Разговор на Крум Киров с Оля Сорока
Има ли интерес към българистиката в Украйна?
Българистиката като научно направление има интересна история и дългогодишна университетска традиция в Украйна. Може би в това се крие загадката защо в епохата на глобалните промени, на угасването на интереса към хуманитаристиката, на световната пандемия и на руската война срещу Украйна, която всеки ден нанася непоправими загуби на страната ни, в Украйна все пак има интерес към българистиката и има студенти българисти.
Доказателство за това е наличието на редица украински научноизследователски българистични центрове в Киив, Лвив, Одеса, Харкив, Мелитопол, Измаил и др. Както и акредитирани бакалавърски и магистърски образователни програми „Български език и литература“ в два престижни украински университета – Лвивския национален университет „Иван Франко“ и Киивския национален университет „Тарас Шевченко“.
Всъщност повече мога да кажа за българистиката в Лвивския университет, където преподавам български език и имам отговорността да ръководя Катедрата по славянски филологии „Проф. Иларион Свенцицки“. Интересът към българистиката в университета се заражда през 1878 г. и прераства в специалност „Български език и литература“ след сто години – през 1978 г. В момента в българска филология се обучават 13 души и още 90 студенти от всички факултети са избрали да учат български език като СИД. Ние преподавателите се опитваме да поддържаме интереса на студентите си с различни инициативи – срещи с известни личности, преподаватели, писатели, режисьори, организираме изложби, постановки, празненства, които правим в нашия студентски арт център и кабинет по български език, финансиран от Република България.
Какво търсят младите хора в българския език?
Студентите, които записват българска филология при нас, вече владеят един или два езика и разбират, че при нас могат на научат още минимум два славянски и превод. Понякога споделят, че попадат „случайно“, но разбират, че са се озовавали там, където трябва. А при нас намират добри възможности. По време на обучението си всяка година те могат да учат в България по програмата „Еразъм+“ по обмен за езикови практики в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, да участват в Международните летни семинари по български език и култура в Софийския и Великотърновския университет със стипендии, отпуснати от Университета и Министерството на образованието на България; да доброволстват, да превеждат, да опознават страната чрез хората, културата, природата, храната, да създават приятелства. Именно в такава среда се заражда любов към бъдещата професия, която дава заряд към успешната професионална реализация.
Кои автори от българската литература са най-познати и преподавани във Вашия университет?
В университета имаме специалност „Български език и литература“ и това означава, че студентите ни изучават българска литература в пълен обем. Разбира се, когато преподавателите са авторитет и си имат любими автори, те стават любими и на студентите им. Така стана с мен и творчеството на Йордан Йовков.
Тази година обаче направих един друг експеримент, дадох допълнителна задача за изпит на студентите небългаристи – да прочетат произведение на български автор в превод на украински. Сред прочетените произведения от голямата проза лидерите бяха Георги Господинов, Павел Вежинов и Димитър Димов, в малката проза – Елин Пелин, Йордан Йовков, Чудомир, Златимир Коларов и в поезията – Христо Ботев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Господинов, Димитьр Христов и Кети Бозукова. Не очаквах и останах много приятно изненадана.
В момента превеждате романа на Вера Мутафчива „Случаят Джем“. Разкажете ни за опита си върху него и как се вписва като актуален в съвременен контекст.
Благодаря на Националния фонд „Култура“ и Къщата за литература и превод за възможността да участвам в творческата резиденция в София и да работя по този роман. Да го превеждаш, е голямо предизвикателство, голяма отговорност, мъка и радост едновременно. Това е борба с турцизмите и старите значения на българските думи. Това прераства в удоволствието от намирането на добро преводаческо решение и непрекъснати консултации с книги, речници и други преводачи.
Що се отнася до това как се вписва в съвременния контекст, ще кажа, че романът е многопластов, трябва да се чете и превежда в редовете и между тях. В него всеки може да намери връзката между историята и актуалността ѝ.
Има ли пазар за преводната литература от български в Украйна, имайки предвид и българите в Бесарабия?
В Украйна винаги е имало интерес към българската литература и тя винаги е била популярна сред читателите до такава степен, че се играеше и на сцената. Например „Сако от велур“ на Стратиев в превод на Катерина Марущак-Зозуляк доскоро се играеше в Драматичния театър „Мария Занковецка“. Днес основният популяризатор на българската литература е поетът и преводач Остап Сливински, който превежда съвременни писатели, основно Георги Господинов, и издателката от „Чорни вивци“ – писателката Христя Венгринюк. Преведените произведения са толкова популярни, че пазар за преводната литература от български в Украйна ще има благодарение на украинските читатели, сред които са и украинските българи.
Това предпоставка ли е за по-дълбоки литературни и езикови изследвания?
Да, новите преводи винаги са предпоставка за нови изследвания и дискусии в читателски клубове и преводачески работилници. „Времеубежище“ вече предизвика такива. Освен това тази година нашите студентки вече апробираха изследванията си, посветени на съвременната българска литература, като участваха с доклади в международната славистична конференция. А също така и се захванаха с нови преводи и вярвам, че това е продължение на нашето дело. Иначе пребиваването на българи в Таврия и в Бесарабия е предизвикало много фолклорни, диалектоложки и разбира се, литературни изследвания, например в Одеса и Миколаив. Основан е и международен етнографски филмов фестивал ОКО.
