Елка Трайкова
Романът „И аз слязох“ на Владимир Зарев предполага въвличане в дълбините на размисъла и съпреживяване не само на битието на Иисус Христос, но и на собствените възможни и невъзможни избори, на греховете и грешките, на приятелствата и предателствата, на любовта, омразата и прошката, които бележат човешкия ни път. Колкото и смел и провокативен да е този роман, говорейки от името на Иисус, той удържа художествената фикция, така че да не се превърне нито в назидателно поучение, нито в ерес.
Романът иска да ни насочи към един по-висок смисъл на човешката екзистенция, която не бива да се ограничава само от земното битие, амбиции и страсти. Именно в днешното време, раздирано от военни конфликти, религиозни фанатизми, обсебено от помитащата сила на манипулациите, тази книга ни кара да възвръщаме своята вяра в смисъла да се твори добро, да се вслушваме в гласовете на съвестта, да си припомняме изконните ценности. И всичко това, дори да не носи катарзис, дори да предизвиква недоверие или ирония, невидимо акумулира съпротива срещу злото, кара ни да таим надеждата, че и за съвременния свят, въвлечен в своето катастрофично ежедневие, има спасение. Разбира се, това не би могло да бъде масово чудо, но ако чрез своето слово книгата отвори хоризонтите на доброто и съпричастността на читателите, то тя е изпълнила своята първа мисия.
Осмелявам се да твърдя, че в художествената си тъкан романът създава онези естествени, разбираеми връзки между библейските разкази, между величествените и тъмни сенки на техните герои и човека от времето на популярните и повърхностни комуникации в социалните мрежи, губещ своята идентичност, употребена и подменена от изкуствения интелект. Тук искам да подчертая, че Владимир Зарев не снизява, не узурпира и не флиртува, както се случва в различни като жанр творби днес, с традиционни християнски символи, канонични метафори, исторически събития. Той не създава собствена философска интерпретация, не налага своя интелектуална рефлексия, а стоически отбранява и внушава провиденческия смисъл в библейските сказания. Автентичността, дори да има фактологични отклонения от нея, се налага от монологичния изказ. Той – Иисус от Назарет, Бог, но и човек, не само разказва своето житие, но и диалогизира – полемично или кротко, с другите – последователи, ученици, врагове. За него са ценни не само собствените му преживявания, размисли и прозрения, а възможността да бъде чут и разбран. И именно това се опитва да направи Владимир Зарев чрез своя може би еретичен подход – да говори от Негово име. За писателя е важно да създаде тази връзка във времето, да се нагърби с трудната и рискована отговорност да даде по-ясни очертания на неопределеното, да изрече недоизказаното, да изважда парченца от пъзела, който вероятно не трябва да бъде изцяло подреден. Но той поема този риск да запълни тъмните години, част от младостта на Иисус, да подреди хронологично неговото битие. Това би могло да бъде оспорвано, неразбрано, заклеймено, но нека не забравяме, че това не е каноничен текст, това е роман, в който ситуациите са пестеливо описани, детайлите са деликатно маркирани. Важен е Неговият път през познанието, изпитанията, до просветлението, че е Син Божи. По този път, докато осмисля Промисъла на Отца, докато осъзнава божествената истина и сила на Словото, докато проповядва: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има вечен живот“ (Йоан 5:24), той е раздвоен, разколебан, разтерзан и самотен, защото е и Бог, и човек. Това го прави по един естествен, разбираем, трагично, но и утешаващо красив начин част от всеки от нас. Неговият път между началото и края е загадъчен и белязан от топоси, превърнали се в метафори на надмогването. Тялото Му подвластно и на плътската страст, горе в планината – символ на убежище, на познание, но и на греховност; после безкрайната пустиня като предел на изпитанието, себепознанието, възмогването и устояването на Духа. И какво по-смело, но и важно от това един художествен текст да изтегли нишките между божественото и човешкото, да предизвика съпричастие и съпреживяване на Неговия трагичен път, който води към Голгота, но и да насочи погледа навътре към нашите души, сковани от страха, че в ежедневната си суета сме забравили своя Бог и че в пъстрото гъмжило на живота сме обсебени от отчуждение и самота. И това е второто послание на книгата, имплицитно прокарвано през въпроса – пренаситените ни тела, вместилище ли са на Духа, който търси, открива и съпреживява човешката същност на Иисус?
