(Рецензия за книгата с избрана поезия на Кристин Димитрова, съставителство и превод Рейнол Перес Васкес, издателство RIL, клон на чилийското AEREA)
Марина Касадо
„Най-ужасното е, че времето свършва изведнъж. Животът винаги свършва някой ден.“ С това категорично твърдение, директно като стрела към съзнанието ни, започва настоящата антология. Нейната авторка Кристин Димитрова е изтъкната българска поетеса, чийто литературен път започва паралелно с установяването на демокрацията в България и олицетворява промяна както в съдържанието, така и във формата.
Кратък предговор от писателя Рейнол Перес Васкес ни предлага ключовете за потапяне в поетиката й. Негов е и преводът на антологията на испански език – не за първи път работи с творчеството на тази авторка.
В своя анализ той посочва като един от основните елементи в поетиката на Димитрова нейния специфичен подход към всекидневието – умението ѝ да събужда удивление чрез ясен и на пръв поглед прост език, който обаче крие дълбочина, изразена още в темите, които разглежда. Една от тях се загатва още в заглавието: „На една от спирките на времето“.
Още с първото стихотворение читателят добива усещането, че поетесата спира времето, за да „заснеме“ момента и да покаже например невинните разсъждения на дъщеря си относно житейските очаквания, предизвикани от нещо толкова обикновено като дъвка, или партия шах, която символизира битката със самата себе си, неминуемо завършваща със загуба и разочарование, или пък категоричното изказване на нейната баба, която в разрез с науката защитава съществуването на Бог само защото самата тя вярва в него. Простотата и истината, които тези стихотворения носят, ни карат да се разпознаем в тях, тъй като Димитрова не пише от някаква кула от слонова кост, а изобразява живота във всеки стих.
Формата се подчинява на тази простота, защото най-важното е посланието. Така тя определя с покъртителна точност самотата – „самотата е / когато си с някой / който не е с тебе“; или любовта – „Ти си това, което нося у себе си, / дори когато нося прекалено много / или не нося нищо друго“. Емоциите се отразяват и в обикновени предмети като например компас, подарен от бивша любов, който води до дълбок размисъл: „Нормално е да си имаш свой живот. / Нормално е да поглеждам компаса“. Същевременно тя ни дарява с образи, наситени с лиризъм, като „ромон на загасващи звезди“ или „неоправено легло беше лицето ти преди години“.
Друг характерен белег на нейната поетика, за който ни предупреждава още в началото Перес Васкес, е нотката на хумор и ирония, усещаща се в много от стихотворенията. Те служат на авторката за социална критика. Виждаме това например в „Картичка до зелените братя“, където хората пращат поздрави на хипотетични извънземни и казват: „Ние тук сме добре / и редовно / си вземаме хапчета“, или в „За срещата между Яков и Йосиф“, където един библейски епизод е преосмислен с хумористичен привкус. Също и в стихотворението, което критикува лицемерието в социалните мрежи и започва така: „Пролетарии от всички страни, / влезте в Туитър“. В други творби социалната критика е лишена от хумор и носи сериозност, както в „По време на пътуването“, където говори жена, изгубила всичко, или „Някъде в Югоизточна Европа“, където поетическият глас се взира в празните очи на „черепите на убитите преди двеста години“, съхранявани под покрива на нова църква – картина, която контрастира с красотата на природния пейзаж. Чрез поезията си авторката търси справедливост и памет.
Семейството е още една централна тема в поетиката на Димитрова и отразява най-интимната част от всекидневието ѝ. Подходът ѝ към нея е изпълнен с нежност и носталгия. Образът на майката е изключително важен – тя се появява още в началото и споделя с авторката безценна и необяснима връзка на доверие, при която дори едно обикновено пиене на кафе се превръща в „оазис от разбирателство“. Майката е в центъра на по мое мнение най-красивата и тежка част от книгата: цикъла „На майка ми: думи на сбогуване“, където се отразява разривът в ежедневието, който смъртта причинява, мислите, които често имаме след загубата на близък човек – „Загубих и гнева си, / който бързо светваше в червено. / Можех да се сетя по-рано / да го отрежа и сама“, както и поглед към смъртта в духа на Мачадо – като пътуване с „лек багаж“. Обикновените предмети на майката, като лекарствата или палтата ѝ, придобиват духовна тежест: „На вещите им трябва / по-дълго време да схванат“.
Със същата носталгия и лиричност е представен и образът на бащата, починал още по-рано, в мощни образи като този, в който бере макове в „безкрайно поле“ и те „се разтичат по пръстите му“. Чрез него се предава усещането за отчуждение, което носи смъртта: „Всичко започна от куклата, / която погребахме под твое име. / Само ти не дойде да видиш“.
Смъртта е основна тема в книгата. Не само тази на близките й, но и като цялостна концепция – дори нейната собствена смърт. В „Поправка“ началото е потресаващо: „На това дете / можеха да му сложат / нови батерии. Да се извади / от хладната ниша в стената, / където стои“. С нежност и сериозност тя размишлява и върху смъртта на своя котарак в „След девет живота“: „Увихме го в плат, после / в чиста книжна торбичка с две дръжки – / ако беше жив, щеше да му хареса“. В други стихотворения смъртта е представена с хумор и ирония – като самолетно пътуване в „Уважаеми пътници“.
Последният раздел на книгата, „За истината, която не научаваме“, има мистериозен и свръхестествен, дори енигматичен оттенък. Светлината се възприема като символ на истината или знанието. Авторката твърди: „Пиша, за да стана / отново малка“.
В заключение, настоящата антология, издадена от RIL, ни предлага поезия, която е едновременно бистра и дълбока, директна и способна да разтърси съзнанието, защото нейната авторка Кристин Димитрова говори за универсални теми от интимна перспектива, с която лесно можем да се идентифицираме. Интелигентна, иронична и прецизна, тя създава и една красота от прави линии, които, щом се вгледаме в тях, постепенно се извиват, докато не се разтворят в мъгла.
Превод от испански РЕЙНОЛ ПЕРЕС ВАСКЕС
Източник: Рубрика на Хесус Карденас Санчес, 8 август 2025, Критика, Поезия https://www.culturamas.es/2025/08/08/en-una-de-las-paradas-del-tiempo-de-kristin-dimitrova/
