Джошуа Ротман
За много хора изкуственият интелект може да сложи край на епохата на традиционния текст.
Какво четете и защо? Само преди няколко десетилетия четенето беше нещо обикновено. В своя хумористична рубрика от 2017 г., озаглавена „Преди интернет“, писателката Ема Ратбоун пише: „Преди епохата на интернет човек можеше да се излежава на пейка в Чикаго, да чете да речем Дийн Кунц, и никой никога нямаше да разбере това, освен ако човек сам не му каже“.
Четенето просто си беше четене – независимо дали си избрал вестник, Марсел Пруст или нещо друго, правиш го, като движиш очите си по страницата, в тишина, със собствено темпо и по собствен график.
Днес природата на четенето се е променила. Много хора все още обичат традиционни книги и списания, докато за други съвремието е създало нов вид хиперграмотност – за тях смартфонът е библиотека в джоба. За други обаче старомодният тип четене – интензивно, продължително, от началото до края, с внимателно изграден текст – почти е изчезнал. Днес в четенето има нещо едновременно разпиляно и концентрирано: включва много случайни думи, плуващи по екрана, а непрестанното присъствие на YouTube, Fortnite, Netflix и др. гарантира, че веднъж започнали да четем, постоянно трябва да избираме да не спрем.
През 2023 г. Националният фонд за изкуствата в САЩ съобщи, че за последното десетилетие делът на възрастните, прочели поне една книга годишно, е паднал от 55% на 48%. Това е осезаема промяна, но не толкова драстична в сравнение с тийнейджърите: Националният център за образователна статистика (силно отслабен по време на администрацията на Тръмп) установява, че през същия период делът на тринадесетгодишните, които четат за удоволствие „почти всеки ден“, е паднал от 27% на 14%. Очаквано университетските преподаватели се оплакват с все по-голяма тревога от студенти, пристрастени към телефоните си, които трудно четат дълги и/или сложни текстове.
Ако „преяждаме“ със Stranger Things вместо да четем Стивън Кинг, или слушаме подкасти за самопомощ вместо да купуваме книги по темата – това ли е краят на цивилизацията? В някаква степен спадът на традиционното четене е свързан с бурния разцвет на информацията в дигиталната епоха. Искаме ли наистина да се върнем към време, когато имаше по-малко за четене, гледане, слушане и учене?
Изглежда тези промени ще се ускорят независимо какво мислим за тях. През последните десетилетия мнозина учени говореха за упадъка на четенето като края на „епохата на Гутенберг“ – период от историята, започнал с изобретяването на печатната преса. Според тяхната теория интернет ни е върнал към по-свободна, децентрализирана и разговорна форма на общуване. Вместо да четем книги – спорим в коментарите. Някои теоретици дори твърдят, че се връщаме към нещо като устна култура – онова, което историкът Уолтър Онг нарича „вторична устност“, при която разговорът и диалогът се подсилват от присъствието на текст. Възходът на подкасти, нюзлетъри и мемета потвърждава тази представа.
Но в ретроспекция теорията за устната култура звучи почти наивно. Можем да кажем, че тя е била родена в рамките на „епохата на Зукърбърг“ – период, започнал с появата на Facebook, когато социалните мрежи властваха. Никой в рамките на тази епоха не си е представял до каква степен изкуственият интелект ще застраши разговорния интернет.
Вече живеем в свят, в който хората, които срещаме онлайн, понякога не са хора — а създадени от ИИ, обучен с неизмеримо големи обеми текст. Все едно книгите са оживели и си отмъщават, като създават нещо ново – брак между текст, мисъл и разговор, който ще пренапише смисъла и стойността на писаното слово.
През януари икономистът и блогър Тайлър Коуън обяви, че е започнал „да пише за изкуствен интелект“. Вече може да се приеме, казва той, че всичко, което се публикува, се „чете“ не само от хора, но и от системи с изкуствен интелект – и той започва да смята този втори тип читатели за важен.
„С много малки изключения дори мислителите и писателите, които са известни приживе, в крайна сметка биват забравени“, отбеляза Коуън. Но ИИ може би няма да забрави; ако го захраните с достатъчно от собствените си текстове, той би могъл да извлече от тях „модела на това как мислите“, с който бъдещи читатели да могат да взаимодействат.
