Публична лекция на 10 юни 2025 г. в Брунате
Емил Димитров
Скъпи приятели,
Всички тук сме съгласни, че Брунате не е само eдно живописно село, предпочитана цел за масовия туризъм „за един ден“, а богато на история селище, което заслужава да бъде оценено като истинско място на памет, със свои забележителни и значими места, които въплъщават и „поддържат“ историческата памет. Едновременно място на светостта и място на италианската гордост, с което са свързани прочути имена на учени и литератори от ранга на Алесандро Волта, Алда Мерини и др., на границата между XIX и XX в. Брунате се превръща в престижно място на среща, което днес, както всички се надяваме, след продължителен период на упадък постепенно се възстановява.
Несъмнено е, че като последен пристан на Пенчо Славейков и негово място за вечен покой през периода 1912–1921 г. Брунате е привилегировано място на българската литературна и културна памет, поради което с основание може да бъде смятано за най-известното италианско село в България (между другото, бих могъл да свидетелствам за това, че през 2016 г. кметът на Брунате Давиде Бодини беше наистина много изненадан, че на практика всички българи, например сервитьорите в един ресторант в центъра на София, отлично познаваха името на вашето прекрасно село). Наистина, имаме всички основания за първи път тук да повдигнем въпроса за Брунате като място на паметта, важно както за италианската, така и за българската култура. Можем да заключим, че Брунате е място на споделената памет, истински символ на италианско-българското приятелство. Наш дълг е да съхраним този символ и да използваме енергията на това благословено място на срещата и споделената памет за разрешаването на проблемите на днешния ден.
Съвсем неотдавна, на 24 май, Деня на славянските апостоли св. св. Кирил и Методий, прогласени заедно със св. Бенедикт за покровители на Европа, и отбелязван в България като национален празник, се навършиха 85 години от поставянето на първата паметна плоча върху фасадата на хотел „Белависта“ по повод прекараните тук последни дни от живота на Пенчо Славейков. Този факт определи темата на днешната ми лекция: ето защо ще направя грижлива реконструкция на деня 24 май 1940 г., но преди това аз, разбира се, трябва да се върна много по-назад във времето.
Брунате се е превърнало в място на памет, понеже незабавно след смъртта на Пенчо Славейков то е станало място за поклонение. Известни са точният ден и първият поклонник: на 15 юни 1912 г. (2 юни ст.ст.), деня непосредствено след погребението на поета, Димитър Йоцов (1875–1969), първият генерален консул на Царство България в Италия, посещава Брунате и се покланя пред пресния гроб на поета. В спомените си, написани значително по-късно, прекрасният историк и литератор Йоцов разказва:
Качих се на първия влак за Комо и от Комо със зъбчата железница пристигнах в Брунате, но … късно: Гробът на Пенча Славейков се беше затворил над неговите останки. (…) До гроба ме заведоха г-жа Мара Белчева и г-жа Ангелова-Гюзелева. (…) На дясно от желязната врата на гробищата, в дъното на една алея, опрян до самата стена, е пресният още гроб на Славейкова, оросен с изобилни цветя, поставени, освен от близките, но и от набожните италиянки, – в знак на почит към един чужденец, свършил живота си на тяхна земя. – Мара Белчева стоеше пред гроба неподвижна. Не говореше. Само големите умни черни очи издаваха живот в тази сломена от тъга натура, но горда в своето страдание; тя приличаше на мраморна статуя, обвита в траурна мантия, под която живееха само спомените.
Статията на Димитър Йоцов, озаглавена тъкмо „Брунате“, е публикувана в специалния паметен лист „Пенчо Славейков“, подготвен и публикуван по повод на 25-годишнината от смъртта на поета през 1937 г.[1], и е един от поклонническите текстове на българската литература, който недвусмислено свидетелства за Брунате като истинско и оригинално място на паметта. Ако бъде събран и издаден, този цикъл от текстове в българската литература, провокиран от поклонническите пътувания в Брунате и престоя в него, би съставил отделна антология.
