Ясен Гюзелев е един от най-известните и уважавани български илюстратори. Завършил е Националната художествена академия и по-късно заминава за Италия, където работи почти 3 години. Илюстрирал е серия книги, сред които „Алиса в страната на чудесата“, „Алиса в огледалния свят“ от Луис Карол, „Пинокио“ на Карло Колоди, „Дон Кихот“ на Сервантес, „Оливър Туист“ на Чарлз Дикенс и много други. Техниката му, по негови думи, е повлияна от реалистичните школи от XIX век, Ренесанса, прерафаелитите и сецесиона. Носител е на много международни и български награди, сред които сребърен медал от Американското общество на илюстраторите за „Алиса в страната на чудесата“, през 1994 г. е обявен за илюстратор на годината на Международния панаир на книгата в Болоня, два пъти е отличаван с националната награда „Христо Г. Данов“, а тази година получи номинация за престижната международна награда „Ханс Кристиан Андерсен“ за 2026 г.
„Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл, серия карти Таро, „Приказки“ от Оскар Уайлд… Коя е последната книга, която илюстрирахте и върху коя книга работите в момента?
Последната беше по приказките на Оскар Уайлд и тя излезе в края на миналата година в българско издание на „Колибри“. Всъщност това е книга, която съм правил доста отдавна, 1996 година някъде, за едно немско издателство – Rowohlt, но тогава поръчката ми беше само за шест приказки, а „Колибри“ поискаха да направим всичките. Така че трябваше да добавя още четири-пет нови илюстрации. Така и направих. С това се занимавах миналата година. А в момента работя нещо, което си е моя поръчка – „Ад“ на Данте. В момента съм на етап, в който си правя проекти в малък формат, нещо като сториборд, но ги правя доста подробно. Аз знаех, че ще е трудно, но се оказа много трудно, адски трудно, но пък ми е много забавно в същото време.
А как се пазите от Гюстав Доре?
Ето я тук книгата с неговите илюстрации. Не се пазя от него. Аз отдавна вече не се притеснявам дали илюстрациите ми ще заприличат на някой друг предишен майстор, защото си следвам една моя логика, правя си мой анализ на текста, работя с една моя техника и всичко става различно, всичко става мое. Просто не мисля за това, избягвам да повтарям точно някои композиционни решения примерно. Давам друга гледна точка и те просто стават различни и мои.
Номиниран сте от асоциация „Българска книга“ за най-престижната международна награда за илюстрация – „Ханс Кристиян Андерсен“ за 2026 г. Вие сте носител на доста международни награди, сред които са и тези на Американското общество на илюстраторите. Помагат ли наградите в утвърждаването на един художник илюстратор?
От Американското общество на илюстраторите получих сребърен медал. А наградите са важни, защото влизат в CV-то, както се казва, и когато някой друг го чете, може би се респектира. Това би трябвало да е важно, за да може илюстраторът да си намери след това друга, хубава работа, да се говори вече за него и да му дават по-добри поръчки. Аз не работя за награди. Дори тези награди, които съм получавал, не съм знаел, че съществуват, например за това Общество на американските илюстратори. Не знаех нито за съществуването му, нито за престижа на тази международна награда. Всъщност се оказа, че наградите са престижни не само за Америка, защото специално тази, която получих, се дава на чужденци, които все пак са издавани в Америка. Не знам съвсем точно. Там в Америка имат и друга голяма награда „Калдекот“, която е само за американски граждани.
През 2022 година спечелихте за втори път наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Художник или дизайн и оформление на книга“ за „Орфей и Евридика“ на Иван Генов. Различен ли е подходът Ви, когато работите с български или чужди автори?
Българският текст беше на Иван Генов. Това беше пак стара моя поръчка, която направих за немското издателство „Еслинген“. Една немска писателка беше написала текста за мита за Орфей в нейна интерпретация с идеята да е подходящ и за детско-юношеска публика. Когато „Колибри“ решиха да издадат този текст и на български, поканиха Иван Генов да напише своята версия. Той е един от големите специалисти в тази област. Предложиха след това тази книга за наградите „Христо Г.Данов“ и спечелих Бухала.
Илюстрирали сте книги на Луис Карол, Сервантес, Дикенс, разкази за Сократ и Микеланджело. С какви книги предпочитате да работите – с класика или с живи автори?
