Петя Славова
Между 16 и 23 септември най-новото пълнометражно и късометражно българско кино бе показано в рамките на тазгодишното 43-то издание на „Златна роза“. Селектираните заглавия отразиха разнопосочни теми и стилистични подходи, опитващи да уловят свързващото между личните преживявания и социалните процеси. Безспорно и тази година бе продължена тенденцията от последните издания за балансирано представяне между авторско и зрителско кино, без непременно да се стига до взаимно противопоставяне. Наред с това ясно се открои разнопосочност в авторовите търсения между онези, изградили стилизирано кинематографична атмосфера и други, подчинени изцяло на телевизионна естетика. А Варна по традиция остана мястото, което да събере киното ни и неговите автори. Тази година в конкурсната програма бяха включени 17 пълнометражни, 23 късометражни продкции и два сериала, от които победител стана „Те, вълните“ на Неда Морфова и Петър Крумов. Паралелно в програма „Открити хоризонти“ се състояха ретроспективни прожекции, посветени на 80-годишнината на Руси Чанев, който пък припомни по време на получаване на наградата си, че на същата дата – 18 септември, е родена и Катя Паскалева, от чието рождение също се навършват 80 години. Бяха почетени и актьорите Георги Парцалев и Георги Калоянчев за техните 100-годишниини от рождението им. Последната отбелязана годишнина беше тази на проф. Вера Найденова, която навърши 90 години и бе отчетен приносът ѝ към кинознанието у нас.
Някои от продукциите вече бяха показвани в големите киносалони като „Плът“ на Димитър Стоянович, повече регистриращ, отколкото изследващ процесите около посрещането и приемането на смъртта, и „Гунди – легенда за любовта“, биографичен портрет на известния футболист Георги Аспарухов. Авторите насочват вниманието не само към спортните му постижения, но намекват и за политическото вмешателство на Държавна сигурност в живота му. Историята успя да привлече огромен брой зрители в киносалоните, а създателите ѝ се превърнаха до известна степен в популисти на българското кино, уловили вълната на общественото обединение около добрите примери. Тази продукция бе отличена по време на фестивала с Наградата на Варна, а авторите вече обявиха амбиция за следващите си проекти – биографии за Емил Димитров и Лили Иванова.
Големият носител на „Златна роза“ стана „Made in EU“ на Стефан Командарев – филм, който тепърва започва своите срещи с българската публика. Продукцията, включена в селекцията на фестивала във Венеция, беше отличена у нас и с наградата за главна женска роля за изпълнението на Гергана Плетньова, както и с приза на младежкото жури. „Made in EU“ ще открие и тазгодишното издание на „Киномания“, след което започват и прожекциите му в киносалоните. Действието е ситуирано в малък български град (подобно на предходния „Уроците на Блага“), където привидно COVID пандемията е факторът, който руши сплотения колектив в местен шивашки цех. Но зад нея се крие далеч по-дълбока и устойчива зараза на липсата на емпатия и доверие, превръщащи най-слабите в жертви. Режисьорът отново работи със сценариста Симеон Венциславов и оператора Веселин Христов. Камерата визуално изгражда дистанцирана синьо-сива тоналност, илюстрираща сурова реалност в периферен район, където безработицата дава сила на работодателите да експлоатират служителите си и да прехвърлят върху тях отговорността за собствените им провали. И ако в предишния си филм „Уроците на Блага“ (който също получи голямата награда „Златна роза“, поделена с „Диада“ на Яна Титова) Командарев изведе безпътицата в страната чрез падението на отделния персонаж, то сега фокусът се разширява до по-тревожна колективна диагноза. През личната драма „Made in EU“ представя вирусно социално разпадане на общество, което със стряскаща лекота се люшка между крайности и доброволно се оставя да бъде жертва на очевидни манипулации.
