Мирела Иванова
Игра със съскащи съгласни
Съблазънта да си безмилостен съдник,
да им съзерцаваш сеира, да ги отсвирваш
със зла ирония и разкостващ сарказъм.
Съблазънта да се олюляваш
в сладостни самосъжаления, съвършено
самонаправен, недоразбран, недооценен.
Съблазънта да си справедлив отмъстител,
с вдигнат юмрук да строшиш небесата,
да съсипеш съществувания, смисъл, съдби.
Съблазънта да си всемогъщ и всевластен,
нечленоразделен пророк в соевия си свят
и в самонадеяните си сънища.
Съблазънта да си ласкател, лъстив слуга
и лесен приспособленец, да осребриш ума си
и дарбата, защото само това си струва.
Съблазънта да си само страст,
слово, съдбовност, самота, сила,
да си словослагател на бъдещност.
Съблазънта да си свободен,
свободен,
свободен.
Толкова много съблазни,
а животът е само един
и се пръска по шевовете,
и кърви, и изтича.
Изтича.
Игра, която губим
В любовническия й полк
вечерната проверка е проведена
и вече никой не е налице,
не се прокрадват дори сенките
на живи и на мъртви, не кънтят
въздишки, разговори, смехове и вопли
под засводеното безпаметство
на дните и на нощите.
Къде изчезнаха, къде се дянаха
Стоян и Уве, Божидар от Самоков
и Краси от десети „а“, къде са
самонадеяният морски капитан
и конформистът с весело шкембе?
И накъде пое поетът,
безволев като ангел еднокрил?
И най-любимият любим къде се губи,
и режисьорите на празнотата?
Чия ръка ги заличи?
Чия ръка ни предрешава и посочва,
запраща ни един към друг
и попилява? Чия ръка
изтрива паметта и ни захвърля?
Чия ръка, когато заприижда нищото,
чия ръка ще ни помилва…
Няма
ни пилот в самолета
ни шофьор в автобуса
ни ватман в трамвая
и става
все по-омърляно
ожесточено
братоубийствено
Снимка(та)
Най-после е уловена
невъзможната едновременност:
и си тук, и те няма.
Толкова
терзания трепети
тръпки тревоги
тресавища
тържества
отминават
но не и тъгата
По пътя
От моите поети всичко взех.
Лилавото на люлека от късната,
протяжна, невъзможна
любов на Вазов –
и жълтото от Яворовите
печални, бледни,
болни теменуги.
От моите поети всичко взех:
език свещен и ледена стена,
високи патоси, бездънна скръб,
страдание, възторг,
копнения…
Взех всичко, за да крача
обречено и храбро
в един линеещ,
безнадежден
свят.
Дрезгаво
Призовавам те, както си цикля привечер
из тягостната мърлявина
на площад „Славейков“,
както си плача насред запустелия двор
в Мусачево, призовавам те
в онзи страшен прескок на сърцето
от игрите с грейналата ми внучица
до вцепененото бдение
край гаснещата ми майка,
призовавам те в промеждутъците
между тристата тичешкома,
между ниското и високото
кръвно налягане
но и в другите промеждутъци,
открехнати и трептящи, болезнени
като прорезни рани,
призовавам те, сгърчена под обсадата
на всевъзможните отчаяния,
в бездушните кабинети и на токсичния
трети етаж, призовавам те,
обидена, окрилена, одрезгавяла, в отломъци,
но и цяла в оживената самота на думите,
по площади и улици, насред блъсканици
и крясканици, заклещена в нищетите
на моя лъган-прелъган народ, вече в позиция
под гумите, призовавам те.
Аз съм твоето безутешно и безпризорно дете,
поезийо, призовавам те,
помилвай ме
и спаси ме.