Предпочитам да работя с класика. Както се шегуваме понякога илюстраторите – гледай да не ти се падне да работиш с жив автор, защото те имат свое виждане, свои претенции и с право. От малък обичам класическите автори и заглавия. Опитвал съм се и съм си поставял задача още в гимназиалните години да ги илюстрирам, не изцяло, разбира се. По такъв начин може би се оформи и моят стил и когато започнах да си търся професионално работа, показвайки моето портфолио, издателите усетиха, че моята насоченост е такава и може би там ще бъда добър и ми даваха такива поръчки. Аз съм доволен от това, защото на това съм се и надявал, но не съм бил сигурен, че ще ми се случи точно това в живота. Защото на един илюстратор може да му се наложи да прави и много други работи, както и аз самият съм правил, разбира се. В началото съм правил илюстрации за списания или само корици, просто за да дам някакъв старт на професионалния си живот. Когато вече получиш цяла, важна книга за илюстриране, както „Алиса“, тогава вече става доста интересно и много отговорно.
Работили сте с престижни немски, английски, канадски, тайвански издателства. Каква е ролята не издателите в избора Ви на творчески предизвикателства и отказвали ли сте поръчка?
Да, отказвал съм. В един период имах различни предложения и не можех да поема всичко. Отказвал съм, и то добри предложения, но вече съм бил ангажиран. Аз работя дълго, върху една книга работя поне една година. Ролята на издателствата е основна, защото издателствата си правят свой издателски план за предстоящата година, избрали са заглавията и след това съответно избират художниците, които смятат, че най-добре ще се справят с определено заглавие. В повечето случаи изборът е бил техен, но пък той е съвпадал и с моите вкусове и предпочитания.
Коя книга е била най-голямо предизвикателство за Вас? С нея ли се гордеете най-много?
Може би „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“. Там измислих един подход, който не съм виждал другаде. Просто направих една голяма картина, която съдържа всички епизоди от действието, всички глави, които се завихрят в една обща картина, в една малко странна перспектива. Това беше трудно. Може би „Алиса“ не е толкова трудна за илюстриране, колкото аз всъщност избрах да си я направя. Тази идея, която имах, беше доста трудна за осъществяване, да се навържат всички тези сцени в един свят, който не е естествен. Той звучи естествено, но всъщност е измислен и аз използвах перспективи, които е открил големият холандски график Ешер. Навързването на тези сцени беше трудно и правех перспективни чертежи. А навързването на сцена след сцена го може всеки илюстратор. Аз винаги съм предпочитал да ми е по-трудно, но и по-интересно. Специално за „Алиса“ исках да измисля нещо, което визуално да подсказва за цялата тази игра на думи на Луис Карол, за различните негови аспекти и алюзии, свързани с история, с логика, философия, математика. Както знаем, той е бил голям математик. Исках по някакъв начин да покажа тази абсурдност на неговия свят, който той създава, само че с визуални средства и затова трябваше да създам този невероятен свят. Дълго време мислих как точно да бъде и беше трудно, но както вече казах, и много интересно. Всъщност всичко е трудно, защото аз подхождам доста отговорно към всяко заглавие и винаги търся начин да покажа нещо повече от това, което представлява само отделната сцена, описана от автора. Обикновено искам да пресъздам някакъв важен подтекст, който отразява смисъла на действието, извън чисто визуалното, да успея да подскажа някаква прокарана идея. Така работех и върху книгата за живота на Сократ. Имах една такава задача, пак кратък текст с извадени няколко сцени от неговия живот. Искаше ми се не просто да рисувам сцени от древна Атина, а да подскажа за какво говори той, за какво си говорят там. Прибавих и силуети, пукнатини, неща, които подсказват за същината на водените от Сократ разговори по това време. По този начин работя сега и с Данте, защото това не са просто сцени на адски мъки. Данте е вкарал теми от историята, доколкото му е била позната съвременната му история, защото той е бил и деен политик във Флоренция. В „Ад“ е вкарана цялата гръко-римска митология, цялата християнска, ако можем да я наречем, митология и всичко, което е свързано с християнските вярвания, а и много други неща. Аз бих искал да подскажа и по някакъв друг начин това, за което той говори допълнително. Затова смятам да добавя и силуети на исторически личности, на божества от гръко-римската митология и т.н. Всъщност пак правя своята работа по-сложна, отколкото би могла да бъде, но пък така ми харесва.
Има ли илюстрации, които днес бихте нарисували по друг начин?
Сигурно всички бих ги нарисувал по друг начин. Но пък има такива, в които смятам, че съм намерил правилния път. Тогава съм мислил по този начин, така съм рисувал и не бих ги променял, но ако ми ги предложат отново, сигурно бих измислил някакъв друг, различен начин. Но пък и от друга страна, да повтарям една и съща тема не е много интересно.
