Никола Маринов
На Атанас Киряков и Божана Апостолова
Катерейки се по скалите, ? се озова на брега на океана. Докато се взираше в безбрежието, усети мирис, който го подтикна да обърне поглед назад.
От пещера в скалите извираше благовонен дим, отправящ се към необятната шир на небето и някъде там в далечината заставаше мирно под формата на всеизменен облак.
Щом димът секна, ? пристъпи към пещерата и потръпна, изправен пред песнопението, което звучеше от дълбините. Силата и яснотата на песента се засилваше със същевременното бавно и методично крачене към повърхността на пеещите я. Сред поредицата стъпващи на повърхността имаше една група, която не пееше, а мълчаливо носеше саркофаг, от който нещо тлееше. Щом стигнаха водата, поляха го, за да изгасне напълно и с това поредицата се завърна наново в пещерата – песента постепенно избледнявайки из всепоглъщащото ехо на дълбочината.
? озадачен се събуди от ступора си и отново пристъпи към пещерата, но спускането му из пустите и преплетени коридори не разкри нищо, а затихващото ехо на песента съвсем скоро беше неразличимо от тишината. Чудейки се дали все още звучеше, макар и недоловима за него, ? излезе отново на брега, където вече беше нощ. Сега вече в мрака, отново се вгледа в безбрежието в опит да си обясни събитията, които беше засвидетелствал, но започна да чува сънищата от другия край на главата си, зовящи го да заспи. И точно когато се намери на ръба, група рибари го събориха отново в будността. ? разпозна някои от тях от по-рано, докато наблюдаваше как чрез светулки ловяха подводни зверове, каквито дори не беше предполагал, че съществуват, камо ли че се ядат.
Когато наловиха достатъчно, рибарите накладоха огромен огън, върху който изпичаха чудовищата. Светлината от пламъците осветиха ?, досега скрит в тъмнината. Щом рибарите го видяха, го поканиха да се нахрани. И така покрай огъня ? разбра, че в пещерата се помещава манастир и благовонният дим е идвал от изгарянето на мощите на светеца, основал го. От незапомнени времена ежедневно мощите му се изгарят и ежедневно се рематериализират в дълбините на пещерния манастир.
Изпълнен с недоверие, ? неусетно ги последва из коридорите на пещерата, стигайки до саркофага. След бавното отваряне на похлупака – ето, намери се очи в очи с тях от вътрешността на саркофага. И както саркофагът беше празен, така изведнъж ? започна да изпълва пространството и пред погледа му ръцете му започнаха да никнат. Вече с ръце ? понечи да посегне към монасите, за да му помогнат, но това доведе до възпламеняването на пръстите му и докато успее да изрече „какво?“, вече като дим се разсейваше из небесата.
? се подхлъзна и беше на косъм от това да падне от скалата. Погледна към отронените късове камъни, падащи под него към пропастта, където се сливаха с океанските вълни. Погледна и към всеизменните облаци над него. Вече стъпил стабилно, усещаше недоловимото трептение на бас-профундо изпод земята.
Иконов мед
Илия бродеше сам из гората, когато стигна до един вековен бук, който му се стори познат. Откъси от спомен хвърчаха из въздуха, трудни за сглобяване, подобно на проблясъците от забравен сън. Горската прохлада беше най-осезаема под буковата сянка, та реши за малко да спре, да си почине и ако е възможно – да си спомни.
Необсегаемият ствол на дървото се разклоняваше в невъзможни за преброяване стволове на нови дървета, много от които на свой ред се разклоняваха – всички до едно стремящи се към светлината. Сянката, която гората хвърляше под себе си, я тласкаше в безспирен стремеж към необятността на небето. И щом Илия погледнеше през клоните ѝ към него, непосилно му беше да отрече, че тя всъщност го докосва.
Долу в сянката, из ствола на бука имаше множество пещери, в някои от които се бяха задомили паяци, а други наглед бяха празни. В една от тях Илия видя сраснала се с дървото икона на светеца, на когото беше кръстен. Пчели, живеещи високо в короната, слизаха да събират нектар от цветовете ѝ. Внезапен полъх допълнително го разхлади, увеличавайки до допир озадачеността му. Кой е оставил точно тази икона тук? Защо и за кого?
- Нима не помниш? – ветрогонно изрече вековникът.
