Разговор с Михаил Заимов
Текстовете на Михаил Заимов върху исторически и фотоархивни теми приличат на фрагменти – самодостатъчни, всеки със свое начало и вътрешна логика, с постигнат финал. Има обаче нещо, което стъписва. Заимов говори за „пряката памет“ (Замръзналото море, в „Созопол в образи и думи“, изд. Парадокс). Това понятие на пръв поглед е неисторическо, ненаучно. Терминът „пряка памет“ ме примами с уж простотата си. Като че утвърден, но и напълно „незаконен“ от научна гледна точка.
„Пряка памет“ има в компютърните системи. Там някакви устройства включват към системата информация от „други източници“. Това прави и авторът – Заимов включва към нашата система на мислене „други източници“. Те са всичките „верни“, защото съществуват, без да бъдат при това притеснително „официални“. Те са проверими, но не са опровержими, защото нищо настойчиво не твърдят. Не спорят, не се налагат кресливо. Не предлагат идеологическа версия на света, който описват. Тези „други източници“ са свободни – извират от архивни, анонимни или подписани кадри, от спомени и емоции на дете-наблюдател, от разказите на стари хора, предадени през поколения. И както са свободни, не са незаконни, защото се подчиняват на същия закон, на който се подчинява и оформянето на фолклорния свод от наративи – повторяемостта описва общност; количеството на наблюденията говори за качество на преживявания. Към тях не винаги можем да бъдем съпричастни, но гена им можем да открием и в себе си.
Георги Тенев
Между памет и забрава
Георги Тенев: Познаваме няколко историко-мемоарни книги, свързани с фамилията Заимов: класическите мемоари на Стоян Заимов, книгата-архив за ген. Заимов и неговото житейско дело и съдебно преследване, присъда и екзекуция. Още една книга, този път от Клавдия Заимова, също насочена към разбирането на историята на рода (днес е библиографска рядкост). И в най-ново време, Вашите историографски, архиграфски усилия, които имат сред многото си резултати и книга-мемоар за историята на Созопол. Тя е видяна през черно-бялата фотография на цял един век… Преди това сериозно изследвахте архиви, свързани с Южното Черноморие, с мистериите около изчезналите руски подводници. Писахте статии с научна стойност – и по тази, и по други „подводни“ исторически теми… В рода ви май няма професионални историци? Но всички се занимават с историята много действено, въвлечени са в нея. Каква е тази фамилна линия? И какво е за Вас работата с архив, с памет, с минало? Плащате може би данък на фамилната отговорност, на наследството на четири поколения, които са ангажирани с най-големите драми на България, от въстанията и Освобождението, през Първата, Втората световна война, преврата на 9.IX., та чак до най-новата реалност?
Михаил Заимов: Наистина любопитно заключение, не се бях замислял. От тук читателят може да поеме по два коренно противоположни пътя – да реши, че щом авторът не е историк, то съответно и написаното няма стойност или да заключи, че може да пишеш за история и без да си дипломиран от съответния факултет. Второто твърдение е особено актуално в света на Уикипедия и ChatGPT и направо опасно за едно младо, неукрепнало съзнание. Да, в рода ни няма професионални историци в академичния смисъл – с титли, катедри и университетски часове. Не мисля, че и Паисий Хилендарски е имал нещо подобно, когато се е трудил в Зографския манастир, това казвам, разбира се, изцяло в кръга на шегата. Историята е като кръвна група в нашето семейство. Тя не се предава с диплома, а с памет – понякога болезнена, понякога горда, винаги ангажираща. Възможно е това да е своеобразен фамилен „данък“ – дълг към тези, които преди нас са поемали съдбата на България твърде лично, твърде смело и понякога – трагично. Историята в нашето семейство е не толкова предмет на интерес, колкото е форма на съществуване. И ако понякога изглежда, че се ровим в миналото от сантимент, то истината е, че го правим, защото без него настоящето няма плът, а бъдещето – посока. Често използвам сентенцията, че Истината е Дъщеря на Времето.