А книгата, която мечтаете да илюстрирате след „Ад“ на Данте?
Да, Данте беше моя мечта от дете, а след него имам много други идеи. Но работата, върху която работя в момента ще бъде доста дълга, така че нека първо да я свърша и след това ще говорим. Но наистина има много неща, които бих искал да илюстрирам или просто да рисувам, не непременно илюстрации. Имам всякакви идеи, но те си стоят и чакат на склад. Животът не може да стигне за всичко.
Помните ли първия момент, в който осъзнахте, че искате да сте художник? Това детска мечта ли беше?
Да, това беше детска мечта. Откакто се помня съм искал да стана художник, още от детската градина. Там рисувах най-хубаво от всички деца и след това тази любов продължи. През годините, като по-малък, много обичах да прерисувам комикси и вече към 12-13-годишна възраст тръгнах на сериозни уроци по рисуване, след това влязох в Художествената гимназия и така нататък. Не съм имал колебания за този избор, но музиката също ме влечеше. Но може би когато бях втори курс в Академията, на излизане от сградата, на път към вкъщи, се спрях за момент и си казах: „Ти защо смяташ, че непременно ще станеш добър художник? Просто защото от малък рисуваш хубаво? Това не е задължително да те направи добър художник“. А ако стана просто някакъв редови художник, кому е нужно това? Тогава си дадох сметка, че може би не трябва да си въобразявам, че непременно ще стана художник, и то добър. Тогава също си помислих и върху това какво друго бих могъл да правя, защото ако си просто посредствен художник, няма смисъл.
А налагало ли се е да се връщате към тази мисъл?
Нещата се развиха по такъв начин, че винаги съм се занимавал с това и съм имал работа. Но мисълта, че може и да не стане от мен нещо голямо, а нещо посредствено, точно това осъзнаване тогава ме направи истински художник. Такава беше и възрастта ми тогава – бил съм на около 22-23 години. Тогава може би станах художник в истинския смисъл на думата. Не ми се е налагало да работя друга работа. Докато бях млад може би съм имал възможност да се захвана с нещо различно, но с възрастта този избор се стеснява и единственото възможно остана това, което съм правил 30-40 години.
Как започна пътят Ви в изобразителното изкуство? Коя беше първата книга с Ваши илюстрации?
Още като студент в Академията започнах да работя и получавах поръчки от софийските издателства тогава. Бях илюстрирал и една книга с поезия, но тези илюстрации изчезнаха някъде, дори не помня автора. В началото правех корици, илюстрации за вестници и списания, оформях рекламни материали, работех още от първи-втори курс и професионално, така де се каже. Когато вече заминах за Италия през 1990 година, съвсем целенасочено започнах да си търся работа като илюстратор. Там работехме с брат ми, който е и мой колега. В началото също работех за списания, помагахме по оформлението на дизайна им. Там получих и първите по-сериозни поръчки. Една от първите беше да илюстрирам сцени от „Илиада“ и „Одисея“ на Омир за един голям сборник, ученическо пособие. След това започнаха и поръчките на цели книги, а и на съвременни автори между другото, с които не се бях запознал. Първата по-интересна поръчка беше картите Таро от един издател от Торино, който се занимаваше предимно с тези неща. Ние с брат ми почти нищо не знаехме за тези карти. Те не бяха популярни в България по това време. Купихме си книги тогава и четохме доста за тях, за всяка карта, за символиката им. Направих един такъв сет, така да го наречем. След това издателят ми поръча още два, като вторият трябваше да бъде по Пинокио. Трябваше да измисля сцени от Пинокио, които могат да бъдат свързани смислово с отделните карти Таро. В тях има много богата символика и алегории и с малко повече въображение винаги може да се види някакво съвпадение. Аз просто рисувах сцените от книгата, те ставаха илюстрации и предложих на издателя да добавя още и черно-бели, и по-големи, за да се оформи всичко като книга. Той се съгласи и така „Пинокио“ се оказа една от първите важни книги, илюстрирани от мен. Картите Таро също се оказаха важни, защото, както се казва, това е най-хубавата книга без текст, защото символиката им е наистина богата. На италиански „гледане“ на карти се нарича буквално „четене“ на карти.
Имате ли любима карта Таро?
Не, нямам любими. Правих ги в четири различни варианта и дори пети бях започнал. В някои от вариантите една се получаваше много по-успешно, в другите варианти – някоя друга, но любими нямам. Всяка от картите може да се чете най-малко по два начина – в отрицателен и положителен смисъл. Тълкуването ѝ зависи и от съчетанието ѝ с другите, и от това дали е права или обърната. Дори картата със Смъртта може да бъде добра карта, със значението си на край на нещо лошо и начало на нещо добро. Така че в този смисъл нямам любима карта.