И както се беше явило, така и секна словото му. А в мига в който Илия протегна ръка към иконата си, тя напълно се срасна с дървото, образите ѝ станаха все по-бледо разграничими от гънките по кората му. За миг си спомни сън от детството си, в който заедно с дядо му ? беседваха с дърво не по-различно от това. Но какво си бяха казали? До какви изводи бяха стигнали? И тъй както беше проблеснал, споменът избледня. Потънал в опит да събере в пълнота откъслечните частици спомен, внезапно гръм разсече ясното небе, вибрациите му, разтрисайки земята точно толкова, за да падне пчелният кошер от короната на дървото в ръцете на Илия. Пчелите доброволно му го предадоха, разлитайки се из гората.
Вкусвайки го, медът мълчаливо му разкриваше непонятни тайнства, но потопен в този възторжен пир единственото, което той усещаше беше липсата на ?
***
? тръгна към селото на прадедите си, за да погледне през светената вода, с която са били кръщавани. Стъпвайки в селото, забеляза, че повечето къщи са присвоени от гората и като че ли беше напълно обезлюдено. Същевременно животът несъмнено витаеше насред пустите постройки. С този усет в ума си, в един момент бе изправен пред три баби близначки, които изглеждаха поне 120-годишни, но дори да пита за конкретизация по този въпрос, те – надхвърлили времето, надали щяха да могат да му помогнат. Затова реши да ограничи питанията си до това къде се намира църквата. Трите, усмихвайки се, го наблюдаваха все едно не е човек, а изображение. Без да осигурят отговор на въпроса.
? няколко пъти обиколи селото, без да открие църквата му. Вече разхождайки се просто така, с периферното си зрение я забеляза сгушена в едно кьоше между селото и гората. Входът ѝ беше заключен с ръждив катинар, който не изглеждаше да е бил отключван от самото му заключване. ? мина отстрани и се опита да погледне през прозорците. Но те бяха мръсни и се наложи да изчисти един от тях, за да погледне през него. Вътре всяко изображение върху иконите беше смътно от години наслагван тамян, който необяснимо как все още кадеше във вътрешността на заключената църква.
Насред почудата си, ? беше повторно изненадан от внезапната поява на глухонемите баби в ъгъла на полезрението му. Обръщайки се към тях, те с неизменната си усмивка в синхрон посочиха отвъд църквата към гората. Той погледната в посока на жеста им, после многозначително към тях, а те неизменено наблюдаваха изображението му, съпроводени от древната им усмивка. ? плавно се отдалечи в посочената посока и видя разположена огледално на олтара лешникова порта, водеща към вътрешността на гората. Промушвайки се през нея, последва разкрилата се пътечка, проправена неясно дали от сърни или от монаси.
Прекосявайки поредица от пресъхнали потоци, стигна до две дървета с множество огледала, поставени високо в короните им, прикрепени неизвестно от кого, вероятно докато дърветата все още са били с човешки ръст. Когато вятърът ги оживяваше, стъблата им издаваха скърцащи съзвучия и клоните от висините отразяваха слънчеви лъчи, падащи долу в краката му. Наблюдавайки невидимите картини, които лъчите рисуваха върху съзвучието, ? имаше непоколебимото усещане, че това е някакъв език – сложен и неразбираем за него. Удивен, не можа да прикрие усмивката си от дърветата. С утихването на вятъра, каквото имаха да кажат, беше изказано, макар и недоразбрано.
? продължи по пътечката, която постепенно го изкачи до върха на планината, където беше кацнала друга, още по-отдавна заключена църква, без прозорци. Дали някога иконите ѝ чрез бледия блясък на църковна свещ са наблюдавани, чудеше се ?, докато отвъд сетивата му те сияеха насред мрака. И тук не откри водата, кръстила дедите му. От върха във всяка една посока се разкриваше спираща дъха панорама. ?, без да забележи, се запъти обратно към селото. Не намери каквото търсеше, но внезапно се запита да не би да е бил намерен от каквото е бил търсен?
Отново ходейки из гората,? разсеян размишляваше за проблемите на града, когато внезапно непозната птича песен го спря, за да се заслуша. Вслушвайки се, бързо установи, че не е птича песен, а подсвиркването на дядо му, летящо из гората. Но докато споменът му за мелодията, която дядо му си тананикаше беше откъслечен, тук тя, прехвърчайки измежду дърветата, звучеше в своята цялост. Побутнати от вятъра, дърветата като глух контрабас се включиха в съпровод, докато със засилването му свирукането не отлетя обратно към небето. Пресъхналото поточе, над което ? беше стъпил, жизнено потече със сияйна вода – без той, твърде зает, за да запамети чутото, да забележи.
