек българска земя, истински предтеча на бъдещите хайдути.
Тук Антихрист се допира видимо до друг немски шедьовър, Сидхарта. Индийска повест на Херман Хесе. Тя е публикувана през 1922 – година, в която излизат и други творби манифести на модерната литература: поемата Пустата земя на Томас Елиът и романът Улис на Джойс. На български е преведена още през 1927 със завидна свобода от Тереза Хофцетер, явно България е представлявала неразделна част от европейското културно пространство (преводът в САЩ е едва от 1951, макар да става бързо популярен). Общо повестта има девет издания у нас с трима преводачи, а през 2018 в София дори бе представен музикално-танцов спектакъл Сидхарта от балет „Арабеск“. Действието в повестта се развива на острови около югоизточния край на Индустан, а описваният период е между IV и V в. пр. Хр. Главният герой Сидхарта е син на религиозен водач (брамин) и странства в търсене на духовно просветление, каквото дири и приятелят му Говинда, но в отличие от Сидхарта, възприема безкритично духовните учения. Като Теофил-Еньо той сменя постоянно тези свои амплоа, които не удовлетворяват вечния му стремеж към духовно просветление, не го правят дори саманите аскети, не го изпълва докрай и куртизанката Камала, посланик на материалния свят, въвеждайки Сидхарта в обятията на плътта; напълно аналогична роля играе и блудницата Арма в Антихрист. Много съществена се оказва връзката на Сидхарта с Васудева – лодкар, който насочва Сидхарта по истинския път към озарението. Огромна роля в този път играе реката и непреходната философия, която носи в себе си. Лодкар и рибар, със съдействието на Арма става и героят на Антихрист, изобщо много са допирателните на романа на Е. Станев с повестта на Хесе и в тяхното извличане би ни помогнала текстологията, защото сходствата и влиянията при нашия прозаик са обвити в почти непрогледния и изкупващ шлейф на изящната пластика. Сложно е за балкански автори да прилагат в свои творби двата свръхконцепта на немската литература, Музиката и Философията. Ражда се не рационална системност на идеи и образи, а полуфолклорни притчи. И когато изложих частично казаното тук на конференция в родния град на писателя през 2017, бях очаквано срещнат с педагогическо негодувание и шептящ ропот. С нови надежди и предчувствия го предлагам в ЛВ.
