С напредването на възрастта често ни е трудно да разберем влиянието, което родителите ни са оказали върху живота ни. За писателката Арундати Рой процесът на разбиране започва след смъртта на майка й през 2022 г., което води до новата й книга, автобиографичната „Mother Mary Comes to Me“ (Майка Мери идва при мен), излязла на 2 септември. „Не можех да напиша нищо друго, докато не написах това“, ми каза тя. „Бях шокирана от силата на собствената си скръб.“
По време на двете ни срещи по-рано този месец започнахме разговора с темата за майка й, но в крайна сметка обсъдихме цената на изразяването на мнението и паралелите, които тя вижда между Индия под управлението на Моди и Америка под управлението на президента Тръмп.
Майка ви е била много сложна и трудна личност, както я описвате. Докато четях книгата ви, си спомних един цитат на Чеслав Милош, който е написал: „Когато в едно семейство се роди писател, семейството е свършено“. Имахте ли затруднения с това колко да разкриете за майка си и семейството си?
Когато пишете нещо подобно, вие избирате какво да напишете и какво да не напишете. Но знам, че това не работи като литература, ако се опитвате да представите някаква приемлива версия на себе си или на майка си. Тогава по-добре да не го правите. Но в крайна сметка не беше толкова трудно, защото невероятното у майка ми беше, че една част от нея ме тормозеше, но в същото време тъкмо тази част ме създаде – като човек и писател. Също така никога не бях съвсем наясно какво да мисля или чувствам по отношение на публичните й изяви. Цялата тази разнопосочност беше предизвикателство за мен като писател: мога ли да опиша този неразрешим характер?
Нека поговорим тогава за публичната й страна, преди да преминем към ролята й на майка. Разкажи ми каква беше тя извън вашата връзка.
Тя принадлежеше към сирийската християнска общност в Керала, която е малка, но привилегирована общност, изолирана от дивата природа и бедността на останалата част от Индия. Но майка ми се омъжи извън общността и след това се разведе, което беше абсолютно табу. Първоначално откри малка школа в помещения на Ротари клуба, които обитаваше под наем. Аз възприемах школата като подвижно, сгъваемо училище, защото трябваше да почистваме всички фасове и чаши за кафе на мъжете и да подреждаме мебелите, а на следващия ден те идваха и отново разхвърляха всичко. Но тя бе тази, която създаде това чудесно училище и то все още функционира. Аз също учих там в ранните си години.
В началото на книгата разказваш как си била отгледана от нея. Ранното ти детство е било изпълнено с трудности, бедност, нестабилност и насилие, както вербално, така и физическо. Преди да продължим, трябва да попитам дали „насилствени” е думата, която ти се струва подходяща, за да опишеш отношенията ти с нея?
Разтрепервам се. Не съм използвала такава дума в книгата. Ако ставаше въпрос за едно-единствено нещо, например насилието, с което да можеш да се примириш или да приемеш, добре. Но в мен много рано се появи раздвояване. Още като дете разбирах, че гневът й към мен и брат ми по някакъв начин е свързан с това, през което тя самата преминаваше. Така че едната ми половина понасяше ударите, а другата половина си водеше бележки. Това в известен смисъл ме направи писател много рано, тъй като се опитвах да разбера: „Защо ми причинява това?“.
За мен някои от най-трудните моменти в книгата са тези, в които тя те ругае и унижава. Разказваш историята за първия си полет със самолет, когато си била на около 6 години.
Майка ми имаше по-голяма сестра. Тя беше много различна от останалата част от семейството. Беше омъжена за пилот, който работеше в Indian Airlines, и имаше хубава къща, хубав съпруг и хубави деца. Тъй като този мой чичо беше пилот, имахме безплатни билети, от които до този момент не се бяхме възползвали. В самолета попитах майка ми защо сестра й е толкова по-слаба от нея. Майка ми беше с много тежко астматично заболяване и по това време приемаше стероиди и беше напълняла. Тя се обърна ядно към мен, имитирайки ме. Имаше начин да имитира детската ми реч по съсипващ за мен начин. „Когато стигнеш моята възраст, ще си три пъти по-голяма от мен“. След което много бързо добави: „Аз съм ти майка и баща и те обичам двойно“. Така че й прощавах, но оставах съсипана. Това беше нещо, с което трябваше постоянно да се справям – нещото, което те разкъсваше, после те съшиваше, после пак те разкъсваше, и пак те съшиваше.
