Цветомир Йончев
Една сутрин Грегор Замза се събужда след неспокойни сънища и открива, че се е преобразил в огромно насекомо. Всъщност в оригинала на немски Кафка не назовава недвусмислено в какво се превръща героят на „Метаморфозата“. И ако по отношение на метаморфозата на г-н Замза остава въпросът дали той се е изродил в гигантска хлебарка или някаква друга твар – то не така стоят нещата с Дида, главната героиня в дебютния роман на Яна Титова „Диада“. Там читателят много бързо разбира в какво точно се е превърнала тя след всички удари, нанесени ѝ от живота.
Романът на Яна Титова проследява циничните приключения на 16-годишната Методинка – име, което тя самата не понася и което е забранила да се използва (с тежки последствия за нарушителите) – по-известна просто като Дида. Размирната и коварна тийнейджърка впряга всичките си сили, за да осъществи единствената си мечта – да се събере със своята майка, която я изоставя сама с баща ѝ – битовия алкохолик Митьо, когато Дида е още малка, и заминава да работи в Щатите. Дида е готова да извърши всякакви злини и да се подложи на всевъзможни унижения, за да събере парите, необходими ѝ за самолетен билет до Страната на чудесата. Единствената пътеводна звезда в живота ѝ е обещанието, дадено ѝ някога от нейната майка, че един ден ще я вземе да живее при нея в Америка, където ще може да започне нов живот.
В „Диада“ читателят е захвърлен в поднебесен ад, населен с цяла манажерия от вулгарни карикатури. Провинциалният град, в който Дида живее, остава неназован. Героинята и връстниците ѝ посещеват Езикова гимназия „Франц Кафка“, където всички – от учителите до ученицити и чистачите, с няколко плачевно малко изключения, са напълно пропаднали и достойни за презрение. Дида ги презира, и то с апломб, и не се бои да го покаже. Тя ги експлоатира и тормози, както те тормозят и експлоатират нея. Щеше да е хубаво при обиколката на този своеобразен, затънтен ад да сме съпроводени от Вергилий, така както Данте е придружен по време на собственото си спускане в преизподнята. Но уви, всички ужасии и изстъпления са ни представени в своя суров, неподправен вид, без намесата на поета, който би могъл да смекчи грозотата им. Едно опоетизиране на мизерията, една лека, сатирична дистанция от случващото се, биха спомогнали за тяхното възприемане. Поднесени натуралистично обаче има риск да заседнат в гърлото на не един читател.
Големият недостатък на романа е, че не успява да ни склони да влезем в сговор с Дида срещу омразните жители на града. Това до голяма степен се дължи на факта, че самата Дида е също толкова омразна. Трудно, ако не невзъможно, е да ѝ съчувстваме. Бихме могли да си обясним липсата у нея на емпатия към другите с отсъствието на положителни модели за подражание в семейството и социума изобщо, както и лишаването ѝ от обич и нежност от ранна възраст. Но нима едно 16-годишно момиче, което – и това постоянно се изтъква в романа – в интелектуално отношение е постигнало забележително развитие – владее свободно английски и френски, изчело е класиките, показва завидни умения по математика – та нима едно толкова интелигентно момиче не би си дало сметка за аморалността на своето поведение? Още повече – нима едно толкова интелигентно и същевременно цинично момиче не би заподозряло, че дори собствените му мечти най-вероятно са илюзорни и несъстоятелни и че е безсмислено да ги преследва с такъв плам? Но тъй като подобно самосъзнание у нея не се пробужда, или поне не преди самия край, героинята не е способна да се издигне над омерзителното си обкръжение, напротив, вписва се в него идеално. А ние сме неспоспобни да вземем нейната страна в конфликта.
И въпреки всичко следва да признаем, даже и напук на себе си, че „Диада“ демонстрира похвална последователност в своята мизантропия. Романът е издържан от начало до край в ключа на човеконенавистничеството и това заслужава нашата възхита, пък дори тя да е с обратен знак. Яна Титова очертава един свят, който плаче да бъде взривен на парчета, населен от хора, които заслужават своята съдба. Не е възможно да ни е жал за някоя от тези противни карикатури – черпим утеха, че единственият път, който се открива пред тях, е самоунищожението.
В поантата на „Диада“ Титова все пак успява да предаде с необходимия бяс и врява онзи стихиен световъртеж, който обладава човешкото същество, когато се сблъска със съвършената безизходица на своето битие. И именно тогава романът надмогва елементарната вулгарност, с която неумолимо ни е бомбардирал до този момент, за да ни разкрие откъде се ражда поривът да погубиш себе си или себеподобните. Дида е не просто хлебарка или мравка, както често сама се вижда. Нейното преобразяване е далеч по-страшно. Житейският ѝ път стига до своя логичен край – неспособна да се измъкне от тинята, тя се превръща в същинско чудовище – сам-само на света.
Разгледана като упражнение по омраза срещу поквареното човешко същество, „Диада“ несъмнено постига успех. За да успее обаче като естетическо или сатирическо упражнение, ще бъде необходим втори дубъл.
Яна Титова, „Диада“, изд. „Сиела“, С., 2023
