Яница Радева
Влизането в историческия Истанбул ли е пристигането в Истанбул? Всъщност за мен Истанбул започва още с приготвянето на багажа, със слагането на „Музей на невинността“ в пътната чанта, за да потърся по-късно музея по романа. И все пак това започване на Истанбул е подготовка за пътуването към Истанбул с всички подробности, свързани с това, които всеки пътувал нанякъде може да си представи. Към подготовката за Истанбул неизбежно е да включим и преминаването на границата. Но щом младият мъж зад гишето ми върна личната карта и ми пожела приятен ден на български, а магистралата се разгъна към Истанбул, той вече беше наполовина близо. Нужно беше наполовина търпение и две отбивки по пътя, последната от които може да бъде наречена посрещаческа, заради цъфналия нар наблизо. Не знам кога Истанбул си е присвои плода от Хадес и го е превърнал в свой, но освен цъфналите дървета навсякъде щеше има предмети – купи, подноси, вази сувенири – с прекрасни нарове, заедно с традиционните лалета.
Червените нарови цветове се поклащаха, а температурите напомняха за лято. Под знака на следобедното слънце минахме покрай крепостните стени на някогашния Константинопол, за да влезем в историческия град. И тук на първата спирка, където легендата за падането на града на Константин се беше свързала с водите на аязмото на манастира „Св. Богородица Живоприемен източник“, построен в този вид през 1833 г., ме посрещна ароматът, край който второто ми пътуване до Истанбул щеше да премине. Манастирът се нарича още Балъклъ, но риби, които да засвидетелстват името и легендата за него, не успях да видя. Затова пък бели дребни и ароматни цветчета покриваха цялата стена на една от сградите в манастирския комплекс. Щях да ги срещна и подуша малко по-късно и край кулата Галата и няколко дни по-късно на улицата и те не бяха друго, а жасмин. Тъй като влизането ни в манастира беше в 16.00, а работното му време беше до 16,30 ч., си останах само с аромата на жасмина и вкусването на водата от извора. И разбира се, със спомена за една икона, получена отдавна от една приятелка и купена точно оттук. Вместо вътрешността на храма запазих от това първо място вкуса от водата на Истанбул, макар че всъщност водата от извора би трябва да е за миене, тъй като е полезна за очите. Тя имаше мътен варовит цвят, който по-късно се утаи на дъното и водата се избистри, а соленият ѝ вкус на магнезий (кой знае) след време изчезна. Някогашните турци са държали на качеството на водата, тя е замествала разнообразието от напитки, с което разполагаме днес. Всеки вкус вода имал своето предназначение. Едни вкусови са били подходящи за млади, други за възрастни мъже, трети за женската плодовитост, четвърти за отпуснати натури. Жерар дьо Нервал пише при своето посещение тук през 1843 г., че водата е проблем за Истанбул. Резервоарите, останали от византийските императори, ѝ придавали неприятен вкус, затова пък като данък се внасяла от различни места. Най-добра и най-скъпа, като предпочитана от султана, била нилската вода, която се продавала бутилирана и с различна цена според годините – нещо като реколта вино. За дунавската вода Нервал пише, че се харесвала на мъжете с енергичен темперамент. Водата, която опитах на следващия ден от Влахернския извор, беше много по-добра, нямаше солен вкус и беше още по-бистра. Тя тече в средната част на църквата „Света Богородица Влахернска“, нещо, което никога не съм си представяла, че е възможно.
Водата на Истанбул има и други миризми, тежки и рибни, с които някой, ако не е свикнал, се опитва да избегне, както аз възможно най-скоро напуснах Египетския пазар и тръгнах покрай рибарите по моста към Галата. Най-много ме впечатлиха майка и малката ѝ дъщеричка, която едва ли имаше три години, но се въртеше около техния пластмасов контейнер с дребни риби. В търсене на най-добър път към кулата Галата се заизкачвах по много тесни калдъръмени улици, които предлагаха сувенири, а по-горе, уличката, пресичайки се с друга, на която ме предаде, ми показа изумително множество от млади хора, които вървяха или влизаха в магазините за дрехи или в други – за сладкиши. Вероятно преобладаващото множество беше от туристи, почти нямаше забулени жени, като изключим няколко забрадени цветнокожи, чиито фигури и първична красота дългата дреха не само че не можеше да скрие, а дори разкриваше. Пред кулата, която изникна изведнъж, точно когато я бях загубила от поглед заради сградите около нея, младежите бяха най-много, но нищо в сравнение с онези, които щях да видя два дни по-късно на същия този мост, който бях преминала преди малко. На кулата Галата нищо кой знае какво не се случи, не се наредих на опашката, за да чакам ред за влизане. Засега ми беше достатъчно, че съм я намерила, че мога, стига да имам време, да се върна отново и да вдишам от цъфналия жасмин наблизо.