„Вашите наследници – или може би бъдещи фенове – няма да се налага да прелистват купища прашни книги, за да се докоснат до идеите ви“, пише Коуън.
По това време той започва да публикува в блога си разкази за обикновени периоди от живота си – например за възрастта между четири и седем години. Човешките читатели може и да не се интересуват от такива текстове, но записите биха могли да дадат възможност на „напредналите ИИ системи от близкото бъдеще да напишат много добра биография на Тайлър Коуън“.
Коуън може да мисли по този начин, защото големите езикови модели, като ChatGPT на OpenAI или Claude на Anthropic, са – наред с всичко друго – машини за четене. Не е съвсем точно да кажем, че те „четат“ в човешкия смисъл: ИИ не може да бъде развълнуван от това, което чете, защото няма емоции; сърцето му не може да се ускори от напрежение. Но е безспорно, че има аспекти от четенето, в които изкуственият интелект превъзхожда човека. По време на обучението си езиковият модел ще „прочете“ и „разбере“ немислимо голям обем текст. След това ще може мигновено да възпроизведе същността на този текст (макар и не винаги съвършено), да прави връзки, сравнения и изводи, които да прилага върху нови текстове – с поразителна скорост. Тези системи са като студенти, които буквално са прочели всичко в учебната програма. И могат да четат още, ако им дадете задача.
Познавам няколко души, за които се казва, че са „прочели всичко“, и наученото от тях промени живота ми. ИИ не може да ги замести, защото по същество е обобщен и ориентиран към консенсус; няма да гледате на ChatGPT като на образец за интелектуален живот или да се вдъхновявате от велики теории и лични прозрения на Gemini.
Но ИИ има силата на читател именно заради своята безличност. В подкаста „How I Write“ (Как пиша) на Дейвид Перел Коуън обяснява, че докато чете, задава на чатбот въпроси за всичко, което не разбира; ИИ никога не се изморява от тези въпроси и в отговорите си черпи от обем от знания, до който никой човек не би имал достъп толкова бързо. Това превръща всеки текст в нещо като трамплин или учебен план. ИИ може и да опрости текста: ако се мъчите с началото на някой сложен или много стар роман, можете да поискате да ви го пренапише с по-лесен, съвременен език.
По този начин читателите, въоръжени с ИИ, може да започнат да размиват границата между първични и вторични източници – особено ако вярват, че могат да отделят формата от съдържанието. Мнозина вече правят това с лекота: още от 2012 г. базираната в Берлин компания “Blinkist”, която се рекламира като „бъдещето на четенето“, предлага 15-минутни обобщения на популярни нехудожествени книги – в текстов и аудио формат.
Или помислете за Reader’s Digest Condensed Books – абонаментна поредица, която издаваше твърдокорични томове с по 4-5 съкратени романа. През 1987 г. „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че милион и половина читатели купуват 10 милиона такива книги годишно. В моето детство родителите ми имаха цял рафт с тях – и без много мислене прочетох няколко съкратени трилъра от Дик Франсис и Нора Робъртс. (Поредицата съществува и днес под името Reader’s Digest Fiction Favorites.)
Днес съкратените или променени текстове все още са изключение, не правило. Но в следващото десетилетие това може да се обърне: може би ще започваме с алтернативни версии и чак после ще посягаме към оригиналите – както сега сваляме безплатен откъс от книга в Kindle, преди да решим дали да я купим.
ИИ може да създава съкратени и адаптирани варианти при поискване – и така можем да превключваме между тях според случая. Както пускаме подкаст на двойна скорост, или спираме скучен сериал и отиваме в Уикипедия да видим как свършва. Поппесните имат различни версии – чиста версия, ремикси и т.н. Като писател може и да не искам текстът ми да бъде пречупван така. Но властта да го пречупват вече няма да е моя – тя ще бъде в ръцете на читателите и техните ИИ. Заедно те ще заличат границата между четене и редактиране.
Разбира се, можем да твърдим, че има писане, което не бива – или не може – да бъде обобщавано. Несъмнено хората ще продължат да ценят автентичния човешки глас. Наскоро четох „Детство, юношество, младост“ на Толстой. Пълна е с немски изрази, странни исторически детайли и руски културни нюанси, които не разбирам. И все пак избягвам бележките под линия – искам да остана в потока на историята и под магията на Толстой. Броят на хората, които просто обичат старомодното четене, може и да намалява, но няма да изчезне.