Работата с архиви за мен е не просто изследване, а буквално разговор с мълчаливото минало. То никога не е напълно безгласно – намираш следи от драматични съдби, полутонове от истина, която не е само черно-бяла. Така се роди и книгата за Созопол, с фотографиите, които пазят онова, което думите не могат да предадат. Изследванията около Южното Черноморие, руските подводници и „подводната“ история не бяха просто научно любопитство – беше нужда да се осветли нещо останало в сянка твърде дълго. Част от същото усещане: паметта трябва да бъде възстановявана, за да не „потъне“ напълно.
Г. Т.: Работите с изключителен обем от исторически трудове, както и с архиви – германски, руски, турски и др. от Втората световна война, а и преди това, които на практика не са попадали в ръцете на учените досега. Какво дава на един изследовател досегът до такива извори? Разсейва ли се „представата за история“, такава, каквато е преподавана и фиксирана в канона и учебниците? И каква е отговорността – и какви са изкушенията?
М. З.: Работата с архиви от мащаба, който споменавате – германски, руски, турски, военни, дипломатически, строго секретни – е повече от търсене на факти. Това е допир до пулса на самата история, такава, каквато тя е била преди да бъде „разказана“, преди да бъде формулирана в учебници и канони. Истинските архиви не говорят на езика на героичните обобщения, а шепнат – с колебание, с противоречия, с тревожна многозначност.
За един читател или изследовател достъпът до такива извори е среща не просто с информация, а със самата уязвимост на миналото. Архивът не разказва завършени истории – той подканва да мислим, да питаме, да се съмняваме. Да се замисляме и за представите, които сме възприели като окончателни. За крехкостта на постулатите и лесното им манипулиране по конюнктурни, геополитически или просто сантиментални причини. За „представата за историята“, такава, каквато сме я учили – не като отричане, а като преосмисляне. Друг ще каже: Историята не е застинала, тя е процес, който се движи от нови документи, с нови прочити. Все част от безкрайния еволюционен процес, едно нищо на фона на вечността.
А отговорността на този, който пише на база на извори, е огромна. Архивът не е неутрален. Дори самото решение какво да цитираш, от какъв ъгъл да покажеш даден факт, вече е интерпретация. Изкушението да се ползват документите като аргументи в „твоята“ истина е реално. Но по-важно е друго: да можеш да чуеш и онова, което архивите не казват директно. Мълчанието в един протокол, липсващата страница, изтритият ред – понякога говорят повече от самия текст.
Научих се, че доверието на хората, които пазят тези архиви, трябва да се спечели с откровеност, постоянство, честност и почтеност. Истинските архивисти и военни историци са пазители не на тайни, а на истината – такава, каквато я позволяват обстоятелствата. А понятието „строго секретно“ – то е като сенчест праг между памет и забрава. Зад него често стоят не толкова „тайни“, колкото страхове – политически, морални, национални, да не забравяме и за личните чисто емоционални пристрастия.
Има истини, които наистина трябва да изчакат. Не защото хората не са достойни за тях, а защото в някои моменти обществото не е готово да ги понесе без да се нарани. Това не е цензура, това е деликатност. Историята има нужда и от това – не само да бъде казана, но и да бъде чута навреме. Пример е невъзможността на родното ни общество да постигне мир с тъжната истина за депортацията на еврейското население от окупираните територии на Македония, Беломорска Тракия и Пиротско по време на Втората световна война.
Г. Т.: Созопол – защо точно така се получи с тази ключова за Вас тема? Извън чистата биографична връзка…
М. З.: Созопол дойде при мен не като тема, а като зов. Да, биографичната връзка е безспорна – това е част от моето детство, от топографията на душата ми. Но извън личното, самата история на Созопол изискваше внимание, настояваше да бъде разказана. Созопол не е просто град – той е палимпсест. Има градове, които молят да бъдат фотографирани. Созопол – той настояваше да бъде осмислен. Историята му не търсеше герои, а свидетели. И може би това бе зовът, който усетих – че мога да съм такъв свидетел, който да събере образи, документи, разкази, за да се върне градът в тишината на отминалото време. Созопол не е само днешната ни романтична представа. Той е и загуба – на домове, на хора, на култури. Град на присъствия и на изтривания… И да, имаше усещане, че не аз избрах темата, а тя мен. Че Созопол не беше „обект на изследване“, а място, което ме призова да говоря вместо него. Или поне – да му дам глас.
