Емоционалната недостъпност, страхът от интимност и отбягването на чувствата в романа „Болката идва по-късно“ от Антония Апостолова
Елвира Николова
Чувстването е бездна, звяр, касапин – да чувстваш, означава да се възжертваш, да се положиш уязвим и наивен пред сърцеядството на любовника, без да имаш претенция към бъдното, без да очакваш спасение. Противно на логиката, то не е иманентно присъщ процес, а разбиране, плод на устойчива на опън и удар връзка със себе си. По древногръцки трагично, в големия си дял тази връзка се гради от екстериора на личността, от начина, по който в детството са се отнасяли с нея (детска травма), от една страна, и от хората, които впоследствие стават част от живота ѝ (травма на развитието), от друга. Чувстването е болезнено, защото, ако естеството на примордиалния инстинкт за самосъхранение – обичта на Аза към себе си – е лабилно, личността ще рухне под потребностите на чуждата емоция. Устоите на Аза се формират от разбирането за себе си и на себе си; от личната формулировка за индивидуалната човешкост, дефинирана чрез способността за отваряне пред болката, която околните са способни да му нанесат. Проблемът придобива демоничен магнитуд, защото не става дума само за болка – нараненият индивид е неспособен да приема и любов. Това е най-огромната трагедия на битието, катастрофа на съществото, категорично свършване с живота.
Твърде много хора в съвременния свят функционират пасивно, убегливо, отдръпнато. Поради тази причина за оцеляването на едно общество (специфично българското) е от изключителна важност в неговия дискурс да намерят място аномалиите на емоционалната недостъпност, плътността на травмата, окаменяването на сексуалността, тежестта на бариерите, дробящи до смърт всеки копнеж за свързване още преди неговото зачеване. Не би се намерил по-подходящ момент от сегашния за романа „Болката идва по-късно“ от Антония Апостолова. Тази великолепна книга израства от семето на наситена, изнежена чувственост, нетипична за несмелия човек, нежели писател; импликирана е сложност, която пренебрегва формалната механичност на сюжета и думите, търсейки и разобличавайки тяхната субстанция пред една изпразнена от желание и похот национална литература. Измамлива е лекотата на прочита. За да се разбере, са нужни богат екзистенциален опит и сурово, почти варварско себепознание. Тази литература е взискателна към своите читатели, а подобно дълбоко и креативно взаимодействие между четящия и прочетеното е ценност.
Романът се изгражда в напрежението психодинамика – динамика на междуличностните отношения. Разказвачът Илан, намиращ се в центъра на фамилната сфера, споделя историята на семейството и на интимните си партньорки. Разказът му – подробен и откровен – се разроява в множество хронологии, посоки и съдържания на спомените. Това документиране, имащо претенцията да е повече прагматично, отколкото лирично, далеч не е такова. То е par excellence ключ към психоемоционалния свят на всички участващи в него, най-вече на самия Илан. Той е пример за т.нар. ненадежден разказвач. Не защото лъже, далеч не, а защото възприятието му е напълно компрометирано от липсата на емоционално разбиране. Разказът му – единственият достъп до историята, с който разполагаме, – е радикално субективиран и деформиран от личните му болки, липси и травми. Интерпретациите му са чупливи и повърхностни: емоционалната му отдалеченост е маскирана като обективност. Спомените му са проекция, лишена от афект. Той не обработва емоциите, въпреки интелектуалното си проникновение, същевременно е вътрешно отчужден и непознат за себе си; аналитичен, но емпатично неграмотен; вижда много, но чувства малко. Анализира хората като точки в графика, не като пулсиращ живот; стои отвъд типичните емоционални рамки, въпреки че ги описва; освободен e от емоционалната реалност на преживяването (не живее в емоциите си, а извън тях). Последното не е докрай вярно. Илан живее в една-единствена емоция (т.е. е в развитие в застой) – инфантилната инцестна привързаност към леля си Хелена. Родителите на Илан са студени към него през детинството, въпреки че са му осигурявали подслон и безопасност. Майка му, незабележима и безлична, е обръщала повече внимание на брат му (ревлив, креслив и неестествено привързан към нея), а баща му (тайно, но известно за самия Илан), влюбен в Хелена, никога не го допуска до себе си, дори напротив, държи миналото и произхода си в своята собствена, неназовима тайна на чуждия си език. Това всеобщо равнодушие вменява дотегливото усещане на детето за безсмислие на връзките в семейството. Непрестанното отблъскване на родителите е насилничество. У Илан се зараждат неприязненост и усещане за чуждост в собствения му дом. Затова се обръща към Хелена, която щедро го облива с внимание, споделяне и изслушване. Този едипов комплекс е наситен с много лиричност, защото възникването му се крие в словото, в книгите, поезията и безбройните любими цитати на Хелена. Затова не е учудващо, че Илан се свързва с майката на сина си (останала неназована) именно чрез думите и цялата непоносима еротика, скрита в атавистичните избухвания на безбройните изтънчени, но вулгарно притегливи и човекоядни фантазми, вмислени в тях.