Отчужден от дома, от близките, от себе си, Той е поел онази безнадеждна всемирна самота. Но могат ли човеците да разберат тази безкрайна самотност на обричането, или за тях тя е непосилна и нетърпима, защото носи страдание и душевен мрак? И тогава какво е нашето спасение? Отговорът на Владимир Зарев е: Любовта.
Йехова е наказвал и прощавал на своето несъвършено творение, но го е лишил от любов. Жестокостта на Бог Отец е предизвикана от разочарование от човешкия род обсебен от разврат, разгул и зломислие, от желанието му да го вразуми, но тежките наказания не довеждат до покаяние и смирение – те пораждат нови грехове. Невидимостта на Бог пропуква неговата власт, която греховните хора накърняват, отричат, поругават. Насилието ражда подчинение, но не сплотява, то не носи вяра, а предизвиква тежката сянка на съмнението. Разсъждавайки през оптиката на библейската парадигма, писателят изтегля асоциативни връзки към всяка всепроникваща, тотална, обсебваща власт, опитва се да осмисли кога и как се поражда протестът срещу нея, да разчете механизмите, които смаляват и задушават несъгласията.
И Бог осъзнава, че насилието не смирява човеците, не засилва вината им, че грешат, а извисява гордостта им. Въпросът, който многолетно тревожи и насън, и наяве, както Владимир Зарев споделя, е – защо Бог, за да постигне своята власт, не изпраща на земята ангел, а своя Син, който да изпита, поеме и изкупи и греховете, и непоносимите болки на духа и тялото на човека? Разговорите между Йехова и Иисус са наситени с драматизъм и напрежение, те тежат от неизреченост и съдбовност. Те не носят отговори, те поставят въпросите, които маркират пътя на Сина Божи през тленното му човешко време до духовното му безсмъртие. Сдвоен – и човек, и Бог, той е изправен пред изкушенията не само на Сатаната, а и на собствената си слава да твори чудеса. Но тя го прави несвободен, не тя е пътят към безсмъртието, а Словото, което се превръща в памет. И ако Иисус изпитва и възгордяване, и безжалостно обсебване от суетата, и презрение към тълпата, то как ние, обикновените човеци, да слезем от собствените си пиедестали, да не се чувстваме непоправимо зависими от чуждото възхищение? Как да се смирим и да даряваме любов? И още „ако сред човеците няма ненаказано добро“, както проповядва Иисус, какво ще ни накара да го правим?
В стремежа към съвършенство, в непостигнатата свобода, в открития смисъл на земното битие, заплатен с болката, отново се сдвояват човекът и Богът. Уязвимата телесност ще бележи страданието на Иисус към разпятието, а всевластната божественост ще го дари с възкресението. Но човекът може ли да изтърпи това непосилно страдание, да устои на примамливите изкушения? Може ли с чисти помисли и вяра да търси спасение за своята душа? Именно това е третото послание на книгата: да се изправим пред своя самосъд, и въпреки че често се чувстваме изплашени, предадени и слаби, да си простим и да дарим обич, за да ни простят и другите. Защото всеки има своята Голгота и носи кръста на своята съдба. Човешката душа трябва да потърси упование в безмерната, безкрайна и всеопрощаваща вяра в любовта, която ни свързва в семейство, приятелство, в общност от съмишленици, така както Иисус, след колебанията и усъмняването, съгражда своята хармонична цялост, за да изпълни мисията на Всевиждащия и Вседържител – Бог Отец. И това е четвъртото послание на книгата: паметта за предците е наш дълг и отговорност пред бъдещето, защото тя е мост, през който поколенията предават познанията си за добро и зло; истина и лъжа; за живота и смъртта.
Кой, кога и как има право да интерпретира или допълва житието на Исус Христос – въпрос, който негласно или пък явно, витае при всяка нова художествена интерпретация. Всеки, прочел „И аз слязох“, разбира, че това е книгата живот на Владимир Зарев, писана с дълбоко смирение, пиетет и отговорност. Вплитайки в библейската тъкан екзистенциалната философия на писателя хуманист, той не снизява, не накърнява каноничния образ на Иисус, а го доближава до нас – свръхзадоволените, губещи своя смисъл и вяра хора на ХХI век. Това според мен е петото, най-важното, послание на тази книга – тя е за всеки от нас, ако имаме сетива да я прочетем без предубеждения.
Владимир Зарев, „И аз слязох“, ИК „Хермес“, С., 2025