Родоначалник на този цикъл текстове е младият литератор и журналист Александър Дзивгов (1895–1936), който едва на 18 години публикува текста „На Пенчовия гроб“, написан, както е отбелязано това под него, една година по-рано, през юни 1912 г., т.е. броени дни след погребението на „безвреме починалия учител“. И наистина, всички характерни детайли в текста показват, че това първо литературно поклонничество е реално осъществено броени дни след смъртта на Пенчо Славейков; хотелиерът, т.е. Андреа Лучини, е поздравил поклонника с думите „Той умря тука, синьоре“, а след това младият българин е влязъл в една
светла стая. На масата две три влажни от сълзи кърпи, няколко започнати – несвършени страници и разтворена книга от неговите песни. Другарката на поета, цяла в черно, е навела глава над тях.[2]
Наблюдателният поклонник грижливо е отбелязал книгите и ръкописите, намиращи се в стая № 4 на хотел „Белависта“:
От срещната етажерка поглеждат Кардучи и Д’Анунцио.
На масичката, в къта, са неговите ръкописи – сякаш той ги е докосвал преди минута и ей сега пак ще дойде да наведе чело над тях.[3]
Неопровержимо доказателство за точността на фактите, споделени в текста на А. Дзивгов, който като цяло е фрагментарен и импресионистичен, е едно неотдавнашно откритие: в библиотеката на Мара Белчева, дарена след смъртта ѝ на Университетската библиотека, открих тома на Джозуе Кардучи (1835–1907), който най-вероятно А. Дзивгов е видял в Брунате преди 113 години и който несъмнено е бил част от духовния свят на Пенчо Славейков през последните дни на неговия живот…
Не е трудно да се досетим, че интензивността на поклонническите пътувания на българи в Брунате е зависела от общата ситуация в Европа, в частност от политическите и дипломатическите отношения между Италия и България. От 1912 до 1915 г., както това стана ясно от моята лекция тук преди три години[4], Мара Белчева често е отсядала в Брунате за дълги периоди от време, през които е приемала посещения от страна на роднини, приятели и обожатели на Пенчо Славейков – всичките поклонници на гроба му. По време на Първата световна война този поток пресеква, понеже България и Италия са противници, а българските граждани не са добре дошли на италианска територия, но при първа възможност ситуацията се възстановява. Тук трябва да подчертаем, че независимо от пренасянето на тленните останки на поета през 1921 г., празният гроб (кенотаф) на поета продължава да бъде предпочитана цел за поклонничество. В подкрепа на това твърдение могат да бъдат показани някои достигнали до нас снимки от 20-те години на ХХ в., когато гробът с паметника на поета още се е намирал на старото гробище в Брунате. На една от тях виждаме двама непознати млади мъже, навярно студенти, пред паметника на поета[5]; на друга фотография от 13 юни 1926 г. се вижда група поклонници начело с търговския представител на България в Италия (и както изглежда, изпълняващ по онова време и длъжността генерален консул в Милано) д-р Минко Шипковенски, снимали се на гробището в Брунате след поставянето на цветя по повод на 14-ата годишнина от смъртта на поета и рецитирането на „Псалом на поета“…[6]
Най-интересната фотография от този тип, достигнала до нас в два екземпляра, е направена на 28 юли 1926 г.; на нея с точност можем да разпознаем всички лица.[7]
[снимка № 1]
Крайно вляво е Петър Райчев (1887–1960) – първият български оперен певец със световна слава, тенор, изявявал се с успех на сцената на оперните театри в целия свят – „Сан Карло“ в Неапол, Ла Скала, Ковънт Гардън и др., през 20-те и 30-те години на ХХ в. високо ценен от Артуро Тосканини, Сергей Прокофиев, Пиетро Маскани и др. изтъкнати имена на световния музикален подиум по онова време. Крайно вдясно е споменатият по-горе М. Шипковенски (1892–1976) – икономист и финансист, дипломат и автор на книги и статии по икономика и история, доктор по търговия и финанси на Университета „Луиджи Бокони“ в Милано (1921). Авторитетен поддръжник на италианско-българското сближаване, през 20-те години М. Шипковенски заема важни постове: бил е секретар на Италианската търговска камара в София (1921–1925) и търговски консул на България в Милано (1926–1931); д-р Шипковенски е бил и главен редактор на списанието „Италианско-български преглед“.
Вляво от д-р Шипковенски е Анна Тодорова (1892–1972) – оперна певица, мецосопрано, която през 1921–1926 г. е работила на сцената на Гран Опера в Париж, а след това в Белгия, където е избрана за примадона на театъра в Анверс. Вляво от А. Тодорова е съпругата на Петър Райчев – украинката Фаина Куманова; на преден план е техният син Руслан Райчев (1919–2006) – бъдещ изтъкнат диригент, добре познат в цяла Европа, роден на 5 май 1919 г. в … Милано. (Между другото, след промените в нашите страни в края на 80-те години на ХХ в. Руслан Райчев беше сред извънредно важните фигури на българската култура: човек, който е истинско въплъщение на единството между различните нейни епохи през ХХ век.)
