Яница Радева
Ето го отново, влиза в стаята, скача през отворения прозорец, както вятърът разтваря златните крила на пердетата, и лапите стъпват по излъсканата теракота. Отначало жената си мисли, че ще остави следи и щом някой ги види, ще ѝ направят забележка. Но от друга страна, тя не е водила тук никакво животно, животното, което кой знае откъде се примъква в стаята, не е нейно. Тя дори не може да се изправи и да го изгони. Не може и крачка да направи из стаята, не че има какво да върши в нея. Прилича на хотелска – лукс, който е параван. Тя не може да се добере дори до тоалетката, привързана е към синьото кресло, което сякаш оживя, щом седна в него да се отмори. Първо помисли, че е от онези масажни столове, които са програмирани за отпускане на тялото, но този се оказа съзнателно същество. Още щом седна, я обви с тънки лиани, здрави и почти невидими като корда, и не можа да помръдне, не знае колко време вече стои така, но ѝ се струва, че много пъти се смени ден и нощ през прозореца. Странно е, че не огладнява, сякаш ароматът, който от време на време усеща, потиска глада, сякаш се храни през кожата. Но и други нужди няма, никакви. Не се усмиряват само ноктите ѝ и растат, чувства и косата си да стърчи във всички посоки, подобно на погледа ѝ, който е като балон, аха да се откъсне и да полети навън, да побегне.
Стаята по всяка вероятност принадлежи на особено заведение, нито е хотел, нито е болнично. Никой не я събужда сутрин от рецепцията, нито някой влиза на визитация – освен животното. Жената не може да си обясни защо мисли за него като за тя, а не като за то. А понякога дори не е тя, а се превръща в той. Онова, което е неизменно едно и също и по което познава, че в стаята е влязло животното е скокът, също и смехът. Смее се като хиена. Защото е хиена. Жената е водила дъщерите си много пъти в зоопарка и много пъти е виждала изгърбените тела. Затова не е възможно да определи тялото по друг начин, освен като хиена.
Хиената се появява в сумрачните часове на деня и сянката, която хвърля пред синьото кресло, е дълга и тънка. И сякаш сянката, а не хиената поизнася името ѝ. Жената не знае откъде сянката на хиената знае името ѝ. Но отговаря, аз съм. Не може да не отговори.
Никакъв персонал не идва да проветрява. Това, от една страна, е вид спокойствие, не е обезпокоявана, но от друга, не може и никого да попита за нищо, не че има за какво, но на човек му се иска да узнае нещо неважно, колкото да се почувства зачетен. Тук обаче няма нужда от персонал, защото някакво устройство прави всичко вместо човек в един същ час, независимо дали вън вали или не. Когато вали, отвън с вятъра и капките влита и хиената. Козината ѝ е покрита с капки, които блестят на върха на всеки косъм, толкова силно, че жената притваря очи и се сеща за слънчевите си очила, накъде там в чантата. Хиената започва да се смее като някого, когото жената познава и тя неизбежно вижда лице.
Първия път, когато хиената влезе, се засмя като дете и се търкулна на пода. Лапите запредоха във въздуха като котешки, но после бързо скочи на четирите си крака и вече не само смехът беше човешки, а и лицето. Жената позна момчешкото лице, макар че не го беше срещала от десетилетия. И една от стените на стаята се превърна в екран. Пред жената се появи огромен люлеещ се кон. На дървеното му седло седяха момче и момиче, люлката се клатеше все по-силно и по-силно. Отстрани изглеждаше така, сякаш ще се катурне с двете деца, но жената знаеше, че няма да стане така, защото едното беше тя. Краката им се притискаха към дървения кон, момичето стискаше момчето за кръста и двама изглеждаха като кентавър. Тогава тя не знаеше това, само чувстваше, че лети. Когато люлката спря, момичето каза, а аз вече имам косми. Не може да бъде, усъмни се момчето и вдигна полата на момичето. Момичето стоеше с вдигната пола, както много пъти преди това в други игри, както беше стояло на плажа и вълните бяха гъделичкали краката му. Но този път не беше като многото пъти и на момичето му се прииска момчето да докосне тънките косми, и докато си мислеше така, момчето прояви любопитство, а момичето научи нещо за себе си. После чу смеха на момчето. Стаята се огласи от смеха на хиената и жената се стресна.
