Цветозар Цаков
Ударения
Една вечер Благой се отряза зловещо с мастика и на сутринта се събуди без всякакво знание и усет да поставя ударения. Всичко, което казваше, беше смислено и граматически издържано, но хората или не го разбираха, или много му се смееха. Речта му подскачаше комично като кардиограма и не можеше да реши към кой регионален говор повече клони, затова хората от всички региони в страната му се радваха еднакво и го припознаваха за свой, без съвсем да го разбират. Поради безпризорно скачащото ударение думите му придобиваха и най-различни социални, общностни и етносни оттенъци, което го сближи и с всички прослойки и народи в българското общество. Тези, които обичаха да изразяват принадлежността си чрез пиперливи шеги и обиди, слушаха внимателно извивките на речта му и се замеряха един друг с негови фрази, които превръщаха в градски лафове и фолклор, а тези, които държаха на изисканото общуване и постоянните взаимни комплименти, съзираха в говора му онази езикова свобода и визионерство, които много почитаха, но и от които толкова ги беше страх, че напълваха гащи само при мисълта да прекарат половин час в компанията на тийнейджър.
Благой не разбираше защо всички така се дивят на новопоявилата му се мъчност, защото той самият ревеше със сълзи и слюнка на всяко грешно поставено ударение. Майка му го бе учила, че езикът е светиня, и макар той самият да не блестеше с особено остър ум, почиташе този съвет като Божа заповед. Беше се старал цял живот да поставя всички ударения по местата им и да не проявява признаци на нито един диалект, а сега говореше на всички диалекти взети заедно, като от неволното им комбиниране се раждаха десетки нови ‒ гòвори, които тепърва трябваше да си търсят кой да ги говори и кръщава.
Съгражданите на Благой толкова се объркаха от смеха и почудата, която той предизвикваше у тях, а и от енигматизма на разкрачените му ударения, че скоро единодушно го избраха за кмет, а малко след това всички българи го провъзгласиха за премиер без каквито и да било избори – нуждата от такива бе изпаднала като остаряло ударение.
От премиерския стол ударенията на Благой зазвучаха двойно по-мощно, чак сплескваха буквите, над които падаха, и променяха цялата им езикова същност. Например у започна да звучи като ч, а о се видоизмени в меко к. Я и ю съвсем изчезнаха, като на тяхно място се появяваха произволни съскащи комбинации, а и кратко се издължи, възмъжа, гласът му мутира, пораснаха му крака и емигрира в Норвегия.
От премиерския стол ударенията на Благой започнаха да падат и по главите на хората. Падаха като едър летен дъжд, падаха напосоки като снаряди, падаха отвисоко и със страшна сила. И тъй като Благой нямаше никакъв контрол над тях още от самото начало, от онази сутрин, след като се напи и се събуди с разбъркани ударения в ума си, ударенията му падаха по главите на хората без никаква схема, която някой статистик, метеоролог или журналист от жълтата преса да може да изчисли и предвиди, затова никой не можеше да се предпази от тях, дори най-близките на Благой хора. За да спрат да падат ударенията върху главите на хората, Благой трябваше да спре да говори. Нищо друго нямаше да помогне.
Но Благой вече не можеше да спре. Говоренето беше заменило дишането му, чисто физиологически. Дробовете му вдишваха ежедневно изговаряните от всички хора в България думи и издишваха ударения. Ако за няколко минути всички престанеха да говорят, Благой нямаше да има какво да диша и щеше да умре. Но на хората им беше жал или не им стискаше да станат убийци ‒ а и как да се организират толкова много хора, без все някой да изстене някоя сричка?
Тъкмо когато безизходицата беше пълна и спасение не се виждаше отникъде, решението дойде само, напълно неочаквано. Пристигна на двата си крака. От немай-къде, сякаш от маранята на пълното отчаяние, се появи един средно стар, средно интелигентен, средно пълен и средно ентусиазиран човечец. Той влезе в кабинета на Благой, облечен в железни рицарски доспехи и миньорска каска с фенерче, поседя там двадесетина минути (отвън всички слухтяха напрегнато, но никой не долови нито думичка) и излезе усмихнат, със свалена каска и по синя карирана риза, все още неизул тенекиените рицарски гащи. Хората отвън бавно се изправиха, протегнаха плахо ръце и като установиха, че над главите им не лети нито едно ударение, нададоха дружен оглушителен вик, захвърлиха предпазните си средства на всички страни и се разбягаха шашардисани и радостни.
