Христо Трендафилов
Ще започнем с мадлените – масленки на Пруст и безкрайната им асоциативност, водеща към безчет проявления, те са Сезам към съкровищницата на спомена, но всеки може да забрави вълшебната дума за изход и да стане жертва на разбойниците, на баналните и отблъскващи спомени. Но мадлени могат да бъдат много други предмети и образи, за един от тях, олицетворен в козичка и предизвикал това есе, ще ракажа тук.
Начален подтик за него ми даде филмът Капитан Кук, обсебване и откритие (Captain Cook: Obsession and Discovery), коопродукция от 2007 на Англия, Австралия, Канада, Таити и др., с водеща Ванеса Колингрийдж, реализиран по нейната книга „Джеймс Кук, обсебване и предателство“. В четирисерийния филм героят е представен задълбочено и артистично от водещата, става дума и за това, че по време на дългите си океански експедиции Кук взема със себе си козичка, сигурно за да дава на екипажа така необходимото прясно мляко. Но на околосветските си пътувания като бордови хранителен запас той взема и други домашни животни: овце, свине, кокошки. Причината изглежда утилитарна, а и морските пътешественици, силно зависими от прищевките и повелите на непридвидимия Океан, истинско въплъщение на Вехтозаветния Бог, не се отличават с фанатична религиозност.
Няма да започнем с хитреца Одисей и Синдбад мореплавателя, нито да завършим с капитаните Немо, Блъд и Врунгел, а ще приведем два по-късни романови примера. Староозаветната символика изцяло доминира в „Моби Дик“ на Херман Мелвил, а Вълка Ларсен от „Морският вълк“ на Джек Лондон е и привърженик на антихриста Ницше и неговия свръхчовек. Морето ражда нравствени полети, но и корабокрушения, пирати, корсари и Челюсти, ще роди и стария обаятелен и неудачен труженик Сантяго, чиято самотна утеха е искрено съчувстващото му рибарче Манолин. Изглежда Кук следва по-скоро старозаветна символика, той носи в своите кораби-ковчези не само животни, но и семена на растящи в Англия зърнено-житни растения и овощни дървета, които засажда в посетените страни. Джеймс Кук – Кралски Ной и верен капитан на разрастваща се с нови земи и морета империя. Към прослава на Козичката мореплавател на Кук, определяна като The Well–Travelled Goat, Благополучно пътуващата коза, се насочват и редица творци. Писателят, критикът и ученият Самюел Джонсън я споменава в одично-епиграматично стихотворение на латински, което в превод гласи: Земното кълбо, обиколено два пъти, това e Козата, втората след кърмачката на Юпитер, възнаградена за нейното никога неизчерпващо се мляко. А в наши дни, през 2006 е публикувана детската повест на австралийската писателка Джеки Френч „Козата, която плава около света“, The Goat who Sailed the World, където пътешествието е видяно през погледа на една коза. Показателно е че С. Джонсън сравнява козата на Кук с козата, откърмила с млякото си бъдещия върховен Бог. Съгласно гръцката митология Зевс (т.е. римският Юпитер) е скрит от майка си Рея в една пещера, за да не бъде изяден от баща си Кронос (Сатурн); там е отгледан от козата Амалтея. Сравнението е типично за одите в чест на императори, а и в перспективата на историята внушителната Британска империя започва не с победоносни войни, а с мирните околосветски експедиции на Кук, сред чиито неотменни символи се белее и скромната козичка. А не е ли козичката и спотаено, но живо изображение на Девата закрилница, въплътен образ на нейната икона?
Презокеанската козичка на Кук (за кози той споменава в корабния си дневник), литературата около нея, отключиха спомен, догарящ в кандилото на детството. През времето, когато сме живели на гара Копривщица и след раждането ми, родителите купуват козичка, чието мляко е най-близо до майчиното. Тя изведнъж застана до козичката на Кук и двете даваха живителната за деца и моряци амброзия. И както корабите на капитана първопроходец, ведно с благодатната козичка, се съпътстваха от бури, епидемии, повреди, глад, жажда, войнствени островитяни, някои от които канибали, така и до нея заставаше тръгващият от нашия дом до самата гара тунел Козница. Дали етимологията на названието идваше от коза, или от козни? Култов тунел, логично завършен през 1951, в разгара на култа към личността на Червенков; с дължина близо 6 километра, смята се за най-дългия у нас, свързва Стара планина и Средна гора и гарите Копривщица и Стряма, където също сме живели. Тунел безкраен, черен и страшен като преизподня, помня, как вървяхме с майка ми в непрогледната пещерна нощ и от време на време се спотаявахме в нишите укрития; те пазеха от влаковете, теглени от парни локомотиви, профучаващи тъмно и гръмовно. Влакотръсът тътнеше отдалеч, нишите на влакоубежищата белееха до коловоза. Но ако козичката почти забравих и ми я припомни филмът за подвизите на Кук, тунелът бе неизличим в паметта – така както Чистилището и Раят са почти незабележими в сравнение с вечната и мъчителна апокалиптика на Ада. В трите случая ще запомним техния сътворител Данте, а пък анамнезисът ще ме върне към козичката, нашата и на Кук. Е, да, едната не съм виждал лично, другата не помня, но пък и двете светеха с кротко и беломлечно лъчене.
