Йоанна Янева
Франческа Земярска е главен асистент по антична и западноевропейска литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а монографията ѝ „Маска и глас в творчеството на Маргьорит Юрсенар“ е естествено продължение на дисертационния ѝ труд. Това е първата издадена книга на Земярска, но през годините нейни текстове са публикувани в периодични издания и научни сборници. Книгата на Земярска отразява дългогодишните ѝ интереси към западноевропейския модернизъм, световната литература и съпоставителното литературознание, с особен акцент върху Юрсенар.
В монографията си, посветена на творчеството на френско-белгийската авторка Земярска успява през оптиката на подбрани текстове като романа „Алексий или трактат за напразната борба“, мемоарната ѝ трилогия „Лабиринтът на света“, романа „Творение в черно“ и поемата в проза „Пламъци“ да изгради представата за едно интелектуално гравиране върху лицето на литературната субектност, в което гласовата интонация, маскировъчният жест и темпоралната синкопа да се преплитат в изящна архитектоника на тълкуване. Авторката чете текстовете на Юрсенар и на метатекстово равнище през писатели като Томас Ман, Вирджиния Улф и Хорхе Луис Борхес.
В своя труд авторката умело създава предпоставки за изграждането на многогласие и на едно надтекстово ниво, в границите на което може да се долови естественото сговаряне между високите гласове не само на художествения, но и на теоретичния свят от миналия и началото на настоящия век. Франческа Земярска открива пресечни точки, в които се срещат теоретичните визии за литература не само на западни, но и на български изследователи. „Полифонията е изградена през диалога“ (с. 38) не само между гласовете на Миглена Николчина, Амелия Личева, Юлия Кръстева, Галин Тиханов, Огнян Ковачев, Камелия Спасова, а също и на Михаил Бахтин, Ролан Барт, Жерар Женет, Харолд Блум, Дейвид Дамрош и на още много други.
В книгата си Земярска не следва хронологичен, а тематично-типологичен принцип на подредба, ръководен от идеята за ретроактивно вплитане на минало и настояще в стилистичния и мисловен метод на Юрсенар – „едно от основанията ми да избера такава композиция е проследената в цялото изследване теза, че у Юрсенар хронологията е винаги сгъната в типологията: ранните творби предусещат късните, късните инкорпорират ранните“ (с. 21). Монографията се състои от пет глави, като всяка от тях има различен фокус. В първата глава „Алексий“ е прочетен като „портрет на един глас“ – форма на монолог, която съдържа вътрешна полифония и сцена на субективен разпад и реконструкция. Във втората глава акцентът е поставен върху мемоарната трилогия на Юрсенар и връзката с Вирджиния Улф, които са анализирани през понятието „въображаем баща“. Диалогът с Томас Ман в „Творение в черно“ в третата глава въвежда темата за алхимията на сублимацията. Поемата в проза „Пламъци“ е изследвана в четвърта глава като драматургия на любовни маски, в която полът е игрови, а гласът – винаги инсцениран, а последната пета глава „Маската като лице“ се връща към темата за майцеубийството, разгърната през античните трагедии, и я вписва в цикличната структура на книгата.
Още в уводната част са направени няколко важни уговорки с оглед начина на четене не само на художествените текстове на Юрсенар, но и на фигурата на авторката в контекста на литературата. Земярска отказва да чете писателката просто като първата жена член на Френската академия. Наред с това стремежът на работата ѝ е „да мисли Юрсенар през двойния отказ на това да не причислява фигурата ѝ към един изцяло маскулинен почерк и да не я притегля към някакъв феминистичен пробив“ (с. 13). Земярска избира да чете френско-белгийската авторка през призмата на световната литература: „Юрсенар изработва в своето творчество визия за световна литература през сюрреалистично съчетаване на древни маски и съвременни тела“ (с. 19). Не на последно място е отбелязана и посоката, през която ще бъде коментирана темата за пола: „Макар Юрсенар да създава редица от хомосексуални персонажи […] разбирането за пола в творчеството ѝ не се свежда до съвременните форми на нови и нови разделения и определения, а е близко до Шекспировата травестия“ (с. 48).
Земярска изхожда от основополагащата хипотеза, че гласът и маската у Юрсенар не са бинарни опозиции, а взаимно пронизващи се модалности на инсценировка, чрез които се конституира литературният субект като динамична, нееднородна и дълбоко ретроактивна форма. Гласът се явява не като автентичен носител на идентичност, а като медиум на нейното постоянно „отлагане“ и „преструване“, докато маската – в традицията на Барт, Кръстева и Женет – е не прикритие, а продуктивен театрален образ, през който полът, родството и паметта биват драматургизирани. Франческа Земярска мисли субекта в творчеството на Юрсенар като „съвкупност от много гласове, той е изваян от различни времена и маски“ (с. 263).
Франческа Земярска, „Маска и глас в творчеството на Маргьорит Юрсенар“, поредица „Зевгма“, ИК „Версус“, С., 2025, 280 с.