Пишеш, че начинът, по който те е имитирала и обидите, които ти е нанасяла, са те карали да се чувстваш така, сякаш „се въртях като вода в мивката и изчезвах“. Мисля, че всеки, който е имал труден родител, какъвто е моят случай, може да се идентифицира с тази фраза. Искаше ли ти се да изчезнеш, когато тя те нападаше така?
Да. Тя беше единственият родител и единственият човек в обществото и в семейството, който ясно показваше, че не съм част от него. Но от друга страна, тя е всичко, което имаш. Имам предвид, че нямаш роднини. Няма съседи. Няма никой. Затова се привързах към нея, когато бях много малка. А после се разпаднах, когато пораснах.
Майка ми имаше ужасни пристъпи на астма и постоянно ми повтаряше, че ще умре и че е по-добре да реша какво ще правя. Кой ще се грижи за теб? И така станах като нейния бял дроб. Дишах за нея. Тялото ми беше продължение на нейното тяло. А после, когато бях на 16 и отидох в архитектурно училище и влязох в кампуса, наблюдавайки всички тези студенти, си дадох сметка, че ще се оправя. Ще мога да работя. Ще мога да оцелея. Няма да умра, ако тя умре. Нямаше нужда да дишам за нея. И тя усети, че нейното храбро дете-орган, белият дроб, изведнъж започна да диша самостоятелно. Това породи много враждебност. Но не искам да оставя впечатлението, че животът ми с нея е бил само някаква поредица от ужасии, защото, както продължавам да повтарям и в книгата, аз също така много й се възхищавах.
Разказваш за борбите, които тя е водила дори в училище, как е научила жените и мъжете да гледат на динамиката между половете по съвсем различен начин. Споменаваш историята за това как е накарала момчетата да дефилират със сутиени, защото едно от тях е проявило неуважение към едно от момичетата.
Не е било точно дефилиране, но да, тя е разбрала, че се подиграват на момичетата, защото са започнали да носят сутиени. Затова им е казала: „Отидете до шкафа ми и вземете сутиена ми“. И после им го показала. Казала: „Това е сутиен, за това служи, и ако ви възбужда толкова много, можете да задържите моя“. Това променя баланса в отношенията между момчетата и момичетата, когато момичетата знаят, че има някой, който ги подкрепя.
В книгата си описваш Индия като страна, в която синовете се обожествяват. Разказваш и колко сурова е била майка ви особено към брат ти – наричала го е „мъжки шовинистична свиня“, когато е бил още дете. В тийнейджърските му години дори му е казала: „Грозен и глупав си, по-добре се самоубий“. Пишеш, че с отношението си към него сякаш го е наказвала за греховете на целия свят – нещо, което е усложнило и собствените ти представи за феминизма.
Брат ми е един от най-невероятните хора, които познавам. Именно той ме попита: „Не разбирам, как можеш да си толкова разстроена от смъртта ѝ след всичко, което ни причини?“. И аз осъзнавам, че за него е объркващо, дори болезнено, че не я мразя. Мисля, че причината е в това, че виждах как публичните ѝ битки отваряха пространство за жените – включително и за мен. Но в същото време това, че си феминистка, не те прави автоматично добър човек. Феминизмът не е свързан единствено с правата на жените. Той е начин на гледане към света, в който мъжете и жените са равни и се отнасят с уважение един към друг. Това не означава да унижаваш един прекрасен човек – а именно това видях да се случва с брат ми. Това ме засегна дълбоко.
Какви бяха разговорите с брат ти около тази книга? Той чел ли я е?
Чел я е, да. В началото му беше трудно, защото вероятно е мислел, че е оставил всичко това зад гърба си. Но после ми написа: „Смея се и плача, не мога да дишам, ако умра, ще е по твоя вина“. И добави: „Не разбирам защо изпитваш толкова много към нея“. А аз му отвърнах: „Не мога да я мразя, защото толкова много от нея е в мен – би трябвало да намразя и себе си“.
