(или за меценатството и свободата)
Мария Василева
През изминалите месеци две събития пресякоха пътя ми и се оказаха изненадващо свързани. Първото бе професионално посещение в Будапеща и среща с независимия сектор (организаторите на OFF-Biennale, журналистите зад онлайн медията Qubit, културният център Kritikus Kultúra и др.), а второто – откриването на изложбата с дарения от колекцията на Гауденц Б. Руф в Националната галерия, София (може да бъде видяна в Двореца до 5 октомври).
Общото между двете е парадоксално – те се намират в двата края на една и съща ос, която разделя културната свобода от политическото й задушаване.
След 2010 г. в Унгария държавната политика оформя културния живот на идеологическа основа, често отнасяйки се към критичните среди и творци като към „врагове“. Това системно спира автономните и алтернативни творчески практики, както и международния обмен. Решенията се вземат извън професионалната логика, в рамките на йерархична, контролираща система; липсва прозрачност; културната политика обслужва частни и партийни интереси. През 2023 г. MCC (частна образователна институция, тясно свързана с правителството на Орбан) придобива най-голямата издателска и дистрибуторска група за книги, поставяйки половината пазар под контрола на управляващата партия.
В днешна Унгария режимът на Виктор Орбан системно ограничава свободата на изразяване: контрол над медии, натиск върху неправителствени организации, закони за „чужди агенти“ (като пакета „Stop-Soros“), извънредни мерки за сметка на гражданските права. Орбан налага модел на „нелиберална демокрация“, изграден върху концентрация на власт, медийна манипулация и инструментализиране на страха от външни заплахи.
Културата все повече се използва като политически инструмент („културна война“). Постиженията се оценяват по партийни критерии, а не по художествени, което води до поляризация, прехвърляща се и върху публиката. Паралелно се строят огромни институции (Национална галерия, Етнографски музей, Дом на музиката), които едновременно обслужват частния строителен бизнес и символизират официалната, „оптимистична“ културна продукция, докато на ръководни постове се назначават само лоялни кадри.
Медийната среда, културният обмен и независимите гласове са под пряк или косвен контрол. Там, където „националната сигурност“ и „традиционните ценности“ служат за ограничаване на личната свобода, се крие опасност, позната и на България от 90-те.
Началото на 90-те у нас бе време на хаос, бедност, криминално насилие и социално разпадане. След краха на комунизма и старта на прехода държавата загуби способността си да гарантира базова сигурност и права. Мутренски тормоз, корупция, липса на икономически хоризонт, разпад на институции и културен живот – всичко това подкопа вярата в личния напредък и парализира обществото.
Именно тогава Гауденц Б. Руф започна своята дейност в България. Неговото колекционерство и подкрепа за културата бяха акт на целенасочена съпротива срещу маргинализацията и отчаянието. Той разбираше, че общество, загубило потенциала си за творчество, е обречено на стагнация. Творците са първите, които осветяват недостатъците на системата и предлагат нови посоки. Затова те имат нужда от реална подкрепа, а не само от признание.
Мрачните 90-те в България и днешната „нелиберална“ Унгария показват различни, но сродни форми на загуба на свобода. И в двата случая плурализмът и независимата култура са под натиск – било то от държавата, от олигарси или от контролирани медийни и културни структури.
Дейността на личности като Гауденц Б. Руф, които подкрепят многообразието и независимия културен живот, е пример за съпротива срещу загубата на творческата свобода. 90-те в България и диктатът на държавата върху свободата в днешна Унгария са предупредителни примери за опасностите пред общество, което губи свободата си – икономически, социално, културно. Жестовете на дарителство и поддръжка на свободното изкуство остават модел за обществен отпор.
Гауденц Б. Руф е швейцарски дипломат и дългогодишен покровител на съвременното изкуство в Източна Европа. Дейността му е пример за гражданска отговорност, която надхвърля национални граници. Като бивш посланик на Швейцария в България, той остана активен в културния живот и след края на мандата си през 2000 г., дарявайки значителни колекции на Софийската градска художествена галерия (2014) и на Националната галерия (2025). Наградата за млади и утвърдени автори (Gaudenz B. Ruf Award, 2007–2011) подкрепи млади български артисти и разви творческото поле в условия на ограничени ресурси. И до днес той инвестира в създаването на произведения и в реализирането на изложби.
Колекцията му не е просто съвкупност от творби, а визуален архив на българското съвременно изкуство след след политическите промени от 1989 г. Руф търсеше не само утвърдени имена, а и експеримент, риск и процес. В този смисъл той действаше като алтернативна институция, поддържаща живата тъкан на изкуството в търсене на своите основания.
Днес, когато виждаме как културата може да бъде инструментализирана и подчинена, примерът на Руф е особено значим. Той показа, че културата се защитава не само с думи, а с дългосрочни, последователни действия – и че меценатството може да бъде форма на съпротива срещу обезличаването.
В този смисъл Гауденц Б. Руф е повече от меценат. Той е институция в отсъствието на институции, защитник на свободата на избора, изразяването и съзиданието. Ангажиментът му не е въпрос на националност или краткосрочен интерес, а на етика на дългосрочността – рядък и безценен дар за всяка културна сцена и щит срещу загубата на себеизява.
На фона на конфликти и политически напрежения по света примерът на Гауденц Б. Руф придобива още по-голяма стойност за България. В страна, където политическата конюнктура понякога влияе върху културата, а институциите не винаги подкрепят напълно независимите инициативи, опасността от появата на практики в стил Орбан не е абстрактна заплаха, а реална възможност. Когато режимът концентрира ресурси, налага политически лоялни ръководства и ограничава алтернативни гледни точки, културната среда може бързо да се свие в безопасни, но лишени от острота форми. В сравнение с мощната унгарска държавна машина нашите политици не могат да произведат никаква визия за собствената ни идентичност – нито добра, нито лоша. Това парадоксално ни дава шанс да съхраним пространства за свобода и спонтанност, в които независими гласове, смели идеи и различни естетики да оцелеят извън контрола на управляващите.
Делото на Руф показва, че един човек с дългосрочен план и безкористен ангажимент може да изгради устойчиви културни опори дори в условия на политически натиск. Това е застраховка срещу монопола върху смисъла и ценностите. Истинската културна независимост се крепи не на прищевките на властта, а на мрежа от личности и общности, които подобно на Руф вярват, че свободата на изразяване е основа на всяка здрава демокрация.