Илан израства с определена представа за любовта, която възпроизвежда в Ирит и Лора, но истинската му любов е забранена: към Хелена, притегливата, нагнетената, тайнствената. Докато ядката на Хелена остава недостъпна, средината на майката на сина му е напълно открита – умишлено, агресивно разтворена от нея самата, уязвима, гъста от страст, мисъл и драматични възживявания на интелекта и либидото. Илан истински копнее за това, но не е готов да го понесе. Често, твърде често хората желаят неща, които се оказват по-силни от възможностите им; инстинктивният им изход е бягството от тях. Илан възприема тиранична, нарцистична жизнена философия, препречваща достъпа на реалността до сърцето, една насилена рационализация, характерна за слабоволните индивиди, изтръгнали (въобразили си, че са го сторили) из себе си всяка крехкост и всяка накърнима нежност. Но тези кървящи крехкости и нежности са изворите на сублимния, неунищожим в тягата на своята космична, почти божествена страст човешки дух.
Историята на Илан сочи пълната погрешност на позитивистичната трактовка на емоциите и чувствата и показва колко печално е да отнемеш художествения отблясък на сложността от взаимоотношенията; колко тъжно е да те е страх от несигурното крачене над бездната, защото живот без риск не струва да бъде живян. Атомизацията на индивида е малоценен механизъм за самосъхранение – диверсия, целяща да отхвърли опасността от нараняване от другия. Отделянето на Илан не е умисъл, а потребност на травматизирана душевност, в същността си автоагресия, проецирана към другия (изоставената майка и син). Липсата – ключова дума за романа – не е пространствена илюзия, а е кинетична, дишаща деконструкция на същността; отчуждението всъщност идва от недостъпността на Хелена и от обострената осъзнатост, че другият е друг, че никога няма да го имаш, че крие тайни, че освен притеглив, е и опасен, че единението между двама души не може да бъде постигнато никога. Досегът до майката и сина му е опасен и застрашаващ. Много по-лесно е да приеме липсата и небиването им в живота си, като оправдава отстъплението си чрез философски концепции и безчестни солипсизми. Илан смята, че се познава добре, но в действителност не си е позволил да достигне до неприятните истини на собствения Аз, нито до противоречията в себе си. Изхвърлянето на противоречията от живота е слабост, провокирана от липса на емоционална устойчивост. Двуличието на Илан, граничещо с нарцистичен ескапизъм, е породено от немощност. Причините, поради които вършим нещо, са красноречието, което липсва на самия акт. Интелектуализирането на чувствата е защитна реакция и е много далеч от истински засищащата им вътрешна консумация. Абсолютно невъзможно е емоционалната тежина на битието да се опише чрез логически символи, операции и кодове. Катастрофичното мислене на Илан е пример за когнитивно изкривяване, което в контекста на романа представлява отстъпление от общуването и отговорностите, свързани с връзките му с околните, и най-вече със сина му. Чувствеността и емоцията са почвата, от която произлизат рационализацията и интелектът, не обратното.
Поради дълго сдържаната инцестна тайна и усещането за оставени без разрешение напрежения в семейството, Илан изкривява и разбиранията си за себе си; стоицизмът на вечното приемане на обстоятелствата всъщност вреди на устойчивостта на индивида. За да се предпази, той потиска чувството за вина от стигматизиращото привличане към Хелена. Репресията му помага да поддържа резистентен наратив за себе си, но въпреки това кризата на личността е налице. Майката, с приликите си с Хелена, предоставя безопасен достъп до табуто, но когато нейната чувственост облива Илан като ноев порой, той разкъсва връзката си с нея. Изглежда, той не е неморален, а действа в силовото поле на дезинтеграцията на психиката си, тъй като е напълно откъснат от частта от себе си, способна да изпитва вина. Важен фактор за това е съветът на дядо му – в същината си патриархална дисторция, прекосила държави и епохи, за да унищожи чувството за сродност и двойственост на битието, за пълнота на връзката между мъжа и жената; един вид стародавен мизогинизъм, предаден под формата на наследствена мъдрост.
