Из „Пътят към детския рай“
Поезия, която може да бъде докрай обяснена, не е и не може да бъде поезия. Но като медиум на тайнственото и необяснимото, онова отвъд познатите граници и обходените територии, пред поетичното съзнание винаги стои една трудно решима дилема: как да се впише в обичайното, в ежедневното; как да бъдат съвместени битовото и поетичното – или, ако си послужим с най-съкровената от думите на Малина: как любовта да се превърне в Ежелюбов, без да изгуби себе си?
И тук е може би най-важното ѝ поетическо откритие. Нейните стихове не се оттласкват от ежедневното битие, за да изплуват във високите пространства на духа; те превземат отвътре прозата на живота, всекидневното, битовото, променят го и му придават поетични измерения. Те не бранят духа като обетована територия, достъпна само за избраници, а превръщат този дух във флуид, който оживява всичко, до което се докосне…
Така се постига Ежелюбов, тази странна нирвана в съвременния свят. Докато Малина беше жива, останахме слепи за нея – защото тя като че живееше по силата на една стара дзенска мъдрост – да минеш на пръсти през света, без да усети никой. Да не се натрапваш, дори да не оставиш знак за себе си.
Трудно удържане. Скъпо платено удържане, какъвто беше целият ѝ живот – едно непрекъснато отстояване на обичта и съпричастността към ближните, едно непрестанно изплащане на правото да бъдеш различен. Живееше с душа – не само с тяло. Да, да – душа – неслучайно такова бе заглавието на първата и книга…
Какво друго бих могъл да кажа днес, какво повече? Разбира се, има много за казване, но най-същественото е неподвластно на думите. Най-същественото е приютено в сърцето, а за него, дори и да научиш всичко, няма нужда да разпознаваш буквите. Малина сега е стигнала до детския си рай, съхранена като семчица в сърцевината на своите метафори, а Всемогъщият Четец, който познава слабите места на поезията е вече заклет неин читател отсега и докрай.
Едвин Сугарев
Завръщането ми вкъщи
…отсъствието вече си отива…
Пламен Дойнов
Този стих от една твоя парапародия,
драги Пламене, Сонди го сметна за мой,
а на мен пак ми липсва душевен покой
и край къщи бездушни бездомен бродя.
Лутам се в плен на посоки погрешни
и се питам кога ли ще спра да греша,
за да стигна накрая до къща с душа –
където Ежелюбовта ми ще ме посрещне.
Но ето, завръщам се вкъщи пешком
и виждам – отсъства в семейния дом,
няма я нежната, по-добра половина.
Поглеждам нагоре, разпитвам с очи
небето – а то безпросветно мълчи,
мълчи и не казва къде е Малина.
Иван Цанев
През времето
Преселница в отвъдни светове
завръща се по тъмното Малина –
със трите ябълки във двете си ръце
и светещите бързописи през незримото…
Сребреят Млечни пътища из бялата коса
и все така са замъглени очилата
от цялата човешка болка, в края на нощта…
Поредна нощ от думи и стигмати.
С душа незащитена и незащитима
ежелюбовно ти ни връщаш в сладостта на xляба,
и после, в тишината на молитвата
даряваш смисъла на целостта, и семчицата радост.
От ъгъла на куxнята и дървената маса
завинаги си взряна в утринта.
Опитомените Петте кьошета и сега те чакат…
Невелина Попова
* * *
На Малина Томова
ВСЕ ТЕЗИ смугли моментални спомени,
все тези омъглени и цели върхове,
изпаднали в гранично състояние
на незапомнен ужас,
все тези имена, написани, но непродумани,
но и все така потънали
в томителен проблясък висини
и торбичка със малини за из път:
небето е далеко,
само да подскочиш…
Методи Джонев
