Разговор с Нога Албалах
Когато започнахте да пишете „Сбогуване“, мислехте ли за подобни текстове, които говорят как се учим да понасяме загубата на близък човек, как се учим да скърбим, но и да помним? Имам предвид традицията на книги като „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън или „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт.
Когато баща ми започна да губи паметта си, почувствах, че трябва да го документирам. По-точно: не да документирам, а да го преобразя в изкуство. Загубата на памет беше бърз процес – за няколко месеца той вече не можеше да ме разпознае. Почувствах, че пред очите ми се случва нещо „голямо“, почти сюрреалистично, тежко и завладяващо едновременно. Като дъщеря бях дълбоко въвлечена, защото се грижех за баща ми и опитвах да предугадя нуждите му, но в същото време наблюдавах всичко и отстрани, от дистанция – като изследовател, документалист, външен наблюдател. Това може би обяснява и третото лице в текста: „Сбогуване“ – „дъщеря му“ (вместо „аз“), „съпругата му“ (вместо „майка ми“) – сякаш тези герои не сме ние.
И после баща ми почина. Внезапно. По това време имах написани само 14 фрагмента (първите 14, с които започва книгата) и проектът ми изглеждаше недовършен. Но две седмици след погребението нещо започна да се случва у мен – някаква силна енергия ме завладя, вдъхновение (нямам по-точна дума), и в продължение на четири дни не можех да спра да пиша. Тогава написах всички останали малки фрагменти, които впоследствие се превърнаха в книгата. Те се появяват в книгата точно в реда, в който ги написах при този порив на вдъхновение.
Докато пишех, се чувствах много близо до баща ми, прекарах тези четири дни с него, той изпълваше цялата ми душа, и после, изтощена, го пуснах да си отиде. Спомням си, че след този дълбок и екстремен опит спях много – ден след ден.
Не познавах тогава нито книгата на Барт, нито на Дидиън, така че те не бяха никакъв модел за мен. И до днес не съм ги чела.
Съществува обаче една красива книга на израелския поет Нейтън Зак – „Смъртта на майка ми“, която може би е дремела в подсъзнанието ми. Тя също съдържа кратки поетични фрагменти.
Трябва ли литературата да действа като лекарство, за да има терапевтичен ефект, и как осъществява сублимацията, за да стане личното важно и за другите? Какво е мястото на автобиографичното във Вашето писане? Нямам предвид само „Сбогуване“.
За мен писането е територия на разголване – най-интимните ми мисли и чувства са разкрити чрез героите на моите книги. Това не е просто автобиографично писане, а по-скоро е емоционално-автобиографично. Аз съм срамежлив човек, но когато пиша, не поставям пред себе си никакви граници – докато пиша, се чувствам свободна да правя всичко в името на истинското изкуство. Писането за мен е средство за осмисляне и обработка на важните теми в живота ми. Не го планирам, то просто се случва.
В моето писане не се интересувам от сюжети и развръзки, а от интимния вътрешен свят на героите. Не гледам на него като на терапевтичен процес, а като на творческо самоизследване. Вярвам, че ако си добър творец, това самоизследване може да докосне и живота на други хора – и дори да им помогне да се излекуват. Лечението е бавен процес, литературата може да бъде един от градивните му елементи.
Къде свършва фикцията в историята за баща Ви?
Книгата за баща ми е изградена от случили се моменти – в нея няма фикция. Това е любовно писмо към баща ми, емоционална биография на нашите отношения и на неговия характер. Баща ми изгуби паметта си по много страшен начин и това го направи безпомощен. Загуби идентичността си, забрави кой е. Но той беше някой – мислещ, създаващ, чувстващ човек. Умен и добър. Той имаше значение за мен. Книгата, която написах, не позволява това да се забрави. Баща ми беше забравил кой е, но ние ще помним.
Какво Ви е разказвал Вашият баща за България? Какво помнеше той от детството си?
Баща ми ми разказваше много неща: за католическото училище, в което е учил; за магазина на родителите му – текстилен магазин; за река Марица и как като дете едва не се е удавил в нея; за нощта през март 1943 г., когато всички евреи са били събрани от полицията в училищен двор, но на сутринта са били освободени (и не са изпратени в концентрационни лагери). Разказваше ми за протеста на българския народ срещу германците; за едно гръцко момче от Тракия, което родителите му осиновили, за да спасят живота му и да не бъде депортирано заедно с родителите си.
