Серафим Владимиров
Елица Георгиева е родена в България и от двайсет години живее във Франция. Писателка, актриса и режисьорка, тя прави литературния си дебют през 2016 г. с романа „Космонавтите само минават”. Историята започва в съветска, а след това и постсъветска България, видяна през очите на привидно наивната гледна точка на десетгодишно дете, което не пропуска да изследва околния свят, а след това проследяваме израстването на героинята в тийнейджърка. Малкото момиче (което никога не е назовано с име, а винаги е наричано „ти“) е на път да започне училище. Новото ѝ училище носи името на Юрий Гагарин, който се превръща в неин герой. Тя трябва да стане космонавт: „Ти ще станеш Юрий Гагарин и ще се включиш в покоряването на космоса, защото семейството ти всъщност не се нуждае от теб на Земята, и затова ще направиш дядо си, заслужил комунистически деец, най-после щастлив“. В творчеството на авторката се смесват автофикционално и комедийно.
В „Одисея на момичетата от Източна Европа“ Елица Георгиева отново се прицелва в стереотипите, полепнали по кожата на „момичетата от Източна Европа“, които цели да обори със средствата на иронията и хиперболизираното и почти универсализирано представяне на страните от Източния блок. Сюжетът разкрива паралелните истории на две жени имигрантки във Франция и резонира по интересен начин с настоящите дебати за приемането на чужденци, актуални във френското общество през последните 15-20 години.
Интригата оплита съдбите на две жени, които не се познават и пристигат в Лион от родната си България през 2001 г. Едната е студентка и пристига законно, за да се запише в университет. След като преминава през префектурата, тя си намира не много приветлива квартира, а след това се премества в апартамент в центъра на града, където скуотват други чуждестранни студенти като нея – пънкари, артисти и активисти, готови по всяко време да излязат на улицата за протест. Другата, която има за цел да спечели достатъчно пари, за да плати лекарствата на болния си син, който е останал вкъщи, пристига във Франция след дълго пътуване с кола с любовник, който не след дълго я изоставя на произвола на странно място, което се оказва публичен дом, където тя е принудена да проституира. Две одисеи с различни препятствия и предизвикателства, две преживявания, които се събират за кратко, първо в офиса на асоциация за защита на правата на жените в лионския квартал Кроа Рус, после в местния полицейски участък, след като едната е арестувана по време на демонстрация, а другата – за приканване на клиенти на улицата с цел съблазняване.
В романа се редуват глави, посветени на едната и другата героиня. Главите за студентката са написани от второ лице, с нейния Petit Larousse du savoir-vivre под мишница, и още от първите страници тя се опитва да убеди „госпожата от префектурата“ в своята легитимност: „Накратко, Франция не е като България, това е страна, в която всичко е толкова приказно, колкото и Амели Пулен, и нещо повече – майка ти не е тук, работиш само 35 часа седмично и никой не изхвърля боклука си през прозореца, но все пак случайността или административна грешка те е запратила в тази прекрасна страна, като ракета на късмета си намерила място в университета; Франция е благословена и с много художници и поети: Лафонтен, Молиер и Силви Вартан, по произход българка като мен и любима певица на баба ми”. Тонът е зададен. Животът на разказвачката се развива заедно с нейните срещи, увлечения и разочарования – от странната работа и курсовете по кино в университета, където студентите и преподавателите бродят между глупостта и претенциозността, като двете често вървят ръка за ръка, до дивите партита, демонстрациите срещу Националния фронт и срещите. Книгата се опира на стереотипите за „момичетата от Източна Европа“, които разказвачката развива, като намира в езика и образите достатъчно балкански колорит, за да подхранва все по-екстравагантното си и любопитно виждане.