Кои са важните личности в живота Ви? Израснали сте в артистично семейство. Мислили ли сте върху това доколко изборите Ви в живота са били предопределени или повлияни от възпитанието Ви?
Това е сложен и интересен въпрос. В последно време аз доста мисля за това, както са мислили и всички големи автори и философи може би – дали всичко е предопределено от една Фортуна – съдбата, и ние само си въобразяваме, че правим някакви избори, а всъщност животът ни е предначертан. Или пък наистина имаме свободна воля, която ни ръководи и правим нашите житейски избори. Малко е сложен този въпрос, но нека го кажем по-просто. Разбира се, че средата ме е определила – моите родители, моят баща, който беше известна личност в артистичния свят, беше и бохем, и художник също, освен певец. Всъщност той е моят първи учител. Аз съм наблюдавал как рисува портрети. Той го правеше за удоволствие. Гледайки го, съм се учил. Не ми е давал някакви специални съвети, но съм се учил докато го гледам. Растейки в тази среда, съм познавал и други артисти, художници, музиканти от обкръжението на баща ми. По-късно аз и моите връстници започнахме да си създаваме такава собствена среда вече в гимназиалните години, след това и като студенти. Научил съм от доста хора много неща. Първият ми учител в Художествената гимназия се казва Пламен Вълчев, който по-късно стана професор в Академията. Беше много важна личност в моя живот. Самият той беше много добър рисувач, можеше да покаже, да обясни и да вдъхновява учениците си. След това съм имал и други учители дори и сред по-големи приятели и колеги. Накрая обаче остават едни стотина изречения, казани от различни твои учители, професори по различен повод. Тези изречения остават завинаги и при различните ситуации, с които се сблъскваш в работата, те ти излизат и ти помагат. Сещаш се какво са ти казали всъщност. Така че тези изречения са важните, тези, които остават завинаги. Може да са и 25, не знам, не съм ги броил, но те винаги се появяват като нещо, на което можеш да се опреш. Както вече казах, по-късно ние сами си създадохме тази наша артистична среда, в която живеем и досега – моите връстници, роднини. Не бих могъл да кажа дали е било предопределено. Ако се бях родил в друго семейство, щях ли да рисувам, щях ли да искам да рисувам, не знам.
Въпреки че Вие и вашият брат Чавдар Гюзелев отдавна сте излезли от сянката на известния си баща, какво запазено място е оставила музиката в живота Ви?
Много обичах и обичам музика и досега. С брат ми слушаме най-различни жанрове. Ходил съм като малък на репетиции в театъра с баща ми. Харесвали са ми определени арии, дори съм ги помнил наизуст като дете, но когато станах 14-15-годишен започнах да разбирам какво всъщност е операта, че това е и театър с драматургия и декори. Вече ми харесваха изцяло оперните произведения и дори бях станал меломан – цял ден можех да слушам опера вкъщи. Слушах и т.нар. класическа музика, а през това време си вървяха и всички други – „Ролинг Стоунс“, „Бийтълс“, както си му е реда. По-късно слушах и джаз, различни жанрове. Слушах много, почти непрекъснато, но от няколко години предпочитам тишината. Но пък и музиката ми помогна да изкарам по-лека казарма. Тогавашният хор на Строителни войски беше всъщност цял ансамбъл с хор, оркестър, танцьори. Приеха ме там и две години бях хорист. Мой приятел, художник, също хорист, беше и член на една ученическа рок група и когато излязохме от казармата, вече в студентските години, ми предложи да стана вокал при тях. Съгласих се, а групата просъществува някъде около година. Казваше се „Октомври“. След това се разпаднахме, защото дойде 1990 година, един замина за Канада, друг в Англия, аз в Италия и това приключи. Хубава група бяхме и дори имаме някакви останали записи. И това съм правил, но знаех, че това ми е странично занимание. Рисуването беше моят приоритет, а тези музикални занимания бяха за удоволствие.
Има ли уроци, които сте научили по трудния начин – и в професионален, и в личен план?
О, да, разбира се. Всеки прави грешки и глупости в живота си, а дали се учим от грешките си, никой не знае. Да кажем, че фатални грешки не са ми се случвали.
Вашият професионален перфекционизъм е очевиден. Проявява ли се и в други страни на Вашия характер?