Г. Т.: Фотографията е съвременната живопис на модерния човек. Какво ни казва черно-бялата, „архаична“ образност на старите снимки?
М. З.: Старите черно-бели фотографии са не просто изображения – те са отсъствия, натежали от присъствие. Всяка от тях носи нещо почти сакрално: застинал миг във вечността, уловен с търпение, с уважение към времето, към човека, към обстоятелството. Те не са „щракнати“, те са създадени. И в този процес имаше нещо ритуално – камерата беше като олтар, актът на снимане – като обет. Днес сме изгубили именно тази тежест на мига. Дигиталността ни даде достъп, но отне стойност. Снимането вече не е размисъл, а рефлекс. Всяка снимка днес е част от поток – без време за поглед, без място за тишина. Сякаш самият акт на съзерцание се е изпарил – заменен от скоростта на споделянето, от нуждата да „си видян“, а не да „видиш“. Дигиталният свят ни даде милиони лица, но понякога ни лиши от поглед. И точно затова старите снимки днес не изглеждат „примитивни“, а – истински. Те не крещят – шепнат. И ако можем да ги чуем, ще разберем не само какво сме били, а и какво бихме могли отново да бъдем – ако си върнем търпението да гледаме.
Черно-бялата фотография ни връща към едно по-дълбоко усещане за човешкото. Там няма „филтри“, няма поза – има стойка. Има достойнство в начина, по който хората са заставали пред обектива. Имало е отговорност. Защото снимката не е била просто спомен, а документ – и понякога единствена следа от живот. Може би тук е моментът да ви поканя на следващата ми изложба „Генезис“ в One Gallery между 1 и 10 ноември. Названието на изложба е намек за изплуване, черно-белите снимки, които ще споделя, са пейзажни и портретни, плод на търсения през последните тридесет години над морската повърхност, непривичен поглед към творчеството ми.
Г. Т.: След излизането на този голям албум-история „Созопол в образи и думи“, появиха ли се нови находки? Кои са най-ценните образи, на които сте се натъквали в този „археологически“ труд? И има ли скрита биография на Михаил Заимов вътре в историята на фотографирания Созопол?
М. З.: След излизането на албума-история за Созопол, сякаш самият град проговори отново. Появиха се нови снимки, нови хора се обадиха – носейки кутии със спомени, кадри от семейни архиви, изгубени лица. Това е най-удивителното в подобен труд – той не завършва с последната страница, а започва да живее с онези, които разпознават в него частица от себе си. Най-ценните образи, на които съм попадал, не са непременно „впечатляващи“ като композиция. Те са тихи, често дори размити, но в тях има живот – поглед на дете, лодкар на здрачаване, празник на кей, уличка след дъжд. Има една снимка на възрастна жена, седнала до кошница с риба – на лицето ѝ има повече история, отколкото в учебник по етнография. Тези образи са безценни, защото носят емоция, говорят отвъд времето. Събирачеството продължи повече от 15 години. Основните източници бяха семейни архиви, наследници на старите созополски фамилии, архиви в България и извън страната – включително и руски, и френски. Важна роля изигра и живият разказ, който превръщах в текст.
Разбира се, има скрита биография на Михаил Заимов в този албум. Не като централен герой, а като присъствие зад кадър. В изборите, в темите, в състраданието към загубата, в погледа към детайла. Човек никога не разказва за място, което обича, без да разкрие нещо дълбоко лично. Созопол в този албум е история и дом едновременно. И огромна благодарност за това, което ни е дал.
Интервю на ГЕОРГИ ТЕНЕВ
