За „Писма до Петър“ от Николай Бойков
Яна Букова
От 1960 и до 1964 г., когато излизат от легендарното издателство „Сити лайтс”, Франк О’Хара пише своите „обедни стихотворения”. О’Хара принадлежи към т.н. Първа нюйоркска школа – едно в мнозинството си куиър общество на визуални артисти, музиканти и поети, сред които са фигури като Джон Ашбъри, Кенет Кох и невероятният Джо Брейнард, за когото ще стане дума по-нататък в това изложение. Алтернативният характер на тази артистична общност и експерименталният дух на участниците й не само променят и обновяват поетичната форма, но поставят на дневен ред границите на поетичния текст и разширяват понятието за поетичност. Те са новатори радикално в самата методология на писане. Но да се върнем към О’Хара. По това време той е куратор в Музея за модерно изкуство (МОМА) и по време на обедната си обикновено половинчасова почивка, докато отива да хапне нещо и да пие кафе, описва всичко, което се случва пред очите му, но и в мислите му в дадения момент: улични сцени, малки случки, реминисценции, цитати и пр. Всяка такава разходка се превръща в стихотворение, създадено на принципа на моменталната снимка, запечатващо момента в цялата му пъстрота, един вид полароид на Америка от началото на 60-те.
О’Хара е първият, който изобретява и започва да работи по този метод, който впоследствие ще получи названието I do this, I do that (правя това, правя онова) стихотворения. С времето използването му от все повече наследници и имитатори ще превърне този вид пряко описателна, наративна поезия в нещо повтарящо се, маниерно и досадно. Като такава беше стигнала и до мен, преди да науча за О’Хара. И докато да срещна поезията на Николай Бойков.
Ако си позволявам този привидно отдалечен увод, е защото бих искала да поставя Николай Бойков в световен контекст – контекста, който вярвам, че заслужава да бъде търсен за всеки български автор. Т.е. в контекста на един вид експериментално писане, изследващо самите възможности на текста, връзката и съотношението му с действителността, участието на Аза в процеса. Писане, фокусиращо върху самия процес на продуциране на текст, на способите и ограниченията на прякото документиране на случващото се, на търсенето и отчитането на различни оптики и различни степени на близост и отдалеченост спрямо обекта, на функционалността на разнородни материали (преки описания, живи реплики, цитати) и инкорпорирането им в текста. Т.е. тук говорим не единствено за създаване на литература, а за изследване на функциите й, изучаване и правене видим на самия литературен процес.
Често обичам да цитирам едно изказване на Езра Паунд, а именно, че в изкуството съществуват три вида автори: откриватели, майстори и разводнители. И ако О’Хара е откривател на този вид поезия на моменталното, и ако неизброими разводнители я превръщат с годините в лесен и повторяем маниер, то Николай Бойков безспорно е майстор. Той е сред писателите, които разработват този вид директно, автентично, на вид почти необработено запечатване на потока на действителността в пълния му потенциал на красота, човешко вълнение и философска проблематика.
Още една, трета причина съществува да започна именно с това въведение: бих искала ясно да подчертая, че изходната точка за всеки текст на Николай Бойков е поезията. Във всичко написано от него водеща и определяща е позицията му на поет. „Писма до Петър” по направата си е хибридна книга и всяка отделна глава-писмо в нея може да бъде четена като отделна, самостоятелно конструирана и завършена поема.
И така, как би определил някой метода му? В една кратка бележка по повод последната му поетична книга „101 посвещения” (Смол стейшънс прес, 2019) давам следното описание:
„Текстовете му притежават непривична поетична оптика: разпознаването, открояването и влитането на реалния житейски факт – картина, жест, събитие – в строежа на стихотворението. За Бойков поетичното се намира не във формалните характеристики на текста, не в метафоричния език или афористичния проблясък, а в способността на погледа да разчита живата поезия на света в момента на случването й, да регистрира „баналното ежечудо на земния ни живот” – по собствените му думи. Самата действителност изгражда стихотворението и задава ритъма му в поредицата от картини, малки събития, случайни срещи, откъслечни реплики. Окото на поета отчита хармонията на взаимовръзките, асоциативната мрежа от смисли, и внезапно този майсторски избран откъслек действителност с автентичните му, скромни, често незабележими материали, добива динамиката и завършеността на поетичен текст, с цялата красота и емоционална наситеност, която само много качествената поезия притежава”.
