Амелия Личева
Темата за насилието, преживяно в детството – било като лична травма, било като свидетелска позиция спрямо насилието, упражнено върху майката на детето – има все по-голямо присъствие и в преводната, и в българската литература. Ще си позволя да говоря за преводната, и то за една безспорно изключителна книга – „Тъжният тигър“ на Неж Сино, защото именно такъв тип писане показва какво е да надскочиш клишето и да не използваш литературата просто като средство за психологическа (само)помощ. Нещо повече, самата Сино заявява, че призванието на литературата, включително тази, която говори за насилието, не е да лекува травми. Мисълта да се лекува с книгата – пише тя, – ме отвращава. Тази емоционaлна сдържаност, която белязва почерка на Сино, не позволява на романа й да звучи като „емоционален рекет” спрямо читателите. На фона на „Тъжният тигър“ много от книгите, които пишат за насилието, изглеждат някак елементарни, сладникави. Тя е смела, безпощадна, изключително рационална в тази своя безпощадност.
Неж Сино остава встрани от чисто фикционалното, каквото наблюдаваме при писателки като Саяка Мурата или Марийке Лукас Райнефелд (други важни имена, вече познати на българската публика), които с подобна хирургическа хладнокръвност правят дисекция на последиците, които сексуалното насилие оставя у детето. Тя се вписва по-скоро в традициите на Ани Ерно. Има я личната, автобиографичната история, която ни кара да говорим за автофикционална проза, но наред с това документалното е вплетено в претенцията за вид социологичност, за разказване, което надмогва лично преживяното и гради по-обща история. И най-сетне, всичко е издържано в духа на ясно изразена литературна естетика, която на моменти проблематизира границата между художествено и критическо писане. Намесването на нобелистката Ани Ерно не е случайно. Не само паралелът се натрапва, но и самата Сино в „Тъжният тигър” на няколко пъти коментира текстовете и стила на Ерно. И най-сетне, не е изненадващо, че самата Ани Ерно забелязва и похвалва книгата на Сино. Тя публично разговаря с авторката и отбелязва: „Да четеш „Тъжният тигър“ е като да слизаш в бездна с отворени очи. Принуждава те да видиш – наистина да видиш – какво означава едно дете да бъде малтретирано от възрастен в продължение на години. Всеки трябва да я прочете“.
Изобщо реакциите по отношение на този роман показват, че той наистина е много различен. Определят го като революционен, говорят за това, че тази автобиография е експериментална, нелинейна, че е мемоар без хронологичен ред, но четящ се като трилър. Книгата е истински бестселър – продадени са стотици хиляди копия, спечелила е редица награди и е една от най-търсените в библиотеките из цяла Франция.
Казахме, че на места в „Тъжният тигър“ художествено и критическо взривяват границите си. И това е част от въпросното ново, което наблюдаваме. Почти няма тема, която четящият да опита да открои и тя да не е коментирана от самата Сино в романа й. Тя непрекъснато прави паралели – освен Ерно, важен й е Набоков и четенето на „Лолита” през ключа на навлизане в психологията на насилника, както и реагирането на нетърсените според нея от Набоков реакции, според които изнасиленото дете е видяно като съблазнителка; появата на Вирджиния Улф с темата за сексуалното насилие; на съвременни романи и филми, журналистически отзиви и реакции. В този контекст важно е и личното обясняване на заглавието. Ние като читатели няма как да не видим интертекстуалните препратки, но и Сино посвещава страници на връзките, без да разчита на литературната компетентност на читателя. За българската публика най-явната препратка е към романа „Три тъжни тигъра“ на кубинския писател Гилермо Кабрера Инфанте. Сино добавя мемоарите на американската писателка Марго Фрагосо „Тигре, тигре“ (и двамата писатели са жертви на сексуално насилие в детството си). Не на последно място, тя се позовава и на култовото стихотворение „Тигърът“ на английския предромантик Уилям Блейк, което говори за чистото зло като дело на Твореца. И за странната хипноза, която то упражнява, както и за невинността, която се пречупва, когато срещне и узнае, че злото съществува и има свои закони, аналогични на тези на доброто. За щастие, преводачката Тодорка Минева е оставила значещото заглавие в своя отличен превод точно като интертекстуална препратка и не е лишила публиката от възможността да упражни литературната си култура далеч преди самата писателка да помогне на своите читатели, влизайки, както казахме, в ролята на критик.
Обобщено, посоките, в които се коментира преживяното насилие в „Тъжният тигър”, са много – влиянието, което има върху момичето и жената, в която се превръща; убеждението, че подобен акт не се превъзмогва, а винаги остава част от светоусещането и идентичността, но и реакциите на другите – страхът, срамът, честото оправдаване на насилника; осмислянето на насилието като форма на власт и принуда; психологията на насилието и френския наказателен кодекс, присъдите за подобно деяние и възможността да започнеш живота си наново; темата за прошката… И най-сетне – големият философски въпрос – дали жертвата и насилникът (Сино отпраща и към Холокоста) са от една и съща порода и тя е все човешката. И има ли изобщо такова нещо като човешка същност?
Сино е убедена, насилието не се превъзмогва, но за него е важно да се говори не за да излекуваме себе си, което е невъзможно, а за да направим опит да защитим другите, потенциалните жертви.
Неж Сино, „Тъжният тигър“, прев. от френски Тодорка Минева, изд. „Сонм“, С., 2025