След козичката на Джеймс Кук и моята детска кърмилница си спомних за още една тяхна посестрима. За обезсмъртената от Виктор Юго в романа му „Парижката Света Богородица“, Notre Dame de Paris (1831). Нарича се Джали и е хубава, бяла, пъргава, жива, с лъскав косъм, с позлатени рогчета и копита и с позлатено герданче. Неизменно придружава красивата и изящна танцьорка Есмералда и изпълнява простодушни фокуси за отмерване на времето. Изконното намерение на съвсем младия, едва 28-годишен писател е да възпее чрез катедралата помръкналата готика и да върне на парижани нейното величие. На тази идея са подчинени деяниията на героите, обитатели на храма, или оказали се сюжетно в края на XV в. в неговата сенчеста аура. Животът на средновековен Париж е видян като разнолик площаден карнавал, почти всекидневна среща на Вавилон и Йерусалим (Льо Гоф). А сред обитателите му виждаме благородния циклоп, храмовия звънар Квазимодо, архидякона-ригорист Клод Фроло, поета-сиромах Пиер Гренгоар, капитана-бонвиван Феб дьо Шатопер. Повечето от тях загиват или едва оцеляват вследствие на случайността около храма. Заглавието сочи категорично и главния персонаж, катедралата „Света Богородица“, по думите на Юго – „каменна симфония, единна и сложна като Илиада, или като народен епос…“. В романа присъства и паралелен герой, втора Богородица, отново парижка, но не каменно-готическа, а жива, и това е смятаната за циганка танцьорка Есмералда. Тълпи от столичани препускат, за да се насладят на нейния магнетичен танц, а не на мистерията на поета Гренгоар, макар тя да е назована именно Дева Мария. Краткият живот на Есмералда е пропит с ранна евангелска символика: тя е родена в ясла, омъжва се формално за поета Гренгоар, за да го спаси от екзекуция на уличния Празник на глупците, дава милосърдно вода на осъдения и окован Квазимодо. Обвинена е, че е вещица и е обесена. Така писателят съпоставя двете Богородици, архитектурната и човешката, мнозина са влюбени в Есмералда, но истински я обичат Джали и Квазимодо, козичката с позлатени рогца и копита и изродът. В културно-семиотичен план изящният човешки танц на Есмералда се противопоставя на извечни верски и митологични архетипи: на зловещия танц на Саломе с отсечената глава на Йоан Кръстител, сюжет, познат от Йосиф Флавий, пресъздаден и възпят от Реноар, Флобер, Оскар Уайлд, Кавафис. А нейната благородна и интимно-топла сдвоеност с благата и свидна козичка видимо опонира на друга митологична двойка, на богинята Артемида (Диана) и агресивната й спътница, свещената кошута от Киринея със също позлатени рога, подложила на невероятни изпитания самия Херкулес.
Омекотена, романтична и рустикално-родна версия на този мит, донякъде в духа на идилиите на Петко Тодоров, ни предлага Йордан Йовков в разказа си „Кошута“ от сборника „Старопланински легенди“ (1927). Чрез Йовков и друг негов разказ, „Постолови воденици“ от същия сборник ще отроним думи и за козата в българската белетристична класика, не, за козела, той е приоритетната фигура. Забележителното е, че цитираният разказ започва с епиграф от богомилска приказка: „В това време дявола сътворил козата и като идел при господя, оседлал пръча, комуто направил юзда от праз: оттогава досега козите имат бради“. (Две години преди публкуването на разказа излизат знаменитите „Богомилски книги и легенди“ на акад. Йордан Иванов.) Козелът в разказа е статичен, но демоничен и навременен морален съдник. Такъв ще го видим и в повестта на Елин Пелин „Нечиста сила“ (1909). Още по-суров и правдиво отмъстителен е козелът в едноименния разказ на Емилиян Станев от сборника „Вълчи нощи“ (1943). Своеобразен естетически финал на тази ярка и продуктивна линия в нашата проза слага „Козел“ на Йордан Радичков, творба, публикувана първо в сборника с новели „Скални рисунки“ през 1970 г. Българският художествен козел е национална версия на световния културен тип на вечното и градивно отрицание – Мефистофел, при все че подобни асоциации навяват у нас още през X в. редица дуалистични учения и апокрифни произведения. Козелът – лукав дявол и авторитетен арбитър. Ала понякога е достатъчна и една козичка, за да отключи паметта.
