Книги срещу течението
Известно е, че в литературния ни живот постоянно потъват книги. Нещо се случва и изчезват от полезрението, не намират път до таргетовата си публика, не се преиздават. Целта ми обаче не е да говоря за търговската страна на нещата: бързината (често само от дни), с която нови издания изместват „старите”, липсата на място по рафтовете на книжарниците, недостигът на културни медии, всички тези резултати от сигурно неприятни, но обективни пазарни процеси. Искам да обърна внимание на нещо друго: попадането на книги с литературно качество извън радара на литературната рецепция.
По време на събитието „Втора премиера – книги срещу течението” в рамките на „Литературни срещи“ София (26 април 2025 г.) си поставих за цел да представя „от нулата”, сякаш току-що са били публикувани, две такива книги: хибридния, многопланов литературен проект на Николай Бойков „Писма до Петър” и романовото изследване на паметта „Зелено и златно” от Силвия Чолева. Представянето и анализът, които предлагам, са част от настояването ми, че тези две книги са важни за натрупването на качество в литературната ни среда и по тази причина необходими и хранещи за цялата ни литературна екосистема.
Яна Букова
За „Зелено и златно“ от Силвия Чолева
Яна Букова
„Зелено и златно“ условно нарича себе си роман. С една условност напълно легитимна в изминалите десетилетия от втората половина на ХХ в. насам.
Ако бих искала да отлича водеща тема в тази книга, нишката тоест, около която се споява текстът, бих я определила като „овладяване на материалите на паметта”. По цялата си направа: конструкция, микросюжети, писателски метод, това е книга, организирана около изследването на паметта и нейните проекции, около връзката с миналото и двойното обитаване „тук” и „тогава”: осъзнаването и самоизграждането на Аза със средствата на паметта, картографирането и картотекирането на личната и семейна история, усилието за подреждане на пъзела от наративни откъслеци – единственото възможно свидетелство за себе си и другите, с което разполагаме. Подобна изходна точка не би могла да даде гладко повествование. Материалът се съпротивлява. Действителният, личен, нелитературизиран процес на потопяване в археологията на спомена е винаги труден, трудоемък. Сякаш самият материал на изследване има своята физическа маса, тегло, сцепление. Необходимостта от чисто физически, житейски разход на енергия се усеща в текста. Паметта е фрагментирана: откъслеци от случки, които настояват за осмисляне, описания на отминало ежедневие, чиито проекции водят в днешното, снимки без контекст, които търсят разказа си, мисловни картини, които просто заявяват красотата си, без очакване. Текстът е суров, грапав в автентичността си. Фрагментът отказва да заеме точно място, да даде ясен смисъл. Мрежата от връзки и зависимости се изгражда постепенно, с напредването на книгата.
Съществува едно постоянно люлеене на гледната точка между аз-форма и трето лице, пулсиращо приближаване и дистанциране на оптиката от случващото се, внезапно нахлуване на настоящето в текста или отдръпване в миналото. Подобно „Писма до Петър” това е също нелинеен текст, но не протичащ, а синкопиран, не изливащ се, а пунктиран, прекъсващ, отломъчен. Постепенно и с последователност роякът от фрагменти изгражда цикличност: зададената в конструкцията на книгата повторяемост на сезоните (преливането от зелено в златно и пак в зелено) се развива в повторяемост на мотиви, сюжетни линии, разгръщане и осветяване под нов ъгъл на сцени, наблюдения и ситуации. Отново и отново погледът в миналото задава въпроси. Кои са хората, които мислим, че познаваме? Дори най-близките, дори собствените ни родители. Какво научаваме от самостойното им съществуване преди нас, независимо от нас? Защо усещаме да ни оспорва? Всяко ново свидетелство не дава нови отговори. Какво се случи тогава и как ме определя днес? Как стигнах тук? Как стигнахме тук? Сновяща непрестанно между „тук” и „тогава”, нишката тъче текста.