Тя никога не се беше връщала към този спомен. Като всяка полуневинна фантазия, той беше останал картина без разказ. Тя знаеше какво става в спомена, който ѝ беше прожектиран на стената като филм, но не знаеше защо някой беше решил да визуализира спомена ѝ, и то точно този, а не друг. И как беше могъл да превърне паметта в картина? Дали паметта не работи така? Тя никога не беше имала толкова време, както сега, да не бърза, а да си припомня неща, и ето, припомня си нещо, което ако бяха видели тогава възрастните, биха я наказали в ъгъла, но вече самата тя е възрастна, а този спомен виси на екрана като да се случва сега. А може би няма никакъв екран. И няма никаква хиена. Има само таен паноптикум в главата ѝ.
Следващия път хиената влезе през прозореца с гърди наедрели от кърма и жената си помисли, че след нея ще се втурнат със смях малките ѝ, но се излъга. Хиената се превърна в една от родилките в акушерското отделение, където жената беше работила. Още един залутан спомен ли, каза си жената. Сякаш спомените ѝ бяха тесте карти и някой ги вадеше случайно. Хиената се отърка в краката на жената, после скочи на креслото и облиза лицето ѝ и тя си спомни онази жена, починала при раждането. Тялото беше пълно още с живот, гърдите – едри и готови да бъдат поднесени към устата на детето, но изведнъж някой беше превърнал тялото в статуя, бяла и мраморна, бездиханна и красива. Жената се беше навела и целунала устните на статуята. Беше ѝ се сторило, че мъртвото тяло отговаря. Тогава се беше отдръпнала бързо и беше напуснала залата, така и не посмя да се попита кой отговори на целувката – смъртта или животът.
Следващия път хиената дойде като мъжа ѝ по време на медения месец, макар че не беше месец, а едва седмица като брои и чакането на летищата и гледката през илюминатора, и накрая – чувството за пропадане поради турбуленцията. Тя и до днес не харесва полетите. Креслото се превърна в голямото легло от онзи далечен град, където със сигурност беше забременяла с голямата си дъщеря, защото това легло беше създадено само за това. Тя лежеше, а хиената я прегръщаше и се смееше, жената не отговаряше нищо, защото искаше да попита, ти не си ли само животно? През прозореца се чуваха гласове на рибари, на продавачи на ароматни масла, на печени курабии.
По-следващия път хиената влезе в ролята на мъжа ѝ в еднообразния им съпружески живот. Сега вече знаеше, че всички семейства скучаят посвоему и това е щастието, по което един ден най-силно тъгуват, затова се зарадва, когато хиената зае същото положение като него, както когато гледаше екрана на преносимия си компютър.
Най-сетна хиената стана мъжа ѝ преди да го напусне. Тогава животното клекна в краката ѝ и вместо да се смее, плака. Жената беше прекрачила коленичилия мъж и беше напуснала семейното жилище. Последните му думи бяха, как ще живея без теб, ами децата?! Главата на жената беше замяна от друга любов и се беше засмяла. Докато животното клеча като имитация на мъжа ѝ и плака в краката ѝ, си помисли – тогава се засмях като хиена, макар и трудно помръдна ръката си, искаше да я сложи върху главата на хиената.
Ето, хиената пак влиза в стаята, скача през отворения прозорец. Козината ѝ пак е покрита с капки, които блестят на върха на всеки косъм. Жената пак затваря очи. Не иска да вижда лицето, в което муцуната на хиената този път ще се преобрази. Тя вече знае. Чува смеха на последния си мъж. Затова не отваря очите, не отговаря на гласа, който не я зове с нейното име, а с друго, на което трябва да отговори. Това още повече я убеждава, че това е той, грешка не може да има.
Животът ѝ през изминалите години се беше смалил дотолкова, че можеше да се събере в бутилка, да се изкаже без думи. Вечер бутилката мълчаливо се отваряше и животът ѝ миришеше на спирт. Така миришеше течността върху масата в прозрачна бутилка в онова селище, където я отведе последният ѝ мъж. Дали беше проява на лош вкус или на нежелание за спасение, ако нямаш такава бутилка върху масата, тя не се осмели да се попита. Но такъв беше обичаят на това място в подножието на планината, където плодовете се превръщаха в прозрачната течност, която беззъбите обитатели на планината наричаха с женско хубаво име. Дали защото само жените беряха плодовете по склоновете и се катереха като черни кози по тях? И за това жената не се попита и не запя странните песни, които протяжно се носеха над селището. Жената се научи само да поставя на масата бутилката. През стъклото ѝ се виждаше другата страна на живота. Затова тя не забелязваше мушамата на чайници и чинийки, нито телевизора, който бърбореше новини, толкова далече от нея беше онова, което съобщаваше, че не вярваше. Последният ѝ мъж също не вярваше, че изкуственият интелект е успял да засади семена на Марс и че съвсем скоро планетата ще бъде зелена ливада, като тази, която жената виждаше през прозореца. Когато чуеше такава новина, мъжът удряше с юмрук по масата и казваше стига глупости. После отиваше в кошарата с животните и дълго се бавеше.