Дора напуска България, държейки в ръка лампата си с разноцветния абажур, която винаги я е успокоявала през безсънните й нощи, пазейки спомена за любимата си баба Арифе, туркиня, която също напуска България, за да се върне в родното си село в Турция след репресиите на режима. Дора пътува из Европа с кола, доверявайки се на Димитър, чиято сестра Мария също пътува. Въпреки 44-те си години, 82 килограма и лошия си нрав, жената, която е „от онези , които започват войни или спират други“, ще се окаже в капана на мрежа за проституция. Димитър оставя двете жени на границата и Дора скоро разбира, че Мария не е нищо повече от неин сводник: „Експериментът продължи само минута и половина, което е равносилно на изстрелването на ракета в атмосферата или на времето, необходимо за приготвянето на чаша кафе – накратко, малко, за да се разбере какво неусетно се е променило в живота. По-късно Дора щеше да научи, че току-що е преживяла един от най-хубавите си моменти, онзи, който не трае дълго“. Животът, който Дора води от първите си часове във Франция, е животът на чуждестранна проститутка, поредното балканско момиче, което се труди, за да плаща лекарствата за психично болния си син. Тя открива какво е ежедневието на тези жени, които живеят в каравани, понякога насред полето, в малки стаички, които се събират в гарата и които са подложени на социално, сексуално и икономическо робство в чужда държава.
Дора и разказвачката се срещат и вероятно по случайност се ражда историята „Одисея на момичетата от Източна Европа“, а да си „момиче от Източна Европа” се е превърнало в клиширан израз на френски, означаващ малко странното разбиране за бита и убежденията на жените, родени „зад Желязната завеса”. Едната слуша другата, защото е била там по време на ареста ѝ: „Тя се казва Дора и ти ще ѝ помогнеш да попълни формуляра си. И да преведеш възможно най-точно това изявление, което само по себе си е роман“. Разказът на Дора разказва за преследванията, на които са подложени турците в България, за насилственото побългаряване или изселване: „Зад гърба ми има нещо, което ме заплашва – пушката. Видях, че и родителите ми са там, някой ги беше докарал с кола, защото баща ми не можеше да ходи. Попитах го какво ще правим. Той каза: „Ще направим това, което правят всички останали, както виждаш. Взех списъка с одобрени имена, сестра ми искаше да започва с „ра“, затова предложих Рада. Тя си помисли, че е грозно. Обещах й, че няма да я наричаме така. Какъв е смисълът от едно име, ако не го използваш – попита ме тя“.
Балансът между сериозно и забавно се поддържа от героинята, която се подиграва с французите, които според приятелката ѝ Рада Горанова „са ниски, тънкокожи и гръмогласни“ – описание, което тя смекчава, като поставя под въпрос източника на информация („дори ако не можеш да се довериш на тяхната база данни“, посочва тя). Тя се чуди на очарованието, което изглежда изпитват към момичетата от Изтока, като търси кои модели за подражание са особено фантастични за тях. Но книгите, с които се е запознала, предлагат книжни модели, които нямат никаква връзка с настоящата реалност – от скитски амазонки до нимфоманки самодиви, специализирани в отвличането на овчари, от любезни кикимори до имитатори на Баба Яга – всичко това ѝ позволява с унищожителна ирония да деконструира фантазията, подхранвана от специализираните уебсайтове. Всъщност сайтовете за социални контакти предоставят доста съмнителна информация по темата, като например www.hommesdinfluence.com, който твърди, че момичетата от Изтока „остаряват лошо“ и „стават грозни с главоломна скорост“. Но тя също така се подиграва с пародийните образи, изковани от седмото изкуство, като например тази алюзия, че Дядо Коледа е мръсник в нейния „Списък на чудесата”.
Академичният свят също не е избегнал подигравките. Елица Георгиева не пощадява нито Новата вълна, нито преклонението пред Годар, което засяга преподавателите по кино, на страници, изпълнени с хумор. Тя описва и протестите и реакциите на разказвача в един свят, който невинаги разбира, но се опитва да схване чрез езика.
„Одисея на момичетата от Източна Европа” е история за политика, човечност и търсене на място под слънцето. Елица Георгиева ни кара да се смеем, но не се заблуждавайте, тя пише за идентичност и надмощие. И в същото време ни напомня, че дори с „пушка в гърба“ има надежда. Тази надежда се крие в непредсказуемата среща между разказвача и Дора, среща, която позволява на забранените думи на Дора да избухнат в лицето на полицая, който я разпитва, но и в лицето на читателя. Ако историята на Дора и нейното семейство, която е историята на хиляди турци в България през ХХ век, може да бъде чута в сърцето на „Одисея на момичетата от Източна Европа“, книга колкото кратка, толкова и хаплива, то е така, защото момичетата от Изтока вече имат глас.
Елица Георгиева, „Одисея на момичетата от Източна Европа“, прев. Румяна Мл. Станчева, изд. „Колибри“, С., 2024