Метафора на паметта са двете къщи: Едната, тази от детството, е унищожена, заличена, на мястото й не съществува друго, освен празнота. Памет за вече несъществуващото, за отминаването и изтриването, с които трябва да се научиш да живееш, от които трябва да се научиш да оцеляваш. Втората, селската къща, се намира в постоянната, изтощителна борба да бъде запазена от разрухата – природни стихии, прах, гризачи не спират да прииждат и да се множат с всяко завъртане на сезоните. Памет с непрестанното, без отдих усилие, с ежедневния труд да се запази от собственото си заличаване. Защото всяко нещо около нас е обсадено от заличаването си.
Постепенно една втора тема се очертава в книгата: какво означава да бъдеш жена творец. „Герила Гърлс“, които в настоящия момент имат изложба в София, предлагат един прочут списък на „Предимствата да бъдеш жена творец”. Немалко от тези „предимства” могат да бъдат открити директно в реалността на „Зелено и златно”:
– Работиш без напрежението на успеха.
– Спасяваш се от света на изкуството в четирите си работи на свободна практика.
– Имаш възможността да избираш между кариерата и майчинството.
Въртележката на ежедневието не може да бъде спряна, личното време е винаги откраднато. Постоянна и нерешена остава необходимостта от „собствена стая”, която Вирджиния Улф поставя. Силвия Чолева има и стихотворение с това заглавие. Започва с думите: „Не съм имала и както изглежда няма да имам…”.
Рефлексията върху това какво означава да бъдеш пишеща жена е същевременно рефлексия върху самия акт на писане. Книгата многократно се завръща към започването си, към усилието и почти сизифовски пречки, забавяния, практически невъзможности на изграждането си. Думите наблюдават собствената си поява, често коментират пригодността си. Отново и отново текстът прави първата си крачка, заражда се и се зарежда от случайна снимка или детайл, възникнал в спомена. Авторовият глас е дневниково откровен, позволява всичките си мисли и реакции без филтър. Наистина рядък случай е заявеното женско желание, усещането за тяло, толкова неприсъщо за българската проза, самото присъствие на женското тяло в текста.
Постепенно, годишен цикъл след годишен цикъл, фрагмент след фрагмент, без да ни подготвя за това, неусетно и катарзисно книгата се изменя, развитието в нея е литературно преобръщане, не сюжетна развръзка. По своето построение „Зелено и златно” е не само роман, а извървяване на пътя към романа. Товарът на паметта става непосилен. С един спонтанен и освобождаващ жест, авторката изгаря ненужните снимки. Отказва да изследва повече. И същевременно намира гласа си. Пред очите ни, в реално време дневниковото се превръща във фикционално, разказът в трето лице се стабилизира, центрира се около въведения фикционален образ на цветарката – алтер его и възможно съществуване в един възможен свят. Но точно този алтернативен свят, това излизане от себе си, от собственото си „тук” и „тогава”, хвърля още светлина върху реалното минало и въпросите му. Много неща, само загатнати през замъгления филтър на спомена, вече във фрагментите на фикцията (в изданието тези пасажи от текста са в различен, машинописен шрифт) добиват нова яснота.
Любовната история получава истинските си измерения на танц от срещания и разминавания. Мъжът, който в личния разказ е само очертание и сянка, и присъства почти неназован, в сюжета на цветарката добива (буквално) плът, прави любов, създава телесна болка с отсъствието си. Самонаблюдаващ се и самоизграждащ се, текстът на „Зелено и златно” стига до разказа, задавайки един отвъдлитературен въпрос: как, с какви средства, сред какви ограничения изграждаме наратива за себе си? Един пасаж от стр. 204 може да бъде прочетен програмно: „Докато пише за цветарката, всичко се нарежда и пасва като парчета на пъзел. Когато мисли за себе си, парчетата се повтарят, други липсват, само малка част са си на мястото…”.
Подреждаш наратива само във фикцията. Никога в собствения си живот.
Силвия Чолева, „Зелено и златно“, изд. „Жанет 45“, 2010
Текстът е редактиран вариант на представянето на „Зелено и златно” по време на събитието „Втора премиера” в рамките на „Литературни срещи“ София, 26 април 2025 г.
