„Годината, която започна в неделя“ на Яница Радева
Ива Стефанова
След последните два романа на Яница Радева, заимстващи сюжетите си от Античността – „Пътят към Тива“ (Парадигма, 2017) и „Поздрави от Хадес“ (Жанет 45, 2020), през 2024 г. с издателското лого на „Жанет 45“ излезе последната книга на писателката „Годината, която започна в неделя“. По-късно през същата година бе включена в краткия списък на наградите „Перото“. И този роман на Яница Радева също обръща поглед назад към миналото, но този път това е много по-близкото и във времево, и в пространствено отношение минало на един провинциален град в социалистическа България.
Съвсем както обещава заглавието, сюжетът на романа „Годината, която започна в неделя“ се разгръща в рамките на една календарна година и сезоните ѝ го поделят на пет части – така романът започва и завършва през зимата. Годината, за която става дума в книгата, е започналата и завършила в неделя 1967, която не е посочена изрично, но е разкрита чрез споменаванията на честването на 50-годишнината от Октомврийската революция на 7 ноември. В исторически план това е година, на която са ѝ спестени драматични събития, каквито се случват през последвалата я 1968 например, и тъкмо по този начин тя е важна за това, което романът цели да постигне – да опише всекидневието на малък провинциален град, в което на преден план да излязат обикновените хора. Върху тази идея за общност поставя акцент романът – общността, в която се разкриват индивидуалните истории на хората, които я съставляват, общността в този донякъде християнски смисъл, към който насочва неделният ден от заглавието.
„Годината, която започна в неделя“ изобилства с герои, около които се завихрят множество микросюжети, и в този смисъл романът стои по-близо до колекция от импресии, посветени на близкото социалистическо минало. Той проследява няколко семейства с различно отношение към властта, обединени от общото си жителство на улица „Мечта“ в неназования провинциален град. От множеството герои като най-значими и пълнокръвни се открояват малката Йоанна и нейната баба, чието име не е разкрито в романа – тя е позната единствено с прозвището си „Госпожата“.
Госпожата е лишена от име в свят, в който по много начини непрекъснато е напомняно, че имената трябва да са отгласи на една споделена, надхвърляща индивида идея. В хода на романа тези припомняния са сюжетно отиграни в добронамерения съвет към Госпожата името на Йоанна да бъде сменено с по-подходящо, както и в случката с раждането на бебето Влади, на чиито родители не е позволено да го кръстят на дядо му Вито, както те първоначално възнамеряват. Липсващото име на Госпожата е също така и маркер, и постоянно напомняне за обрата в нейния живот – повикването на съпруга ѝ в милицията, след което тя никога повече не го вижда. Когато отива да го потърси, инспекторът ѝ отговаря с думите „Няма такъв човек, не е докаран при нас такъв, заблудили сте се, Госпожо“ (с. 56). Разделителната линия в живота на жената е окончателно поставена: „Това Госпожо от тогава остана като граница между нея и света“ (с. 56). Това напомняне, което съпътства прозвището на Госпожата, е отнесено и към това, че един друг свят, предишен, е все още наличен и по много начини присъства във всекидневието и на останалите жители на улица „Мечта“.
Частите от наратива, които по най-интересен начин разкриват света, който той описва, са тези части, посветени на малката Йоанна. В това връщане към социалистическото минало през детския поглед езикът на повествованието работи най-силно, защото поетичният, натоварен с метафори изказ, характерен за романа, постига най-голям ефект тъкмо като израз на това как едно дете вижда този свят – като полуприказно, магично тайнство.
Динамиката между един свят, който се е отказал от всяко тайнство и всяко чудо, от една страна, и магическия език, на който се говори за този свят, от друга, е разиграна в хода на целия роман. Ето как са описани впечатленията на бащата на Йоанна, когато той е задържан от милицията: „Когато го затвориха в ареста като в корем на голяма риба, където въздухът не ставаше за дишане, стените проговориха човешки език. Проговориха на всички езици, с молби, призиви и цитати, изписани от други, дишали тежкия въздух в рибата преди него“ (с. 67).
Освен в живописните описания на тази динамика е даден израз и през глаголните времена, наклонения и лица. Общността ту се събира в „ние“-то на 1 л. мн. ч., ту се разпада, за да разкрие множеството индивиди, които я съставляват и никога не могат да бъдат напълно удържани в своята унифицираност докрай. Но това, че целият роман е написан по този начин, в крайна сметка отнема от неговите качества, тъй като резултатът се оказва недостатъчно чувствителен към отделните персонажи и в този смисъл те някак не успяват да придобият необходимата им плътност и се размиват едни в други. И сюжетите импресии, и персонажите не успяват да придобият тежестта, която да ги заземи и да ги направи достатъчно запомнящи се.
Вероятно тази привидно слаба страна на романа може да бъде интерпретирана като част от опита да се разкаже една по-голяма история от отделните сюжетни импресии и герои, които я съставляват – в този случай това ще бъде историята не на жителите на улицата от провинциалния град, а историята на отрязъка от време, в който те живеят, и именно времето ще е главният герой на тази история.
Твърде обгриженият откъм метафори език в много от случаите задушава историята и героите, с които трябва да действа съвместно. Но все пак са немалко местата в романа, в които този синтез е осъществен, и именно това са силните места, в които проличава разказваческото майсторство на „Годината, която започна в неделя“ и заради които си струва романът да бъде прочетен и коментиран.
Яница Радева, „Годината, която започна в неделя“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