Жената не смееше да го търси дори ако се забавеше повече от обичайното, защото веднъж го направи и видя смъкнатите му панталони зад най-бялата овца. Задникът му лъщеше като темето му и на нея ѝ се стори, че има две глави. И че не е човек, а нещо съвсем друго. Тогава тя за пръв път посегна към бутилката и разбърка световете. Така не знаеше дали живее на Марс или на Венера, и дали изобщо живее. В просъница тъгуваше за дъщерите си и мислеше, че животът на друга планета не може да е по-лош.
Но последния път, когато мъжът излезе, тя не отвори бутилката. Когато той се върна, навън беше притъмняло, крушката в стаята мъждукаше, а жената беше решила да прескочи живота си с него, така както веднъж беше направила. Беше събрала вещите си в малка чанта, не ѝ трябваше много, щеше да се върне откъдето беше дошла, там все още помнеха името ѝ и тя щеше да стане каквато беше преди. Животът на Марс или на Венера ще е по-хубав. Изрече го с такова спокойствие, че той отначало се изненада. Но този мъж не беше като онзи, който беше паднал в краката ѝ. Този мъж имаше кожен колан, който вече беше плющял в ръцете му като змейска опашка, затова този мъж направи друго. И тя се събуди в стаята, през която влизаше хиената.
Не, тя не иска да го среща, съпротивлява се. Би искала да каже на хиената, ще скоча с теб през прозореца, ще отида където поискаш, само не се преобразявай, остани си предишният ми мъж, ако искаш приемай най-гротесков образ, само не се преобразявай в него. Но нищо не каза. Усети, че устните ѝ изтръпват, сякаш множество оси се забиват в тях, после почувства иглите навсякъде по тялото си, дори отвътре, там където тече черната кръв в белите органи. Иска да прогони осите. Отвътре се бунтува и размахва вените си като въжета и като погнато от стършел животно клати гривата си, но това е само желание – не може да помръдне. Макар че точно тогава креслото отдръпна лианите си. Тя вече може да стане, да разгледа по-добре стаята. Може, ако иска, да тръгне след хиената или да бяга от нея. Свободна е. И тогава въпреки всичко отваря очите си.
Стаята я няма. Но има друга стая. В нея също има отворен прозорец, липсват пердета. Бели щори висят като полузатворени клепачи над стъклата. Жената вижда наоколо хора. Но последния мъж го няма. Тук са дъщерите ѝ, те стоят до вратата, сякаш не могат да решат какво да направят. Изглеждат като току-що влезли или като че се готвят всеки момент да излязат. Тя иска да им каже да останат, да им се порадва, да ѝ подадат ръка да се изправи, съвсем е отпаднала от излежаване в креслото, и колко е хубаво, че са дошли. Как ли са я намерили, няма да ги пита, може да им се е обадила и да е забравила. Само ще извади портмонето от чантата и ще слязат в кафенето долу, не може да няма кафене. Имат толкова много да си говорят. Косите им покриват раменете им и жената вижда, че са станали красавици. Очите им изглеждат недоспали от любов. И аз бях такава, помисля си. Гълъбиците ми, казва, но нищо не се чува в стаята. Молбата да ѝ подадат ръка да се изправи също остава нечута. Гласът ѝ е заседнал в гърлото като рибя гост. Вижда и мъжа, който някога беше коленичил. Сега отново е коленичил и стиска ръката ѝ. Косата му е като посипана със сняг, иска да изтупа снега и ще го направи, ако пусне ръката ѝ. Върни се при нас, умолява той. Тя се учудва и е готова да са съгласи, нали затова беше приготвила малката чанта. И нея вижда на един стол, някой е извадил несесера, където държи документите си, дали е имало нещо там, нещо, което не е искала да показва? Не може да си спомни. Някакъв непознат със сини дрехи, които приличат на униформа, шепне нещо в ухото на мъжа ѝ, но тя не чува какво, защото вижда хиената. И тя е тук. Стои пред отворения прозорец. Много по-едра е от друг път. Изглежда така, сякаш я чака. Жената разбира, че сега тя няма да се преобрази, ще остане каквато е. Учудва се, че никой в стаята не реагира на това огромно животно.
Хиената прави съвсем къса крачка, навежда се и захапва жената. Измъква я сякаш е болен зъб, от мястото, където е лежала, и я понася, така както хищните бозайници носят малките си. Жената увисва от устата ѝ като парцалена играчка. Хиената скача през прозореца и изчезва в тъмнината. Никой няма да разбере дали в посоката към Марс или към Венера, а може би съвсем наблизо в нощта.