България винаги присъстваше в нашия дом. Посетихме България заедно – отидохме в родния му град Чирпан и видяхме улица „Братя Албалах“, наречена на неговите братовчеди, екзекутирани от фашистите. Българската музика също винаги звучеше у дома.
Най-силното послание от детството на баща ми беше за българския народ – как със спонтанен протест е успял да предотврати депортацията на българските евреи. Учители, свещеници, лекари, депутати, и особено Димитър Пешев, са протестирали в цялата страна и всички евреи са били спасени. Баща ми изпитваше дълбока благодарност и любов към българския народ. В Яфа има малък площад, наречен на името на Пешев. Той беше и подпомаган финансово от българските евреи до края на живота си – като акт на признателност. С тези истории израснах и тези ценности оформиха живота ми.
Имате ли наблюдения дали като българи достатъчно осмисляме акта на спасението на тези 50 000 евреи и не сме ли длъжници към хората, които са успели да извоюват това спасение?
Не съм сигурна, че разбирам въпроса. Питате за българския народ? Не съм запозната с това в дълбочина.
Има ли нещо, което нашето съвремие може да добави по отношение на ролята на паметта в личния живот, но и в чисто исторически план?
Не знам. Това е много голяма тема. Паметта е част от живота на всеки човек и на всяка нация – не можем без нея. Тя е емоционален навигатор, не винаги основан на факти, а по-скоро на историите, които си разказваме. Спомените са истории. А историите са важни, мисля. Но не знам наистина как да отговоря.
Баща Ви имаше ли рецепта по отношение на опазването на човешкото достойнство? А вие имате ли такава?
Баща ми нямаше рецепта или формула – това беше просто начинът му на живот. Като се започне от отношението му към хората на улицата – случайни хора, нуждаещи се от помощ, – и се стигне до политическите му възгледи и избора му за кого да гласува. Подкрепяше партии, които защитават равенството между всички в Израел, без разлика дали са евреи или араби, и които отстояват човешките права. И аз подкрепям тази политическа посока. През последните три години редовно участвам в протести в името на споменатите ценности, които, за съжаление, нашето крайнодясно правителство се опитва да унищожи.
Променен ли е светът днес, или историята се повтаря?
Не знам. Това е много обширен въпрос.
Фрагментът ли е жанрът на настоящето?
Не мисля. Социалните мрежи ни сблъскаха с кратките текстове – това е вярно, – но въпреки това повечето читатели обичат да четат дълги романи. Кратките фрагменти са като поезията – те са за малка, специална публика.
„Сбогуване“ е преведен на доста езици. Имали ли сте реакция от читател, която Ви е изненадала или трогнала особено много?
Книгата ми е преведена на три езика досега: френски, датски и български. Прочетох отлични отзиви от чужбина, но читателски реакции получих само в Израел – и те бяха много силни. Хора ми казваха, че съм изразила с думи техния собствен опит – сякаш съм познавала лично семейството им. Други ми разказваха, че са предавали книгата ми от ръка на ръка между членовете на семейството и че тя им е помогнала да се справят с болестта на баща/майка с Алцхаймер. Една жена ми каза, че това е първият път, когато е успяла да заплаче след загубата на родителите си.
Разкажете малко повече за работата си като редактор и за литературните си предпочитания?
Като редактор се стремя да предоставям на израелските читатели книги с високи литературни качества, критично мислене и хуманистични ценности. Това всъщност е и мисията на нашето издателство – вече повече от 80 години. Въпреки че книжният пазар е по-труден от всякога, не правя компромис с качеството.
Кои са съвременните писатели, които харесвате?
Частичен списък: Светлана Алексиевич (Беларус), Томас Бернхард (Австрия), Петер Хандке (Австрия), Еманюел Карер (Франция), Даг Сулста (Норвегия), Хел Аскилдсен (Норвегия), Дж. М. Кутси (ЮАР), Мишел Уелбек (Франция), Агота Кристоф (Швейцария), Ерик Вюйар (Франция) за книгата „Редът на деня“, Лидия Флем (САЩ) за книгата „Как изпразних къщата на родителите си“, Едуар Леве (Франция), Алън Уотс (Великобритания). Харесвам съчетанието между лично и социално/теоретично писане. Предпочитам „сухия и точен“ стил пред „красивото“ писане. Предпочитам минимализъм пред максимализъм. Обичам хумора в литературата. Изброените автори владеят именно този вид писане.
Знаете ли нещо за българската литература?
За съжаление – не.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