Не знам. Може би трябва да кажат хората около мен. Аз не съм маниакален тип с някакви завишени изисквания. Струва ми се, че съм по-лежерен и непретенциозен. Стремя се да бъде добър и симпатичен човек, не знам доколко успявам. Другите трябва да кажат. Аз съм човек, който мисли върху себе си. Наблюдавам се, бих искал да поправям грешките и себе си, но доколко успявам, хората около мен трябва да кажат.
Как се справяте с творческата блокада?
Не съм попадал в такава. Това е въпрос на самодисциплина. Никога не съм работил на служба при някого с почасов работен ден и на заплата. Винаги съм искал да бъда свободен артист. Това е и много хубаво, и много трудно, защото, когато закъсняваш с поръчка, закъсняват и парите и животът става несигурен. Това пък ме е научило и на самодисциплина – всеки ден ставам и трябва да работя. Когато бях млад, съм работил и по 12-14 часа на ден, за да оцелея. Сега вече не мога да работя по този начин. Не съм чувствал точно блокаж, но някакво прегряване. Не бих могъл да чакам обаче някакво вдъхновение свише. Него си го има, просто трябва да си го уловиш и да работиш, да мислиш. В моята работа мисленето е много важно, анализът на текста.
Какво търсите в една история, преди да се заемете с илюстрациите към нея? Имате ли някакъв Ваш индивидуален начин на визуализация на текста, с който работите – някаква специална методология, или всяка илюстрация започвате по различен начин?
Нямам специална методология. Първо чета и се опитвам да вникна в текста и в смисъла, в подтекста. Чисто мисловно започват да ми се явяват някакви картини и решения. Това може да продължи два-три месеца и с този мисловен процес ми се изчиства някаква логика и образите в нея, тогава сядам с молива и започвам търсенията на хартия – едно, второ решение, малко по малко те се навързват, защото илюстрациите в една книга трябва да имат една обща логика. Има една приказка – художникът мисли с молив в ръка. Само с предварителна идея в главата не би могъл да видиш точно самата картина, трябва да я търсиш с ръката си и тогава нещата започват да се изясняват. След това идват цветовете и това е един много интересен процес. Хубавото е, че няма ден, в който да правиш същото като предишния. Всеки ден е различен. Дори когато рисуваш само една картина, в процеса на рисуване тя с всеки ден става различна. Трябва да го усещаш това и да знаеш как да продължиш, какво е необходимо да поправиш. Това е хубавото при един художник, при един човек на изкуството – няма ден, който да прилича на другия. Рутината може би се трупа, но аз всеки път започвам като отначало, сякаш съм забравил всичко и започвам да се уча наново. А и книгите, които илюстрирам, и като тематика, и като епохи са много различни, затова и никога не мога да повторя идеи и концепции. Винаги търся нов ключ, нов отговор, ново решение.
Как изглежда един типичен работен ден за Вас в ателието? Експериментирате ли и със съвременни графични технологии?
Аз работя с моливи, с темпера, с акварел. А денят ми се различава от този на повечето хора. Лягам си доста късно. Обичам късно вечер да остана сам и да си мисля разни мои неща. Затова и ставам късно и след това трудно започвам да се настройвам за работа. Не мога просто да дойда тук, да седна и да започна работа. Трябва ми някакво време, за да се настроя, а след това стоя тук, на тази маса, до вечерта, докато имам сили. Алграфията е една от новите, съвременни графични технологии, с които работя. Тя позволява художникът да рисува с перо или молив, след това рисунката се сканира, прехвърля се върху алуминиева плоча и така се получава графиката. Това го прави моят печатар всъщност, който се занимава с тази технология. С други техники, например с компютър, не работя. Веднъж опитах. Една част от една книга я направих с дигитална техника, но не ми хареса и си работя постарому.
Ако приемем, че с помощта на изкуството е възможно да се преодолее еснафщината, тесногръдието, невежеството или поне да се промени отношението на обществото, бавно и неусетно, с един копнеж по красивото, мислите ли наистина, че красотата (и във Вашата работа) би могла да спаси света, като променя светоусещания, светогледи…?
Света едва ли може да го промени. Това е утопия. Но пък индивидуално може според мен. Може да повлияе на едно дете, на зрител, да го накара да вижда света по друг начин, да търси естетиката в собствения си живот и около себе си. Но толкова красота е създадена в изкуството, а светът не е станал по-добър. Едва ли и аз ще го променя, но със сигурност на някакво индивидуално ниво мога да създам радост и естетически усещания. Това все пак е нещо. Хората понякога ми го казват, така че това все пак е някакво удовлетворение.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