Все пак не мога да не се запитам дали вътрешната цялост на писането няма да се окаже по-слаба, отколкото изглежда. Имаше време, когато беше трудно да си представим, че цели песни могат да се изградят върху семпли. Днес това е нещо обичайно. Толкова ли е невероятно същото да се случи и с четенето? Коя от многото версии на Blue Monday на “New Order” е „истинската“? Има ли значение, ако обичаш песента?
Също така, ако аз чета своята версия на „Гениалната приятелка“, а ти – твоята, не сме ли и двамата фенове на Феранте? Хенри Джеймс преработва много от романите си преди да ги преиздаде. Тейлър Суифт ни даде „нейните версии“. Ние се интересуваме от намеренията на автора, от неговата идентичност и авторство. Знаем, че всяко писание е конкретна подредба на думи – и че тази конкретност намалява (а често и стойността), когато бъде пренаредена. Но може би ще се наслаждаваме именно на това да ставаме ИИ-асистирани редактори на прочетеното.
Моят връх като читател дойде преди да започна работа като журналист, когато бях докторант по английска литература. По средата на обучението трябваше да се явя на общ изпит – няколкочасов разпит от трима професори. Изпитът бе върху списък с книги, раздаден година по-рано, обхващащ цялата английска литература. Четях ден и нощ; за да се справя с напрежението в очите, си купих специална лампа и лупа на стойка. Година по-късно имах и втори изпит – този път тематичен, със списък, съставен от мен. И той обхващаше година четене – около двайсетина романа и безкрайна литературна критика. Започнах да чета прав, за да не ме боли гърбът.
Човешкото четене има граници. Беше вълнуващо да откривам колко мога да прочета, и подготовката за тези изпити ме направи от онези хора, които „са чели всичко“. И все пак дори докато се потапях в канона, не можех да не осъзная, че докосвам само малка част от всичко съществуващо. Университетската библиотека беше смайващо голяма, с подземни нива; в тъмните архиви светлините се включваха и разкриваха рафтове с книги, които сякаш никой не беше отварял от години. И днес, като се връщам назад, откривам друга граница: паметта. Може и да съм чел „Кралицата на феите“ на Спенсър, но помня ли нещо повече от общата идея? Затова на средна възраст чета отново великите книги, които вече съм чел и го правя толкова често, колкото посягам към нови книги.
Изкуственият интелект сам по себе си няма мотивация; той чете, но не е читател; „интересите“ му зависят от въпросите, които му се задават. Така че полезността му като инструмент за четене зависи от съществуването на култура на четене, която той не може нито да въплъти, нито да поддържа.
Какво ще стане с културата на четене, когато самото четене стане автоматизирано?
Да предположим, че отиваме към бъдеще, в което текстът се възприема за нещо флуидно и заменяемо, а защо не и абстрактно. В това бъдеще хората често ще четат, като молят даден текст да бъде съкратен, обобщен, или преобразуван – в подкаст или в мултитекстов доклад. Ще бъде лесно да уловим „същността“ на написаното и да почувстваме, че го „знаем“ – и така всяко решение да се прочете оригиналът, ще означава съзнателен избор да положим усилие.
Някои автори ще се стремят да омагьосат човешките читатели със силата на своята личност. Други просто ще приемат, че „пишат за ИИ“. Може би ще възникнат нови стилове, които умишлено отблъскват автоматизираното четене – зони само за хора. Хората, които действително четат „оригиналите“, ще бъдат редки, ще имат прозрения, които другите нямат, и ще изживяват неща, които другите пропускат – но ерата, в която „начетеността“ се смята за синоним на образованост или интелигентност, до голяма степен ще е приключила.
Ще бъде трудно да се различат задълбочените читатели от повърхностните. А може би, ако четенето с помощта на ИИ се окаже достатъчно полезно, тези разграничения просто няма да имат значение. Текстът ще бъде възприеман като преходна среда – временно място за почивка на идеите. Едно писание, което днес често се разглежда като крайна цел, като завършен резултат от усилие, може – за добро или зло – да бъде преживяно просто като стъпка към нещо друго.
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: Ню Йоркър, 17.06.2025