Следващите дни не успях да се върна в района на Галата. Може би някога ще го направя и ще продължа, както ме съветваше онлайн картата, нагоре по булеварда или ще хвана трамвай до спирка „Галапорт“, както пише в листа с бележки за пътуването от друга моя приятелка, която беше издирала за мен спирките до музеите „Пера“ и Музея на невинността, за да задоволя литературните си любопитства от Истанбул, каквито рядко пътуващите до там туристически фирми предлагат. Възможно е някой ден да предприема нарочно литературно пътуване до Истанбул. А в онзи момент, след като слязох от хълма с кулата „Галата“ до крайбрежната алея за разходки, колоездене и примамващи заведения, се върнах по моста, поседях на една скамейка и наблюдавах един балон в морската вода. Ненадейно се появиха и вълни и изскочиха на кея. Някакъв младеж, който си ровеше в телефона наблизо, предпочете да се отдалечи на безопасно място. Аз изпробваха как се седи под слънцето на Истанбул на скамейка без навес. А след това поех и към другата част на Истанбул, която познавам, и към която се завръщах – акведукта на Валент, сградата на общината, а по-натам само 20-ина минути пеш от хотела и целия комплекс покрай някогашната църква, сега джамия – „Света София“.
Имаше едно място, което исках да посетя отново – мястото от последната ми разходка до Истанбул, и някак да я повторя. Тогава беше сутрин, влязохме в комплекса от павирани улички, засторени с нови и извънредно стари сгради, които ни отведоха в най-горната точка на тази част от квартала – там имаше джамия – не зная коя точно. Дворове като лабиринт ни изведоха на площадка с красива гледка към Златния рог. Тогава, вървейки натам, купих сок от нар, сега опитах да повторя същото, но не намерих предишното място – бозаджийницата, в която продаваха и прясно изцедени сокове, затова, виждайки някаква жена да подава пресни сокове, реших да си купя. Жената посочи цената, залепена на стъклото на витрината на магазинчето – 300 лири. Стори ми се извънредно висока – цената, жената беше слаба и не по-висока от мен. Изглежда, да повториш нещо, струва скъпо, особено ако инфлацията също има думата. Вкусът не беше същият, макар че начинът, по който изстиска сока беше както преди – от ръчна преса. Тогава беше прохладна пролетна сутрин, сега слънцето тъкмо залязваше. Тогава пред очите ми се виждаше сякаш целият град, макар че беше едва ли и четвърт от него, сега сумракът щеше да скрие онова, което помнех и щеше да го покаже по начин, който не знаех. Хората, с които бях сега, бяха други, те не носеха моето желание да сравнят спомена и да насложат върху него сегашния момент. Тогава терасата, от която се виждаше градът, беше почти празна заради ранния час, сега беше пълна. Тази вечер поставяше началото на Курбан байрама. Някои жени седяха в тревата, бяха постлали чаршафи и бяха обособили малки семейни пикници. На групички се разхождаха млади семейства с деца на ръце или в колички, имаше и групички младежи. Седящите в тревата бяха със забрадки, повечето от разхождащите се – напротив. Вероятно роднините на седящите жени се готвеха да влязат в джамията. Все повече се смрачаваше, а външното осветление на минаретата, терасите и куполите ставаше все по-откроимо. Тогава се чу призивът, който повика мюсюлманите за молитва. Нашата малка група прие това като знак да приключи разходката и да потърси изход. Поведох ги не оттам откъдето бяхме дошли, а през двора на джамията, покрай събуващите си и влизащите вече вътре. Исках да им покажа още нещо, без да знам какво. Може би младото семейство, облечено с дънки, което стоеше на входа, детенцето им на не повече от годинка. Беше в ръцете на майка си, оглеждаше наоколо с любопитство, може би за пръв път виждаше двора на джамия или пък са го водили друг път и сега спокойно сравняваше. Бащата побутваше червена количка. Значи детенцето е момиченце, си помислих по-късно, докато разглеждах снимката, която им бях направила, без да разберат. Те двамата в гръб – тъмнокоси, той – оплешивяващ, тя – с коси, вързани на опашка. От снимката забелязах погледа на детето – съсредоточен някъде извън кадъра. Зад семейството се виждаше голямата отворена врата към вътрешността на джамията – силно осветена, каквато щях да видя след няколко дни и в Синята джамия. Над вратата златист надпис, който никога няма да бъде разчетен от изкуствен интелект, пред вратата – препоръка към влизащите да си подреждат обувките. Отвън, докато се спускахме по улицата, за да минем, откъдето бяхме дошли, видяхме бързащи хора. Помислих си, както ние за Великденската служба.
