Николай Аретов
В средата на миналия век сериозният английски писател Джон Б. Пристли пише:
„Мъдреците“ се оплетоха в пустословия за насилието и престъплението и не стигнаха до същността. Защото ние, запалянковците, малко се вълнуваме от насилието, още по-малко от криминалните елементи в тези повествования. Най-често и нас ни дразни мирисът на кръв и ни се иска авторите на криминално четиво да спрат да ни засипват с трупове […] Трябва да признаем, че сериозната съвременна белетристика вече не подмамва с развлекателност. Днешният писател може да е критик на обществото, може да бъде философ, поет или побъркан, ала в никой случай не е предимно разказвач. А има и моменти, когато не ни интересува ни критика на обществото, ни нечия дълбока психологическа проницателност, нито поезията в проза, нито чуждата представа за света; иска ни се разказ, добре измислено повествование. И не какво да е, не някакъв захаросан любовен роман […] На необхватния скръбен хаос в истинския живот криминалният роман противопоставя своите спретнати проблеми и ясни развръзки. Като съзнателни граждани ние сме потопени в бездънни проблеми, които ни се струват колкото неизбродими, толкова и застрашителни – и тъкмо затова ни е приятно да се измъкнем за час-два и да си блъскаме ума със загадката на трупа, заключил се отвътре в библиотеката и след това звъннал по телефона.“
Преди години попаднах на това есе (Reading Detective Stories in Bed, 1949) и често се връщам към него. Споделям разбирането, че мнозина изпитваме желание „да се измъкнем за час-два“ от проблемите и това не ни прави читатели втора ръка. Правим го и днес, не само с книги, но и с филми, а и със сериали. Но какво се е случило със „загадката на трупа, заключил се отвътре в библиотеката и след това звъннал по телефона“? Тя като че поостаря и днес се радва на интерес главно когато е изградена в елегантен ретро стил. Агата Кристи още се чете, но добрите филми по нейните романи откровено залагат на ретро чара. Популярният предвоенен автор Едгар Уолъс, завърнал се успешно у нас през 90-те, май отново потъна в забрава, спомням си само една сравнително успешна немска екранизация, която, ако не ме лъже паметта, също беше ретро. А Уолъс не остава при загадката на заключената стая.
Още през 20-те години жанровите белези на криминалния роман са твърдо дефинирани. С. С. ван Дайн – американски писател и интелектуалец, който далеч не е само жанров автор, заявява, че „детективската история е вид интелектуална игра“, която се подчинява на двадесет правила. Практически през същата 1929 г. британският писател и интелектуалец Роналд Нокс публикува своите „Десет заповеди“ (10 Commandments of Detective Fiction). По тяхно време те още са актуални, но нови автори отказват да ги следват (Дашиъл Хамет, последван от Джеймс М. Кейн, Реймънд Чандлър и др.). Впрочем Хамет също се възприема като ретро, особено ако мислим за влиятелния филм „Малтийският сокол“ (1941) на Джон Хюстън. Неспоменато като разбиращо се от само себе си остава отхвърлянето на някои традиционни по това време табута – инцест, канибализъм, откровени сексуални сцени, садизъм, дори хомосексуализъм. Напоследък най-драстично правилата и табутата са нарушавани от скандинавските трилъри. Сьорен Свайструп („Кестеновия човек“, „Игра на криеница“) например сякаш си е поставил за цел да наруши всички едновременно. За добро или за зло, „мирисът на кръв“ май вече не „ни дразни“.
Наред с другото Пристли спори с новото, което по негово време вече е навлязло в жанровете, свързани с престъпления. На сцената вече излиза нов жанр – трилърът, – думата влиза в употреба, без да е строго дефинирана. През 2005 г. в една рецензия Джон Ъпдайк пише: „Едва ли си струва да бъде търсена изплъзващата се разлика между трилъра и не-трилъра, та нали изглежда самите автори на трилъри се бунтуват, стремят се да се измъкнат, насочват се към не толкова строго регламентирана връзка с читателя. Те пишат по-пространно, отколкото преди, с повече размах“.
„Правилата“ и „заповедите“ са съзнателно отхвърлени, някои от тях предизвикват усмивки. Според С. С. ван Дайн детективът не може да бъде търсеният закононарушител, в криминалния роман няма място за любовна интрига и свръхестествени феномени, престъплението не може да бъде резултат от случайност, престъпникът трябва да бъде само един и да не е прислужник, мафията и тайните общества нямат място в жанра и пр. Роналд Нокс е по-лаконичен, но мисли в същата посока. А всъщност още Конан Дойл, след него Г. К. Честъртън, а и Агата Кристи използват подобни отхвърлени решения.