Но ако в поезията си Николай Бойков работи с отрязъка, с изкусното рамкиране и отсяване на фрагмента, който създава стихотворението, в голямата форма както в „Писма до Петър” методът е натрупването, свръхизобилието, калейдоскопичната пъстрота, шеметната неизброимост на света. Текстът е широкоекранен, всеобхватен, опитва се да побере всичко, намира се сякаш в постоянна борба с изтичането на нещата, в неизчерпаемо героично усилие да съхрани това, което се губи с мига, да запечата ценността и красотата на всеки детайл. Следва потока на действителността, усвоявайки ритъма на подредбата й в цялата им неподправеност. Процесът напомня онази прочута графика на Ешер с двете ръце, които взаимно се рисуват. Реалността определя и изгражда текста, текстът – реалността.
Формално описана, книгата представлява сборник от 39 литературни писма, писани между 25 януари и 11 август 2003 г. Авторът е изричен в стриктността на датите при всяко писмо и строгото им регистриране допълнително подчертава дневниковия характер и документалната стратегия на записа. Не се посочва жанрово определение за книгата. Текстовете са в ти-форма, адресирани до мъж, наречен Петър – някой, който е обичан.
Николай Бойков върви по софийските улици, описвайки повторяеми маршрути, ежедневни ритуали, срещи с познати (винаги с имената им, винаги с думите им, които казват нещо важно), но и множество непознати, включва разговори, надписи, многобройни прекрасно избрани цитати от книги, създавайки едновременно един портрет на София от първите години на хилядолетието, но и на себе си, живеещ между хората. Има нещо засмукващо и нещо хипнотизиращо в това неуморно архивиране, където всяко място, всяко нещо, всяко същество, попадащо пред погледа, внезапно се сдобива с рядкото и демократично право да бъде запомнено, да бъде отличено, да съществува, задавайки смисъл. И същевременно зад този привидно импровизаторски метод на сурово и автентично картографиране и каталогизиране на случващото се е ясно разпознаваема внимателно мислената и майсторска направа на текста, където неуловими преливания на теми, разкази в разказа, отварящи се скоби, внезапни прехвърляния към други моменти и други места, асоциативни паралели и повторяеми мотиви създават една мрежа от обоснованости и взаимовръзки, едно усещане за нелинейност и многоизмерност при четенето. Всяко от писмата образува своята автономност и завършеност, притежава своята вътрешна конструкция и логика на построение.
Някой би се запитал: Как да си проправим път през това изобилие, през бароковите напластявания, разклонения и меандри на описания, изреждания, колекции от детайли? Как да четем текст без йерархия и без център (или с множество разпръсващи се и дори взаимно оспорващи се центрове)? За мен отговорът е, че „Писма до Петър” не е книга, създадена да се чете като роман или сборник. Тя се съпротивлява на линеен прочит, осъзнато отхвърля конвенционална литературна структура. В методиката на създаването си „Писма до Петър” се нарежда по-скоро до големите експериментални проекти, книги-жестове, изследващи паметта и архива, философските измерения и литературните граници на документалното, но същевременно и нови практики за строеж и организация на текста. В този смисъл има немалка родство (не по формални белези, а в самата си поетика) с един от иконичните такива проекти, „Спомням си” на Джо Брейнард – естествено изливащ се списък-изреждане на кратки спомени и епизоди от детството на автора и ранните му младежки години, където стратегията на натрупване и преизобилие, инкорпорирането на случайността и свободната асоциативност в изброяването създават сходно калейдоскопично насищане и богатство, но и сходна симбиоза между поетичното и повествователното. Подобно „Спомням си” „Писма до Петър” предразполага да се чете на отрязъци и пулсации, с немалки паузи, със завръщания и припокривания, в ритъм, изобретен от самия читател спрямо момента, характера му и потребностите му.