Поклонничеството на българите в Брунате е било много активно до края на Втората световна война. Снимката на големия поет символист Теодор Траянов (1882–1945) пред паметната плоча, поставена на фасадата на хотел „Белависта“, поставена малко преди неговото поклонение в Брунате в началото на 40-те години на ХХ в., е доказателство за това.
Такива са били поклонниците в Брунате, чийто глас трябва да чуем и чиято неизказана воля трябва да изпълним: да възстановим кенотафа на Пенчо Славейков на гробището в Брунате.
***
Двете междувоенни десетилетия на ХХ в. са извънредно плодоносни за италианско-българските отношения. Бракът на цар Борис III (1894–1943) c принцеса Йоанна Савойска (1907–2000), дъщеря на крал Виктор Емануил III, на 25 октомври 1930 г. в Асизи, дава силен импулс за бързото развитие на тези отношения: не би било преувеличено да се твърди, че 30-те години на ХХ в. са техният Златен век. Това десетилетие е достойно за научно проучване и дори серия от книги; тук обаче ще се огранича само да припомня, че по онова време списанието “Bulgaria” излиза в Рим едновременно със списанието „Италия“ в София, както и с „Италианско-българско списание“ и с множество други инициативи във всички сфери на живота. Между тях се открояват тържествата в Брунате на 24 май 1940 г., понеже към този момент името на Пенчо Славейков е единодушно възприемано като име символ на българо-италианското приятелство и сътрудничество.
Основната цел на тези впечатляващи тържества, организирани от Българското академическо дружество „Пенчо Славейков“ към Университета в Падуа, е откриването на паметна плоча на стената на хотел „Белависта“, а то пък е било съпроводено от многобройни инициативи. Не можем и не бива да забравяме специфичния политически контекст: в тържествата участват изтъкнати дейци и активисти на Националната фашистка партия (PNF), на Фашистките университетски групи (GUF) и Италианската фашистка младеж (GIL).
Този ден – 24 май 1940 г. – атмосферата в Брунате е била наистина тържествена. Алекси Бекяров, студент в Политехниката в Милано, вдъхновен от тържествата за написването на книгата „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, добре позната и в Италия, и в България, пише:
Българските и италиански знамена, с които бяха обкичени почти всички огради, предаваха особено тържествен вид на селото Брунате, и аз с моя сънародник стъпвахме някак си гордо по каменния път, че наш български поет е причина за тази тържественост.[8]
В тържествата са взели участие повече от 100 души: български студенти от различни италиански университети (най-вече в Северна Италия – Падуа, Болоня, Милано и Торино), представители на университетските и местните власти, младежта на Комо и обществеността на Брунате. Между най-изтъкнатите лица и най-активните участници в тържествата трябва да споменем проф. Карло Анти (1889–1961) – един от най-видните италиански археолози и учени, ректор на Университета в Падуа от 1932 до 1943 г. и Doctor honoris causa на Софийския университет; проф. Артуро Крония (1896–1967) – известен лингвист и славист, автор на множество книги и статии, посветени предимно на сърбохърватския език и литература (неговата Граматика на сърбохърватския език [Grammatica della lingua serbo-croata] претърпява многобройни издания и е използвана в италианскитете университети практически през целия ХХ век); д-р Георги Кодов – основател и председател на Българското академическо общество „Пенчо Славейков” при Университета в Падуа, чиято съдба след 9.IX.1944 г. е трагична; Франц Бевк – словенски писател и преводач на „Под игото”; г-н Иванов, временно изпълняващ длъжността генерален консул в Милано, Корадо Конфорти Гали – префект на Комо; Атилио Терани – кмет (подеста) на Комо; представители на местните власти и организации в Брунате и др.