Илан страда от много рани – майчината е една от тях, – причиняващи състояние, наречено алекситимия. Това е неспособност за разбиране, разчитане и описване на емоциите. Те звучат неясно, мъгляво, като измислици, вместо като самостойни концепти. Оттук неумишленото, но въпреки това силно раняващо другите изолиране на Аза от тях. Така настъпва и дисоциация от травмите на миналото, водеща единствено до тяхното задълбочаване. Алекситимията е безпомощност пред емоционалното изобилие, което принуждава към избягване на емоционални вълнения и до контакти с емоционално експанзивни хора, каквато е майката. Тя впрочем въпреки собствената си тревожност и по мегаломански заробващите тласъци на обсесиите си, предлага всичко на Илан, всичко, което някога му е било отнемано от хората в живота му. А той бяга от нея под закрилата на хладната диагностика на емоционалното си аутсайдерство. Обвинява я в прилепчивост и маниакална зависимост в последен, спазматичен рефлекс на самозащита, защото усеща, че е недостатъчен за нея, защото няма капацитета да откликне на нейната импулсивна, всеядна пламенност.
Взаимоотношенията на Илан с първата му жена, Ирит – стерилна и отчуждена, страдаща от майчина рана, с нездрава фасцинация към баща си и объркано положение в семейната констелация, – също са травматични. Тя е озлобена от силната притегленост на майка си Юдит към нейната майка, оцеляла след разстрела в Бабий Яр. Юдит е изцяло отдадена на това да разбере кой е баща й, тайна, която майка й цял живот отказва да издаде, защото твърде вероятно е бащата да е масов убиец и нацист. Ирит се държи насилнически, с необяснима раздразнителна натегливост спрямо Юдит, ескалираща в нескрито – и чудовищно по своята безскрупулност – отвращение от обективната емоционална драма на целия Холокост. Големите обществени и национални сътресения също оставят огледални травми в отделните хора, принадлежни към въпросното общество, а унаследеният спомен за ужаса в Бабий Яр никога няма да спре да тлее в паметта на поколенията. Лагерният топос в границите на интимното има още един излаз в романа: във вечно повтаряната от родителите на Илан реплика не се оплаквай, не си бил в лагер. Това е лишаване от съучастие и отказ от приобщаване към общото семейно (и национално) чувство; узурпиране на свободното за страдание пространство, което по принцип е задължително да бъде дадено, защото подсигурява увереното и смело развитие на личността. От друга страна, е омаловажаване на чисто индивидуалното детско страдание, като се сравнява с нещо по-ужасно, митично, възстрашно, и най-вече непознато за самото дете. Така се обезценява емоционалното му трептене, а потискането на тези личностни движения води до замръзване и обезверяване спрямо самия акт на чувстването и още по-страшно: спрямо взаимоотношенията, изградени върху споделянето на страхове и интимност, каквато е любовта.
Ирит, с агресията на наранения човек, се привлича от инертната отстъпчивост на Илан. Той нарича уравновесеност неприветливия им общ живот, а студената, механична копулация без омокряне – зрялост, докато интимността за майката на сина му е всичко. С Ирит той не говори за важното, с майката говорят само за него. Подобна интелектуално-емоционална инвазия изтощава и за съжаление, отблъсква с това, че трябва да си винаги готов за нея, винаги отворен, енергичен, автентичен и на ниво; да се възжертваш пред бесовете на страстта. Илан избягва всякаква отговорност благодарение на невярната идея за окончателност, с други думи, свръхбдителност за неминуем край и развала, породена от обречеността на неосъществената му инцестна връзка. Той отбягва всякакви вълнения: угризения, опасения, колебания, които се опитва да заглуши с равния, епистоларен тон на спомнянето си. Не е случайно, че след бурната и претенциозна връзка с майката Илан се събира с ирационално земната Лора, равнодушен технократ, в полето на душевното утешение с погрешни разбирания за същността на индивидуализма.