Нямаше, както вече казах, да видя литературните места на Истанбул и този път, но можех да потърся четящите му хора. В Истанбул е трудно да четеш, движейки се, или в трамвай, където трябва добре да следиш някой да не ти отмъкне мястото. Така си мисля, понеже не видях четящи хора на тези места. Да четеш, изглежда, е най-добре рано сутрин на масата на някое кафене или на скамейка в залива. Единственият четящ човек, когото срещнах, беше млада жена в квартала „Фенер“. Снимах я, за да я запазя в архива се от книжен Истанбул. Книгата беше популярна психология за взаимоотношенията между жените и мъжете. Дотолкова успях с приближаването до Музея на невинността.
Но щом съм стигнала до „Фенер“, съвсем близо е и едно от най-българските места тук, в което в някакъв смисъл отново се завръщах – църквата „Свети Стефан“. Но за разлика от преди, сега открих, че прохладният ѝ приземен етаж се използва за музей. Освен запазени предмети от първите години от построяването на църквата, на стативи беше подредена изложба от неделни училища от Солун, Александруполис, Прага, Рим, Будапеща и Истанбул. Изложбата се наричаше „Заедно по пътя на Кирил и Методий“. Имаше нещо трогателно в това деца, които живееха в среда, в която не звучи българска реч, да изрисуват избрана буква от глаголицата. Фамилията на момичето от Истанбул беше турска, очевидно дете от смесен брак. Опитах да си представя това дете, родено в забързания ритъм на Истанбул, който не ми беше съвсем по мярка особено около пет следобед, когото хората се превърнаха пред очите ми в море и не на шега ме полазиха мравки. Това дете със сигурност обуваше бели маратонки, тук всички носеха бели като тебешир спортни обувки, пътуваше с корабче от Европейската до Азиатската част на града или обратно. Вероятно е присъствало и на откриването на изложбата и е преминало с леснота от единия ритъм на града към другия. Защото църквата „Свети Стефан“ изглежда като брошка, която някой е забравил да вкара в динамиката на града. Вероятно това дете, също като мен, е преминало и трамвайната линия, за да слезе и после да се качи на едно от транспортните корабчета, които са на разположение там. А аз, опознавайки мястото, но не пристъпвайки към корабчето, където въображаемата художничка на глаголическа буква познава добре, снимах една уединена двойка на средна възраст, защото си помислих, че в Истанбул възможността за такова уединение е доста проблематична.
Наоколо имаше трима рибари с дете в розова рокличка и нощувал под небето възрастен мъж. По-късно като разглеждах снимката, си помислих за милионите хора, които живеят зад осветените от ранното истанбулско слънце прозорци, за тяхното събуждане и навици и за това, което биха могли да правят в този неделен ден, който за тях беше все още курбанбайрамски. А вече бях видяла балоните, закуските, децата, които изпълваха парка около акведукта на Валент. Онова, което все още не бях успяла, и което предстоеше, за да завърша свето пътуване из Истанбул с осезание на вкусове, да се наредя на опашка близо до църквата „Хора“, която сега се нарича джамия Карие, забележителен пример за съжителство на християнски мозайки и мюсюлмански храм. След като изчакам изкупуването на всички банички, кифли и хлебчета от малката закусвалня наблизо, щях да поръчам казан диби. Десерт, който много исках да опитам в Истанбул, но на което не се надявах особено. С финес и виртуозност на маг възрастният мъж от закусвалнята извади единствения крем казан диби от хладилника и вместо литературно пътешествие ми предложи за раздяла кулинарно.