Независимо от конкретния политически момент и демонстрациите на фашистката символика (преди церемонията българските студенти са „положили венец на гроба на падналите в революцията фашисти”, както се съобщава за това в официалния доклад, а в Паметната книга е отбелязано, както е било прието, че тя е подарена в година “XVIII”), тържествата в Брунате по убедителен начин демонстрират италианско-българското братство и приятелство в името на големия поет и оставят осезаеми знаци, които до днес съставят основата на спомена за Пенчо Славейков в Брунате, който в действителност никога не е изчезвал. В тази връзка е интересно да се отбележи, че в речта си в Брунате на 24 май 1940 г. кметът (подеста) на Комо подчертава тъкмо ценността на живата памет за поета:
В тези места споменът за българския поет е още жив. Той обичаше безгранично Италия, която с право може да се нарече негово второ отечество.[9]
Тук накратко ще представим реда на ораторите на тържествата, започнали със спонтанна проява на младежите:
„Подкрепени от топли прояви на симпатия, групата български студенти от италианските университети изпяха българския химн, а това отекна като ехо в химните на отечеството, изпълнени от студентите, представители на GUF от Комо и Падуа” – съобщава авторитетният ежедневник „Ла Провинча” в обзорна статия, публикувана в броя на следващия ден.[10]
Както е обичайно, в началото е дадена гласност на формалните приветствия. В телеграмата си министърът на националното образование Джузепе Ботаи (1895–1959) казва:
Като се присъединявам към почестите, оказвани на великия български поет Пенчо Славейков, който обичаше Италия, където прекара последните години от живота си, моля вас, българските студенти от университета в Падуа, да приемете от мен и италианското училище сърдечната ни симпатия към благородната ви родина.[11]
След това са прочетени телеграмите, получени от Италианския институт за култура в София, от префекта на Падуа, както и от Българското академическо дружество в Рим (между другото, налице е било напрежение, дори вражда между двете български дружества по повод на тържествата, но това, както знаем, си е напълно „в реда на нещата”…).
Основните оратори на честванията са проф. Карло Анти, подчертал значимостта на събитието за развитието на отношенията и приятелството между България и Италия, и проф. Артуро Крония, изнесъл академична лекция за личността и творчеството на Пенчо Славейков. Текстът на лекцията, важна изобщо за рецепцията на поета в Италия, е издадена като отделна брошура от Италианско-българското общество в Рим, а след това е преведен (с малки съкращения) на български и публикуван в престижното списание „Златорог”[12].
Редица идеи от академичната реч на Артуро Крония заслужават и днес внимание, а те са синтезирани в нейната поанта: Пенчо Славейков е „един велик човек, който ще блести всякога като ярък фар в духовните отношения между България и Италия”[13].
Паметната плоча върху фасадата на „Белависта” е открита с голяма тържественост, като всички присъстващи са застанали мирно в почтително мълчание, а военните са отдали чест. Тържествените слова са продължили и по време на общия обяд на терасата на хотел „Белависта”.
Най-точната оценка на тържествата според мен се съдържа в официалния доклад на временно управляващия Генералното консулство на България в Милано:
… Церемонията бе много мила и тържествена, а италианските власти се показаха извънредно внимателни и любезни; освен властите заслужават благодарност и младежките организации, като със своето участие дадоха още по-тържествен вид на възпоменателното тържество.[14]
Тържествата в Брунате на 24 май 1940 г. са широко отразени от пресата: както стана дума, на следващия ден ежедневникът „Ла Провинча” публикува статията „Италианско-български празник в Брунате за възвеличаването на Пенчо Славейков”; събитието има широк резонанс също в пресата, излизаща в Падуа, както и в издаваните от Италианско-българското общество списания.
Втората паметна плоча в Брунате е поставена през 1967 г., но всъщност е изработена значително по-рано – през 1955 г., от известния български скулптор Андрей Николов (1878–1959) в съответствие с разпореждане на Министерския съвет от 10 август 1954 г. От един документ, който тук за първи път се представя и използва, става съвсем ясно, че сталинисткото правителство на Вълко Червенков (в този случай представлявано от вицепремиера Георги Трайков), е разпоредило на Министерството на културата и на Съюза на българските писатели да изработи паметната плоча, а на Министерството на външните работи да я постави в Брунате; по-нататък в същия документ е съвсем точно определен текстът, който и днес четем на паметната плоча. Този текст е прекрасно известен:
В този дом – прокуден от своята родина – почина през 1912 година големият български поет и патриот Пенчо Славейков.
От Съюза на българските писатели.[15]
Очевидно е, че текстът е плод на фалшификация: в действителност паметната плоча е реализирана от правителството на българската държава през 50-те години на ХХ в., разпоредила на Съюза на българските писатели да постави името си под текста. Така версията за изгнанието на поета тук е монументализирана, вкаменена: това вече е официална позиция на комунистическата държава, с която е невъзможно да се спори.