Никой дори не се запита какво точно е направил странният човек с рицарските доспехи и миньорската каска, камо ли някой да тръгне да любопитства публично. Стигаше им, че вече могат да се разхождат по улицата като бели хора…
Ако не беше огромният международен скандал с Нобеловата награда миналото лято, така и никой в България нямаше да разбере, че Благой е станал поет. А скандалът възникна заради негодуванието на група малтийски интелектуалци от факта, че „Нобел“ за литература се присъжда на човек, който толкова чудовищно малтретира и деформира думите, че в произведенията му повечето от тях се разпадат на прах и изчезват. А от изпразнените страници се чувстваш като премазан с валяк.
Според малтийците, които днес управляват света, това не е поезия, а тероризъм.
Кафе в Яйце
В Яйце бяхме за има-няма и час.
Досега не бях забелязал, защото никога не съм бързал по тия земи, но в Сърбия и Босна няма улични кафе-машини. Никакви. Изобщо. По лавките не ти правят 3 в 1 за из път, в кафенетата нямат пластмасови чаши. Адска суша, братче, ако просто искаш да изпиеш едно кафе на крак. Не постои такава традиция. А освен че бързахме да си хванем преночището в Плитвице и дума не можеше да става да сядаме да пием, на мен и баш ми се пикаеше. Бог знае къде е следващата бензиностанция. А ние се намирахме в центъра на стария град, в крепост, заобиколени от кръчми и кафенета. Туристическа обстановка, но в неделя късен следобед си беше като в Ловеч или някое още по-хубаво и умряло градче. С тая разлика, че в Ловеч знам потайните кътчета за пикаене в случай на спешност. И че мога да си купя кафе на всяка трета крачка.
В Яйце, по средата на Босна и Херцеговина, с 24 500 души население, много важен за Югославия и Тито град, не мойш ни да пиеш кафе, ни да мочаш просто ей така. Безритуално и в крачка. Вежливо ми отказаха кафенце за из път навсякъде с оправданието, че няма в какво да ми го налеят, а пък на въпросите ми дали мога да ползвам тоалетната направо ми се лютеха. Обществена тоалетна имаше там някъде, ама пуста неделя и пусти Балкани…
Не съм аз вчерашен балканец, намерих си скришно място до една рушаща се сграда, но въпросът с кафето остана да виси. Като… Като… Айде да не казвам като какво, че ще стане хептен балканско. А нали уж тука сме все създатели и люлки на цялата европейска, па и световна цивилизация по тия наши ширини и дълбини. А ни чакаха още 4-5 часа път, па аз возим, йебига! Кафе ми треба, ама не за злоупотреба, нали. Тъкмо напротив.
И таман веке сме се съвсем отчаяли, тъкмо си представям как на спътническата седалка до мен Любичка ми чете Фейсбук статуси на политици и друга паплач, за да ме държи буден и готов за яростни планински завои, когато покрай нас минава едно малко, схлупено кафенце, позиционирано точно на свършека на живата част на града и сякаш и на света, застанало като последна стража на твърдината на нашия сомнически разпад. То ли минава покрай нас, ние ли минаваме покрай него, не е ясно и не е важно. То е там, ние също, и законите на физиката и взаимното телесно привличане ни завличат в пазвата му, без да се усетим как е станало.
Мястото е много малко и още по-празно. Опърпан чичо клюма отвън на една масичка, вътре е само безкрайно младата… сервитьорка ли да я нарека, конобарица ли, не знам, изглежда като нас – случайно влязла и задрямала от скука с подпряна на една ръка брадичка и поглед някъде в някой друг град, друг ден и друг свят. Заговарям я на моя честен, закърпен надве-натри сръбски. Питам можем ли да купим кафу за понети. За уз пут. Няколко секунди тя не вярва, че пред нея стои човек и че той говори нещо. После се окопитва (нали е конобарица) и изстрелва нещо толкова бързо и развлачено в същото време, че аз си гълтам всички видове граматики наведнъж като в долнопробно японско порно, гледам я тъпо и сконфузено я заливам с многобройни „а?“, „шта?“, „молим?“ и други произволно съчленени звуци. След три бързи, последователни преглъщания, които обрисувам в мислите си като мощно помпане на кръв към мозъка, когнитивните ми умения се завръщат и разбирам, че тя ме пита колко човека сме, след като първо ме е отрязала с дежурното „нямаме такива чаши“, но после се е обезсърчила и най-вече объркала от празния ми поглед в комбинация с празното заведение, и в някаква блиц паника така е решила да потърси друго спасение от мен.
„Трима ‒ викам, ‒ трима сме“. Нали? Трима ли сме, бе? Трима сме! Трио „Българка“. На турне в Яйце без кафе и тоалетна. И бързащи за шибаното Плитвице, да щракат зелена вода и мижави водопадчета срещу 80 лева на човек. Ма туй как да йе.