В същността си героите в романа преживяват криза на идентичността. Любопитно, тя е загатната чрез две притчи от Стария завет. Първата е за Иаков и Исав. Исав (=Омер) е първородният, фаворизиран от баща си (=инфантилен спрямо Наима). Иаков (=Илан) е тих, обичан от майката Ребека (=Хелена). Това разцепване в обичта води до вътрешно напрежение и изолиране на братята. Оттук тръгва бримката на вечното, неутешимо съревнование. Илан развива идентичността си спрямо притегливата орбита на Хелена, активно търсейки нейното одобрение. Същевременно разюздаността на брат му, просташката му нескритост и физиологичност, агресията на леснината и лекомислието му противостоят на деликатността на Хелена. Но парадоксално, майчината рана води до ненавист към всяка майчина фигура, каквато е изоставената от Илан майка на сина му. Той не може да поставя граници с нея, въпреки че тя, по думите му, го поглъща. Неумението му се дължи на емоционалното пренебрежение на родителите му и непостоянната грижа на Хелена. Илан има страх от отхвърляне и осъждане от майката на сина си – резултат от кризата на идентичността, – не знаейки кой е, преситен с табуизираните си инцестни копнежи. Той не смята, че може да бъде фактор в живота на детето си. Пасивен е пред емоционално-словесния авторитет на майката, беззащитен е пред своеобразен Angst, произхождащ от натрапената му още от детинство дезинтересираност на семейството му.
Втората притча е за Авраам и Исаак. Авраам, в готовността да пожертва сина си без възражение, приема външната авторитарна власт за по-висша от вътрешните морални убеждения и инстинкти. Илан (=Авраам) дори няма външен импулс – увреденото му, сляпо убеждение надделява над съчувствието. И той като библейския патриарх страда от психологическа ригидност – води се от заповедите и обстоятелствата, без да се опитва да ги конфронтира. Илан потиска вътрешния си емоционален конфликт, напълно липсващ при Авраам, и отделя емоцията от действието, за да преживее непоносимите ситуации. И тук се формира проклятието на междупоколенческата травма: вследствие на слабостта на Авраам Исаак (= Йоав) ще пострада от травма на привързаността, ще загуби доверие в родителите си, без да е получил утеха, а просто служебно спасение (като самия Илан). Това ще бъде последвано от емоционално вцепенение. То от своя страна ще доведе до фрактура на идентичността и вътрешния живот, както и до безжалостното, но вечно повтарящо се и изтощително до смърт бягство от другите хора, от всякакви чувства, от самия себе си. Проблемът е, че потискането на емоциите не е безкраен процес. Човешката психика неизбежно рухва – след месец, година или двайсет години, – колкото по-късно, толкова по-разрушително.
Оказва се, че спомените се предават по наследство, но и не само те, а и усещанията, страховете и по-рядко копнежите; грубото или непълноценно отношение на родителите неизбежно ще доведе до оледяване на собствените чувства на децата. Никой, който не е бил истински обичан като дете, не е способен да отдаде контрола и властта върху цялото си същество на когото и да е бъдещ любовник. И ако предишните любовници също са наранявали, единственото спасение е в устойчивото чувство за собствена идентичност, както и в добрата самооценка, т.е. във връзката на Аза със самия себе си. Тя в последна сметка е единствената броня, която противостои както на травмите от детинството, така и на травмите на развитието.
Българската публика е характерна със семплия ансамбъл от задоволяващи я баналности, приютена в лоното на клишето и упокойния уют на непретенциозната литература. Антония Апостолова може и трябва да разтърси вътрината й, да я радикализира докрай, без да се страхува от последиците и без да бди боязливо над сълзите от разкъсаната й плът. Единственият недостатък на романа „Болката идва по-късно“ е неговото самовъздържане, напълно ненужната и гибелна автоцензура. Писателка с подобна кристална прозрачност на словото и невероятна сила на интуицията би била катастрофално провалена, ако не даде пълна свобода на откровеността си без притворство, без самоналожени ограничения не поради, а въпреки ригидността на читателите. В този смисъл романът е изключително сложен, защото тезата му не е твърдение, а процес. Тя се крие в тишината – написаното се тълкува чрез премълчаното, защото именно в неизследваното подсъзнателно е обяснението на всичко. Твърде малко хора биха се изправили пред грозното лице на личните си дефицити, посрещайки открито въпроса, останал без отговор в експлицитния шрифт на романа: какво ще се случи с мен самия, когато болката все пак дойде по-късно?
Защото тя идва винаги. Абсолютно, неизбежно, винаги.
Антония Апостолова, „Болката идва по-късно“, изд. „Жанет 45“, 2025