Подобна критика към обществените нагласи, готови да се откажат от собствената си отговорност и да посочат като виновник за всичките си беди най-крехките или просто различните от тях в името на удобната илюзия, се вижда и във филма на Милко Лазаров „Стадото“, отново със сценарист Симеон Венциславов, но този път и с Екатерина Чурилова. Режисьорът също е от тези български автори, чиито продукции намират пътя си до европейските фестивали, като първият му филм „Отчуждение“ е с показ във Венеция, а вторият „Ага“ – в Берлин. В „Стадото“ сюжетът е притчов, въпреки че нищи текущи проблеми, свързани с миграция и корупционни схеми. Персонажите отново населяват малък район, в който отново болест мори, но този път не хората, а стадата им. В близост до тях и несгодите им живеят малката Тарика (Весела Вълчева) с нейния баща Али (Захари Бахаров). Те са хем съпричастни със случващото се, хем отдалечени от него – на върха на хълм, където се намира къщата им. Различен е не само етносът им, Тарика има генетично заболяване, наречено поетично „пеперудени криле“. Тази нейна особеност допринася за метафоричното описание на героинята и нейната крехка деликатност в един неприветливо суров свят. Именно нейната различност се оказва и поводът местните да я набедят за сполетяващите ги нещастия. Филмът е пестелив на думи, с поетизирана естетика, напомняща на магически реализъм, а Милко Лазаров свързва героите, наблюдавайки мълчаливите им действия. Тарика е мистична, дори неземна. Яркото ѝ присъствие е уловено изключително внимателно и от камерата на Калоян Божилов, който получи приза за операторско майсторство на „Златна роза“ за неговите съзерцателни кадри. В същото време поетизирането на двамата основни персонажи се усеща като несплотен контраст със смяната на тона към по-директните послания за злободневните теми с корупцията и миграцията. Филмът получи още няколко отличия – Специалната награда на журито, Наградата на критиката за пълнометражен филм и Наградата за музика на Пенка Кунева.
Още една продукция нищи експлоатацията в днешно време. „Безсрамните“ на Константин Божанов взе приза за режисура. Подобно на шивачките в „Made in EU“, експлоатирани в българските фабрики, тук жените са употребени през телата им и превърнати в инструменти за печалба. И ако при Командарев отразеното насилие е по-скоро икономическо, то при Божанов е изразено през интимността на тялото. Тук различието в главните героини се съдържа от една страна в нехаресването на противоположния пол, а от друга, в нежеланието им да се приспособят към установените правила, пренебрегващи правото им на свободна воля. Критиката е отправена към лицемерието на традиционните ценности, в които жените са сексуално употребени на фона на религиозно целомъдрие. „Безсрамните“ също е от продукциите, успели да получат своето представяне на големите кинофестивали, като филмът беше показан в секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан, а една от актрисите, изпълняваща главната роля – Анасуя Сенгупта – спечели награда за най-добра актриса в тази конкурсна програма. Всъщност с последната си история Божанов съвсем се отдалечава от българската действителност, като посочва категорично своите космополитни търсения, тръгнали от българските прашни улици с „Аве“, преминали през „И има светлина“, където все още си личат знаци от реалността ни, за да разшири посоката на търсене към все по-глобални и универсални теми.
Отново в мрачната тоналност е решен и отличеният за игрален дебют „Пакет вечност“ на Магдалена Илиева. Филмът вплита не съвсем хармонично черен хумор с драма, за да насочи вниманието също към хората в периферията, докато засяга темите за загубата и прошката. За изпълнението си в тази продукция Стоян Дойчев получи наградата за мъжка роля.
И в късометражната програма темата за неприемането на различните излезе на преден план в отличения филм на Жорж Ванев „Гадже“, който разглежда любовта на двама тийнейджъри от различни етноси. По-любопитен се оказа фаворитът на критиката „Eraserhead в плетена торба за пазар“. Режисьорката Лили Кос потапя историята в 90-арската атмосфера на настръхналост и несигурност. В прашно предградие, сред VHS касети, жега и скука, едно момиче предприема почти героичен ход да се докопа до пиратско копие на „Eraserhead“ на Дейвид Линч. Препятствията, които й се налага да преодолее, се превръщат в емоционален бунт срещу ограниченията и онзи стремеж към това човек да е верен на личния си избор. Филмът също е сред заглавията с фестивално участие – показван в Кан в рамките на Секцията на критиката.
Тазгодишните заглавия на „Златна роза“ подредиха до голяма степен сходни авторови търсения около миграцията, (не)приемането на различните, извеждане на онеправданите от периферната им зона. И същевременно, с малки изключения, авторите, в желанието си да изведат социално критичните си послания, се надпреварват да илюстрират едностранчиво тягостна реалност, в която колективната маса задължително смачква отделния човек, чието щастие изглежда по закон обречено и вечно изплъзващо му се.
