Разговор на Михаил Филков с Елвира Борман
Какви са Вашите наблюдения върху тенденциите в съвременната българска литература?
Наистина мога да говоря само за лични наблюдения, тъй като не съм литературовед, а просто четящ и понякога превеждащ човек. Както във всички държави, така и в България се пишат и излизат всякакви видове литература. За щастие, имам чудесни приятели и колеги, които ми препоръчват книги, затова рядко се разочаровам. За мен съвременната българска литература е много богата, разнолика, интелигентна, разчупват се класическите структури, правят се успешни експерименти с формата. Прави впечатление, че излизат все повече творби на авторКи, и то далеч не само по женски теми.
Пишат се много смислени и хубави неща на страхотен език, третират се както типични за България теми, така и общочовешки – според мен и двете са важни. Литературата от България е толкова умна и блестяща, колкото и тези на „големите“ езици, и съвсем несправедливо е не така известна. Причините за това са по-скоро политически и се страхувам, че дори неистово да се борим за подобряване на положението, няма да успеем скоро.
Неизбежна ли е намесата на преводача в текста предвид езиковите, контекстуалните и културните различия?
Разбира се, че е необходима. Един текст винаги се възприема по различен начин от различните читатели, дори от носителите на езика, на който е написан – зависи от жизнения опит, дори от моментното настроение. Това се отнася още повече за читателите в други държави, които обикновено не са (добре) запознати с историческите събития и културния фон на сюжета/персонажа. Оттам някои места се нуждаят от известни обяснения, като аз гледам те да бъдат минимални и да не се спира потокът на текста. Само рядко прибягвам до бележки под линия. В днешно време всеки може да си набави допълнителна информация в интернет.
По отношение на езиковите различия нещата са по-сложни. Понякога е трудно да се намери дума или израз, които да предизвикат същия ефект у чуждестранния читател, особено когато има хумор или игра на думи. А когато един текст живее от тези неща, за съжаление той почти не става за превод, защото биха били необходими прекалено много езикови трансформации. Да вземем например великолепното есе на Иван Ланджев за думата „няма“. Изпадам във възторг, смея се, плача, когато го чета – но не виждам как да се преведе. Остава ликуването, че съм научила този език и мога да му се радвам.
Как избирате кои книги да превеждате? Кои произведения още не са преведени, а бихте искали да представите на немската публика?
Книгите, от които превеждам откъси (много рядко цели книги, когато не са обемни), за да ги представя на издателства, ги избирам, защото са ме впечатлили със съдържанието и езика си и смятам, че биха имали шанс за издаване (за съжаление, най-често не се получава). За Георги Тенев например имам цяло досие – откъси от почти всички книги, рецензии и т.н., в момента подготвям текстове на Елена Алексиева, Невена Митрополитска, Здравка Евтимова и Емануил Видински. Много разчитам на помощта на Гергана Панчева – изключително активен литературен агент, но специално на немския пазар и двете по-скоро бием на камък. Имам чудесно сътрудничество с издателство „ета“ в Берлин, където повечето ми преводи са излезли, там книгите са плод на обсъждания – и аз предлагам, но по-често издателката предлага книги, подходящи за програмата й, и аз преценявам дали бих искала да ги преведа.
За втората част на въпроса не знам откъде да започна – много произведения бих искала да преведа, но първо, животът не е достатъчно дълъг и второ, издателствата трудно се навиват. Иначе в списъка на мечтите са – освен всичко от гореспоменатите автори – например „Остайница“ на Рене Карабаш, новите разкази на Тодора Радева „Едно възможно начало“, „Хагабула“ на Тодор Тодоров, „Старецът трябва да умре“ на Чавдар Ценов, „Поразените“ на Теодора Димова, „Бежанци“ на Весела Ляхова – и много други.
Популярна ли е преводната литература от български в Германия? Българските общности интересуват ли се от книжния пазар?
Ами не, не е популярна. Колкото и да е тъжно, в Германия дори няма ясен ефект от „Букъра“ на Георги Господинов. Като че ли издателите продължават да мислят, че от България не може да идва умна литература. Да, появяват се понякога отзиви за излезли преводи в медиите, и то положителни, но като цяло издателствата не са станали по-предразположени към български автори, а средният читател не знае ни имена, ни заглавия. Презентациите на книгите се посещават от хора със специален интерес, но да се търси литература от България или конкретен автор просто ей така в книжарница или онлайн – не съм чувала.
По друг начин стоят нещата с българските общности. Там определено има интерес (имам конкретни наблюдения от Дрезден и Люксембург), и както скоро научих на Фестивала на българската книга в Брюксел, в някои градове има дори доста активни читателски клубове. Но там книгите се четат в оригинал, може би единични преведени книги се взимат за близки и приятели.
Има ли почва българистиката в Германия?
По тази тема не съм компетентна. В ГДР имаше традиция, сега продължава да се преподава в Берлин, Лайпциг, Хайделберг и други университети. Миналата година имаше конференция по тази тема, така че има българистика, но не знам колко подготвени са завършилите. Моето впечатление е, че за ново поколение преводачи на художествена литература трябва да разчитаме по-скоро на израсналите двуезично млади хора.
Какво е отношението Ви към изкуствения интелект – дали би могъл да бъде помощник в превода, или не? Заплашена ли е позицията на преводача?
Той вече помага при превода по принцип, защото е бърз и ефективен. Справя се доста добре с граматиката, но задължително трябва да се редактира.
За художествения превод обаче не го одобрявам. Засега той не разбира от ирония и сарказъм – това, което е между редовете. Не усеща текста и не е в състояние да прецени доколко трябва да бъде съобразен с целевата аудитория. Но не изключвам някой ден да заплашва човека като преводач, ако се гледа само икономичността, а не и качеството.
