Интервю на Владислав Христов със Събина Георгиева
Нека за започнем разговора ни от създаването на издателство „Меченосец“, как решихте да станете издател, кои бяха най-големите ви страхове в началото?
Всъщност създаването на издателството е предшествано от нещо друго – моята необходимост да пиша. След като завърших първата си книга, бях поставена пред избора по какъв начин тя да види бял свят. Прецених, че желая да имам по-голям творчески контрол върху изданието и да работя собственоръчно върху завършването на проекта. В този смисъл това да бъда издател не беше самоцел. То беше естественото продължение на писателския процес, в комбинация с любопитство към света на книгоиздаването и готовността ми да се впусна в това ново предизвикателство: да уча и да се развивам в тази насока. Страховете ми, разбира се, бяха свързани с неизвестното, както и с огромната отговорност, която съпровожда издаването на книги за деца.
„Опашати непознати“ е първата ваша книга, във фокуса ѝ са кучешките емоции, продължават ли животните да са нашият голям учител по емпатия?
Кучетата и животните като цяло са добри учители по емпатия, защото те са неподправени в своите емоции, а същевременно първични в реакциите си. Но в „Опашати непознати“ има два аспекта – животинският свят и паралелът с човешкия. От една страна разглеждаме емоциите на кучетата, за да ги разберем по-добре и да осъзнаем тяхната нужда от внимание и разбиране. От друга страна, кучетата имат много прилики с хората. Затова можем да направим препратка към нашия свят. Да поговорим за това как хората изразяват чувствата си, какво остава скрито, как строим „стени“, за да отблъснем околните и др. Животните са беззащитни и се нуждаят от нашата подкрепа – също както хората трябва да проявяват съчувствие един към друг. Да се поставиш на мястото на другия и да подходиш с разбиране към него – това е безценно умение.
Много от книгите на издателството засягат емоционалната интелигентност на децата, какви са начините тя да бъде повишена? Кои са най-честите грешки на родителите?
Емоционалната интелигентност е важна тема, на която се обръща все повече внимание в световен мащаб. Начинът тя да бъде повишена у децата според мен са разговорите с родителите. Но не само съветване и поучаване от страна на родителя, а също споделяне на примери от личния му опит, признаване на грешки и трудности, с които се е сблъсквал. Това смятам за пропуск при родителите: че се страхуват да се покажат като уязвими пред децата си, да рискуват образа си на „безгрешни“. Друга голяма грешка на родителите е да не зачитат емоциите на децата. Да реагират така, сякаш тези емоции са незначителни или не са привични за дадена възраст и затова трябва да бъдат зачеркнати.
Какви според вас са причините за трудното изразване на емоции в днешните млади поколения, в какви аспекти четенето може да помогне?
Смятам, че младежите се затрудняват да изразят емоциите си, когато самите те не могат да ги осъзнаят или дефинират. Четенето може да помогне, тъй като то разкрива пред нас нови светове, разнородни образи. Независимо от обкръжението на младежите и местоживеенето им, чрез книгите те могат да видят други гледни точки и изобилие от характери. Това разширява кръгозора им и им дава повече инструменти за себепознание. Освен това, когато младите читатели се идентифицират с образи от книгите, те не се чувстват така сами в своите терзания, мисли и емоции.
Живеем във високотехнологичен свят, има ли битка на книгата с таблетите и телефоните в ръцете на децата? Как да бъде постигнат баланс без конфликти между родители и деца?
Със сигурност има съревнование между книгите и технологиите за вниманието на децата. Най-добрият начин да се установи баланс е да се създаде истинска любов към книгите. Това се възпитава чрез личен пример у дома и споделено време за четене между родител и дете. Мисля, че това трябва да се случва от съвсем крехка детска възраст. Дори вие самите да не четете толкова активно, тези споделени читателски мигове вечер са безценни. Екраните винаги ще теглят към себе си и ще имат своите „козове“, но когато децата са малки, имаме шанс да възпитаме тези полезни навици. Много е важно и да въвличаме децата в избора на книги – в библиотеки, книжарници, да се вслушваме в предпочитанията им, за да четат това, което им харесва.
Едно малко папагалче е главният герой на книгата ви „Перото на Сами“, която миналата година получи една от наградите „Бисерче вълшебно“. Имате ли вече отговор защо Сами стигна до толкова много детски сърца?
Сами наистина спечели любовта и симпатиите на децата. Може би отдавам това на факта, че много семейства се припознаха в посланието на книгата – това, че всеки от нас има собствено призвание, което е отредено за него и въпреки пречките и налаганите ни рамки и очаквания, рано или късно ще достигнем до него. Перото е метафора за това призвание. Освен това книгата е написана в рими, което се харесва на децата и я прави достъпна. Шрифтът също е съобразен, като е подходящ и за деца, правещи първите си стъпки в четенето.
Често провеждате срещи с малки читатели, мит ли е че децата нямат желание да четат?
Срещите с читатели са любимата ми част от писането и издаването на книги. Работя най-вече с деца в предучилищна възраст, на около 4-7 години. В този диапазон установявам силно любопитство у децата, активност и уважение към книгите. На този етап четенето е повод за гордост. Зная, че желанието за четене има тенденцията да спада с повишаването на възрастта, когато книгите се съревновават за вниманието на децата с много други фактори. Затова са важни инициативи като читателските клубове и срещите със съвременни автори например. Те могат да направят четенето „готино“ и да вдъхновят младежите не само като читатели, а дори и при бъдещото им ориентиране в професионален аспект.
Освен вашите книги издателството публикува и преводна детска литература, в каталога ви са писатели като Алмудена Сид и Кари Финисън. По какви критерии подбирате авторите, на които да се спрете?
Винаги залагаме на заглавия, които носят ценни и важни послания. Историите трябва да са достъпни и поднесени добре, като не е правен компромис с качеството на илюстрациите, оформлението и др. Когато някоя книга ми „проговори“, когато истински повярвам в нея, то тогава знам, че мога да я осъществя като преводно заглавие на български език. Важно е нашите деца да имат достъп не само до хубава българска литература, но и до стойностни чуждестранни заглавия.
Домът на „Меченосец“ е Варна, но книгите ви са популярни сред децата от цялата страна, как се справяте с проблема на столичната централизация в книгоиздаването?
Наистина централизацията на книгоиздаването в София и процентът инициативи, мероприятия и програми, концентрирани там, са голямо предизвикателство. Изискват се много повече ресурси да се позиционира и популяризира едно нестолично издателство. Разпространението също е сложно. Опитваме се да се справяме чрез маркетингови усилия и онлайн присъствие, както и участие в събития и посещения в училища и детски градини. Разстоянията ни делят, но се стараем да сме максимално близо до своите малки читатели. Също така си сътрудничим с други малки издателства, с които се подкрепяме взаимно и обменяме опит.
Какво може да бъде направено за детското книгоиздаване на институционално ниво? От какво най-много страда вашият бранш?
Книгите за деца заслужават внимание и подкрепа поради неизменните ползи, които носят за детското развитие. Разходите в бранша са високи – качественият печат, професионалното илюстриране… Финансовата подкрепа, разбира се, е незаменима и е добре да бъде надежден и регулярен фактор, тъй като в последно време имаше сътресения в тези програми. Би била ценна също подкрепа за присъствието на съвременните детски книги във всички библиотеки и читалища. А защо не и в българските училища в чужбина. Нужно е и подобряване на достъпа на деца от уязвими групи до подходяща за тях литература, за което може да помогне не само държавата, а и бизнесът.