Тук трябва да добавим един любопитен факт: след поставянето на „държавната” паметна плоча тогавашният собственик на хотел „Белависта”, г-н Бедети, е поканен от Комитета за изкуство и култура (фактически Министерство на културата на България) и от неговия председател, поета Павел Матев (1924–2006), на официално посещение в София. Както става ясно от едно негово благодараствено писмо, частично публикувано в пресата, г-н Бедети е останал извънредно удовлетворен от гостоприемството, оказано му на най-високо държавно равнище.[16] С голяма доза вероятност може да се твърди, че тъкмо по този начин в хотел „Белависта” са се появили някои български предмети: сервиз чаши и един кавал (народен български музикален инструмент).
Имаме всички основания да твърдим, че двете паметни плочи в Брунате символизират истинска война на интерпретациите: от едната страна са читателите и обществените организации, от другата – държавата. Онези, които са поставили първата паметна плоча, смятат Пенчо Славейков за „проникновен философ и вдъхновен поет”, както е написано в специално изработената от студентите в Падуа Паметна книга, докато втората паметна плоча го определя като „прокуден поет и патриот”. Очевидно е, че във втория случай са използвани три думи, принадлежащи към три различни сфери и три ясно разграничени регистъра на езика. Логично е да се запита: щом Славейков е бил патриот, защо е бил прокуден?
В заключение на този по необходимост кратък преглед на мемориалните инициативи в Брунате трябва да споменем поставянето на паметник на поета в градината „А. Волта” (2007), първото посещение на делегация от Брунате в София и Трявна по случай тържественото честване на 150-годишнината от рождението на Пенчо Славейков (2016), създаването на Българо-италианското общество „Пенчо Славейков” и отбелязването на 110-годишнината от смъртта на поета заедно със създаването на паметния кът в негова чест в хотел „Белависта” и възстановяването на Паметната книга (2022).
Перспективите за бъдещето са повече от обнадеждаващи, но засега трябва да спрем дотук.
Имаме всички основания да заключим, че Пенчо Славейков е вписал името на Брунате не само в културната карта на България и в аналите на българо-италианските отношения, но също тъй и в историята на европейската литература.
Време е вече да събера всичките си открития и да обобщя своите мисли, посветени на Пенчо Славейков и отношенията му с неговата Родина по избор.
Благодаря ви за вниманието!
[1] Пенчо Славейков. Споменен лист. По случай 25 години от смъртта му. Урежда и издава комитет «П. Славейков». София, 10 юний 1937 г. 8 с.
[2] Дзивгов, А. На Пенчовия гроб // За първата годишнина от смъртта на Пенчо Славейков – 28.V.1913. С.: Царска придворна печатница, 1913, с. 16.
[3] Пак там, с. 17.
[4] Вж. Димитров, Е. Мара Белчева в Брунате (1912–1915) // Литературен вестник, год. 31, № 27, 13–19.07.2022, с. 6–7.
[5] МППС, инв. № 47.
[6] МППС, инв. № 67.
[7] МППС, инв. № 46, 369.
[8] Bekiarov, A. Sulle tracce di Pencio Slavejkov in Italia. Бекяров, А. По следите на Пенчо Славейков в Италия / Предговор от проф. П. Динеков. Como: Edizioni New press, 1984, с. 23 (втора пагинация).
[9] Пак там, с. 26 (втора пагинация).
[10] La festa culturale italo-bulgara per l’esaltazione di Pencio Slavejkov // La provincia, Como, 25 maggio 1940, p. 2.
[11] Пак там.
[12] Cronia, A. Commemorazione di Penčo Slavejkov a Brunate. Roma: Associazione Italo-Bulgara, 1940; Крониа, А., проф. Пенчо Славейков в Брунате. Реч при откриване паметната плоча на поета // Златорог, год. XXI, 1940, № 10, с. 476 – 487.
[13] Пак там, с. 487.
[14] ЦДА, ф. 324К, оп. 1, а.е. 112, л. 129. Оригинал. Машинопис.
[15] ЦДА, ф. 405, оп. 2, а.е. 165, л. 4. Оригинал. Машинопис.
[16] Паметна плоча в Комо Брунате // Народна култура, год. XII, № 49 (620), 7 декември 1968, с. 6.