Съществуват още няколко наблюдения, върху които бих искала да се спра, поне накратко, тъй като ги смятам важни за книгата.
Първото е заложеният в нея еротизъм. Не само защото това е първата и засега единствена българска проза, където куиър погледът е разпознаваем. По принцип желанието, страстта, настояването на тялото са рядка и избягвана тема в литературата ни. Ранимостта на тялото в страстта и копнежа му е един от водещите мотиви в „Писма до Петър”. Не съществува нищо експлицитно. Но именно еротиката в погледа на Бойков е филтърът, задаващ цветовете и богатството на света.
Това отвежда до следващата тема – тази за аз-формата, която е твърде често проблематична в автофикцията, и не само в българската литература. Гласът на Аза в немалко случаи се оказва нищо повече от добре избрана роля, изгладена и удобна маска, така че, колкото и старателно да е построен текстът, оставя неотменимо усещането за изкуственост. Тук, в този процес на писане в съавторство с действителността, Николай Бойков участва целият: с цялото си минало, с цялото си тяло, цялата си същност. Не се цензурира, не спестява нищо, не избира осветлението си. Тази именно отвореност и откровеност, тази пълна голота и уязвимост в текста намирам винаги за белег на литературно качество. Голотата и истинността са винаги по особен начин разтърсващо красиви, отвъд естетичното – и в човешките тела, и в човешките текстове.
И последно искам да спомена за постоянната, напрегната двойственост на тази книга. От една страна, тя е изключително топла. Пълна е с детско (не в познатия сладникав смисъл, а както при детския поглед на мистиците) любопитство, радост и удивление от всичко в света и човеците. Заредена е с неизчерпаемо съчувствие и нежност към всяко живо същество: познати и непознати хора, животни, птици, насекоми. Съществуват страници наред магични описания на сюрреалистични, космогонични детски рисунки. Много природа (дори в големия град), много дъжд и радост от дъжда. Мимолетни човешки появи и случайни човешки жестове, зад които можеш да отгатнеш и да си представиш цял един непознат, само за миг осветен в ценността му чужд живот, цяла съдба. Но същевременно има места, където текстът е безкомпромисно суров в своята автентичност, почти болезнен в жестокостта си на документ: всекидневните списъци на дребни покупки в една пределна бедност, постоянните потвърждения на изолацията на различността, сцените в психиатричната клиника-затвор, която авторът без никакви украси нарича лудница, цялата поредица от философски и морални въпроси, които животът с болестта и обществото през призмата на болестта поставят. В този смисъл това е и една остро политическа книга.
Сякаш следвайки тези две линии, всяка по свой автономен път, Николай Бойков дава два финала. Първият – топъл, където малката, почти случайна човешка доброта дава опора и актът на писането носи уют. Вторият – непосилен, (буквално!) екзистенциално смазващ. Само два пъти в българската литература съм усещала тази неспособност да продължа четенето, тази чисто физическа парализа пред жестокостта на една сцена: пред одраната жива лисица в „Петима старци” на Константин Павлов и пред премазаното птиче на финала на „Писма до Петър”: „…[О]безсловесен, обезсилен, безпомощен, ужасен гледах, после продължих нататък по огрените от слънце улици”.
Николай Бойков, „Писма до Петър“, изд. „Жанет 45“, 2006
Текстът е редактиран вариант на представянето на „Писма до Петър” по време на събитието „Втора премиера” в рамките на „Литературни срещи“ София, 26 април 2025 г.