Има и един друг момент, който ме порази. С брат ти сте изпратени в пансион. Пишеш, че той е получил оценка „среден“ и майка ви го е била с линийка, докато тя се счупила. А на сутринта се обърнала към теб, прегърнала те, защото твоят бележник бил отличен и те нарекла гениална. Написала си и това: „Всеки път, когато ме аплодират или възхваляват, усещам, че някъде в друга стая някой тих човек бива бит“. Това ме остави без думи.
Когато те аплодират и награждават, всички ти пляскат, а ти знаеш, че някой, когото обичаш, някой тих човек е бил пребит – за мен това се простира далеч отвъд мен и брат ми. Може би съм това, което хората наричат „успешен писател“. Но не мога да спра да мисля за това, че хората, за които пиша, биват бити, дори в момента. Те гладуват в Газа, биват съсипвани. И какво тогава означава фактът, че те аплодират на едно място, когато сърцето ти принадлежи на целия свят? Когато спечелих наградата „Букър“, по-голямата част от мен си мислеше: „Какво означава да си най-продаваният романист в страна, където хората не могат да четат?“. Винаги съм имала усещането, че онези от нас, които са били незащитени като деца, търсят по-късно незащитеността. Търсим липсата на сигурност, а ако имаме сигурност, гледаме да я разрушим.
Многократно си рискувала сигурността си. В Индия си подложена на заплахи заради твоите текстове и изказвания. Какво мислиш за ролята на писателите и творците в момент, когато има цензура и хората се опитват да те заглушат?
Дали в Съветския съюз, в Източна Германия или в най-мрачните места и времена, писателите са успявали да оцелеят. Творчеството им е оцеляло. За мен е много важно да разбера, че не мога да продължавам да повтарям едно и също. Трябва да променяш нещата, да експериментираш, да настояваш, че твоето творчество не е просто реакция на това, което ти се случва. Твоето творчество е нещо само по себе си, начин да представиш друга визия за света. И това е предизвикателство, защото не можеш да го направиш като манифест, удряйки всички по главата с някакъв идеологически чук. Трябва да го направиш красиво. Някой ми каза онзи ден: „О, причината да харесвам твоето писане е, че пишеш, сякаш вече са те убили. [Смее се.] Нямаш никакви скрупули“.
Само преди няколко дни регионалното правителство на Кашмир в Индия забрани една от книгите ти. Тя се казва „Азади“ и е публикувана през 2020 г. Разказва за борбата в контролирания от Индия Кашмир и по-широко за концепциите за свобода и авторитаризъм. В директивата се казва, че твоята книга и други – твоята не е единствената, която е била набелязана – „биха оказали дълбоко влияние върху психиката на младежта, като насърчават култура на недоволство и терористичен героизъм“. Защо мислиш, че книгата ти е била включена в този списък?
Моят отговор е да не отговарям, защото не знам. Звучи като някакъв списък, който са извадили от ChatGPT. Никога не е съвсем ясно защо се случват тези неща. Когато ме вземат на прицел, просто не казвам нищо, защото никога не се знае дали наистина го мислят, или е просто някаква странична игра, за да отвлекат вниманието от нещо друго. Нямам представа, така че нямам кой знае какво да кажа по този въпрос.
Дори начинът, по който отговаряш, а именно, че не искаш да се занимаваш с този въпрос поради страх от правни последствия, е някак показателен.
Е, мисля, че и в Америка започвате да вървите в тази посока. При нас това започна отдавна и човек трябва да се научи как да се справя с него. Хората биват арестувани за неща, които казват във Facebook, в Twitter, или за това, което не казват. В САЩ това изглежда ново за вас, но ние живеем с тези неща отдавна и те все повече се нормализират. Това е много тревожна ситуация, особено за мюсюлманите, където нещата не опират само до съдебни дела и затвор. Говорим за линчуване и убийства, социални и икономически бойкоти и разрушаване на домове и семейства. Срещаш хора, чиито истории не можеш да пренебрегнеш.
Разговора води ЛУЛУ ГАРСИЯ-НАВАРО
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: The New York Times, 30 август 2025 (със съкращения)