И ако това са все пак елементи от изграждането на сюжетите, Пристли, не така тезисно, отхвърля и нещо друго: „…не ни интересува ни критика на обществото, ни нечия дълбока психологическа проницателност, нито поезията в проза, нито чуждата представа за света…“. Струва ми се, че тук проблемът е по-сериозен, а и по-комплексен. Ясно е, че немалко автори се опитват (или успяват) да правят точно това, обикновено, но не винаги съзнателно. Как да се мислят криминалните романи, в които реално може да се открие „критика на обществото“, „дълбока психологическа проницателност“, „поезия в прозата“, своя „представа за света“. Дали те престават да бъдат „жанрова“ („популярна“) литература, или пък излизат от тези рамки? Дали опозицията „високо – ниско“ не предполага преосмисляне и вътрешно диференциране не само при жанровете с престъпления и не само защото вече сме ХХІ в.? Но по какви критерии да стане това? Продажбите, т.е. читателските предпочитания не са за пренебрегване, но едва ли са достатъчни.
Преди години често си подхвърляхме, че българските писатели искат едновременно популярността на Чейс и престижа на Достоевски. И обикновено не успяват. Някои по света все пак успяват, но книгите им и по-точно явлението като че ли очаква по-задълбочено осмисляне извън стандартните рецензии.
Критиците охотно коментират промените в жанра и обикновено ги свързват с процеси в обществото, с различни кризи, политически събития, в САЩ много често с Виетнамската война. Те имат своите основания, които могат да се допълнят с чисто литературни причини. Сюжетите, характерните персонажи, стилът на писане се изчерпват, банализират се и се появяват нови решения. Те могат да бъдат съзнателно търсени от авторите, а могат да бъдат и спонтанно намерени. И това важи за всички жанрове, като при криминалните романи не може да се очаква от авторите богата литературна ерудиция (някои я имат), която да ги води до отхвърляне на старото.
Два други проблема ми се струват важни. Първият е свързан с отношението на криминалните романи към обществото. По традиция се приема, че те са (или се очаква да бъдат) консервативни, да защитават някакво социално статукво – убиецът да бъде заловен, откраднатото върнато на собственика му, загадката обяснена рационално. Така читателят не е подтикнат да се бунтува срещу света около него. Собствеността, семейството, нацията, йерархиите остават непроблематични. Изключения, разбира се, могат да се намерят, но общата картина е такава. Или по-точно казано – беше такава, но вече не е, налага се едно по-мрачно изображение и една по-песимистична представа за света. На българска почва това нерядко се свежа до баналното мислене „всички са маскари“, „тук е така“ и пр. Но значимите образци не остават при елементарните представи от Ганковото кафене.
Вторият проблем е свързан с отношението на (криминалната) литература към актуалните тенденции в мисленето, представите и действията, налагани от институционални и неинституционални авторитети, структури и личности. Не разполагам със статистически данни за етническия и половия състав на полицаите в САЩ, Великобритания, Скандинавските страни и другаде, но любителските ми наблюдения забелязват някакви устойчиви тенденции. Все повече детективи и техните шефове са жени, хора с емигрантски произход или нетрадиционна сексуална ориентация. Те по правило, когато не са шефове, се справят с престъпленията (това си е традиция), но са обект на дискриминация и/или грубовати шеги от хората около тях.
Написах, че в романите детективите по традиция се справят – разрешават загадките, предават престъпниците на съда и пр. Но дали в днешните романи е така? Май изчезнаха традиционните събирания, в края на които детективът (особено ако е Поаро) елегантно и ефектно изрежда прегрешенията на всички и накрая посочва истинския престъпник. Едва ли само заради стремежа към продължения не по-малко актуални са финалите, при които престъпникът успява, поне частично, да се измъкне от строгостта на закона, а детективът може да бъде отстранен, наказан и пр.
И тук изскача един друг възел от проблеми, които заслужават да бъдат ако не осмислени, поне забелязани. Ако криминалният роман е „интелектуална игра“, която ни откъсва от „бездънните проблеми“, то трябва ли да бъдат реалистични? Трябва ли да са статистически верни. При престъпленията очевидно не е така – серийните убийци са много повече в романите, отколкото в реалността, както и ефектните обири на банки и пр. Това е ясно; другият проблем със статистическата достоверност е доколко процентът на жени, етнически и сексуално различни в романите (и филмите) съответства на процента им сред реалните полицаи. (Оставям настрани проблема с процентите на корумпираните ченгета в участъците и в литературата.) И ако не е така, то дали романите (още повече – филмите и сериалите) не са в някаква степен „пожелателни“, един вид – хубаво е да има хора от този тип в участъците, дайте да ги вкараме в романите и така да поощрим назначенията им. Ама чакайте, нали жанрът беше „интелектуална игра“, не трябва ли политическите и социалните внушения да са му чужди? Не останаха ли те някъде назад, при „социалистическия реализъм“.
Литературата, била тя „висока“ или „популярна“, по правило не е чужда на подобни внушения, били те по-директни или по-завоалирани, немалко сериозни автори винаги са заявявали, че са „ангажирани“, други са се бунтували срещу статуквото, не само социалното, но и литературното, и това придава на творбите им някакви внушения. И аз като Джон Б. Пристли бих искал от време на време „да се измъкна за час-два“, включително и от подобни политически коректни внушения. Може би дори успявам, като игнорирам предлаганата ми „представа за света“. А може би се заблуждавам, може би част от внушенията все пак ми влияят.