Конобарицата ‒ страшно, страшно млада и хубава, и хубава, ама и туй как да йе ‒ ми казва, че ще ни направи кайвета и направо ще ни ги даде ей така, с порцелановите чашки. „Добро ‒ викам, ‒ хвала лепо, баш хвала, начи, баш хвала!“. Ама чакай, чакай… Сачекай малко! Барабар с порцелановите чашки ли ще ни ги дадеш? За 4 евро общо? Те само чашите са повече бе, моме! И как ще ги пием? Представям си планинските завои, тъмното на нощта, ние бързаме да стигнем навреме, ама аз, балкански гъзар, члан мафийе, с едната ръка държа волана, с другата сръбвам кафенце в бяла порцеланова чашка, с изпънато кутре, както си му е редът, и нищо не разсипвам, защото съм окрилен от яркия контраст на категоричния отказ и абсурдното съгласие, и от лепотата на конобарицата, разуме се. А от радиото се лее джаз.
Завой след завой, рупа поред рупа, а ръка юнашка не трепва. Даже Цеца би завидяла. И би възпяла.
В целия потрес на ситуацията читаво чудо е, че успях да се сетя, че в колата имаме термос, а самата кола е паркирана наблизо. Та преточихме трите кафета в термосчето и хем вълците будни, хем чашите цели.
Пристигнахме в Плитвице на самия ръб на времето и даже съумяхме да хапнем и пийнем по бира. В къщичката ни се беше настанил огромен, огромен скакалец, никога не бях виждал толкова голям. Но не беше по-голям от добрината (или безкрайния шаш) на ужасяващо младата конобарица в Яйце, чиято ужасяващо безумна идея да ни даде кафета за из път в порцеланови чашки направи денонощието поне с метър и половина по-широко от гадния зелен скакалец, който иначе рязко би ми задръстил остатъка от вечерта и взора. И съм напълно убеден, че хванахме последния момент за поръчване на ядене в цяло Плитвице именно и само заради това кафе.
И щот’ по границите отвъд Калотина не се чака ’ич, де. Ама ’ич!
Музика, която не разбирам
Да слушаш музика, която не разбираш, е най-сигурният метод против музикално и душевно оскотяване. Именно музика, а не някое от другите изкуства, защото е най-достъпното изкуство от всички, даже от киното е по-достъпна, почти като лека жена, и така хем се предпазваш от душевно оскотяване, хем от душевен колапс, какъвто би могъл да си причиниш, опитвайки се да разбереш някои модърн арт произведения, например новия „Туин Пийкс“ или Кристо.
Музиката е някак щадящо изкуство. Ти пак можеш да полудееш от нея, но процесът е по-бавен и постепенен, по-меко навлиза в плътта на съзнанието ти, по-фино перфорира душата ти и я заменя с космически вакуум. Неусетно полудяваш от музиката, без да изпитваш нужда да крещиш. Даже в известна степен полудяваш с удовлетворение от самото полудяване и разбираш, някак си без мозъкът да участва в това разбиране, че само с това полудяване ще се спасиш от лудостта на нормалните.
Аз често по цял ден слушам музика, която не разбирам. По цял ден. (Не знам дали можете да си представите колко безкраен времеви период е това. Не е просто някаква си събота или вторник, или някакъв следобед или от три до шест.) Аз ли я слушам или тя ме слуша, вече не знам. Слушаме се взаимно и си масажираме лудостите.
И ми е кеф, и ме боли ужасно. Мускулите са ми на картофено пюре, а аз не съм картофен тип. И чиновник не съм.
Нямам никаква представа възбуден ли съм, или вкочанен от страх. Душата ми е изключила слюдите си, дето по принцип са закачени за различните части на тялото, за да ги разпознава. Напълно откачен съм от света, от външния свят, но се чувствам сякаш ме е сдъвкал на два пъти и сега съм в счупената пломба на левия му кътник с парченце шунка. И там ми е добре.
Имам сили само да си помечтая ‒ за секунда-две, между тласъците на полудяването ‒ за това, че съм буден и крача под някакъв наелектризиран от желание и ярост дъжд, и ми е студено, но не мога да треперя, колкото и да се опитвам.
По цял ден слушам музика, която не разбирам.
След това неистово ми се слуша „Бийтълс“. Или калифорнийски пънк. Ама ме е страх да не скъсам някой менискус от такъв един рязък пирует. Мой или на музиката.
Здравето преди всичко.
Разказите са от подготвяната книга на Цветозар Цаков „Сънища и явища“, която предстои да излезе в изд. „Жанет 45“.
