Ина Иванова
Десет кратки разказа съдържа сборникът „Август” на румънската писателка, поетеса и журналистка Елена Владаряну. Литературният ѝ дебют е точно в началото на века – през 2000 г., а тя често е наричана „сърдитото момиче на румънската поезия” заради ангажираността си с тревожни социални явления, както и с обговарянето на присъствието на жените в обществото („и като цяло не ми харесва / и не желая нищо. / само пространство, в което да се чувам / как вдишвам и издишвам. толкова”, заявява в синкопирани, кратки изречения лирическата ѝ героиня).
На български език имаме привилегията да четем и поезията, и разказите на Елена Владаряну във внимателния превод на Лора Ненковска.
Сборникът с разкази „Август” разказва съвременни истории – такива, каквито могат да се случат в прашни ваканционни градчета или на затънтена хижа, сред тумба познати или на кратка семейна почивка, на която отиваш с малкото си дете. Героите са живи, плътни, уловени в ежедневната рутинна динамика. И точно там, в дребните детайли на всекидневието, в опитите да предпазиш децата си или в решението да не помагаш на друго човешко същество, се отварят лакуните на ранимостта ни като човешки същества. Там някъде една от героините ще вземе решението да се самоубие (в почти недоловимото усещане за разруха, което познаваме от майсторския „Идеален ден за лов на рибка бананка” на Селинджър).
Елена Владаряну владее до съвършенство фините механизми на речта, с които да нагнети напрежението, докато уж нищо страшно не се случва на героите ѝ. Разказите от сборника „Август” са тревожни (но в никакъв случай угнетителни) именно заради уловения безапелационно най-познат съвременен страх – този от смъртта.
Страхът от смъртта, но и страхът от света – с него майките предпазват децата си колкото инстинктивно, толкова и рационално. С този прастар ужас, но и с пренебрегването, със загърбването му са ангажирани повечето герои от сборника „Август” дори когато стоят в ембрионална поза, застинали между хвърчащите коли на магистралата – образ, чудесно уловен и от художничката на корицата София Попйорданова. Както човек понякога застива срещу времената в себе си, срещу собствените си вътрешни монолози, гняв и неудовлетвореност. Но и както умен, чаровен светски мъж успява да играе с идеята за опасност със собствените си гости, които е поканил на парти, намигащо към мащабите на забавленията във „Великият Гетсби”.
Още нещо свързва героите в сборника и това е подвластността им на желанието да съхранят, да опазят – себе си, друг човек, живота. Така инстинктът към оцеляване се сблъсква с подмолните течения на увлечеността или страха от Танатос.
Сложността на личното преживяване и оцеляването, интимните, тайни липси и травми, граничните състояния и вътрешните монолози – това е оптиката, през която Владаряну деликатно, но без илюзии се вглежда в света на героите си. Отвъд сюжетите, в които лесно може да се себеразпознае всеки съвременен човек, акцентът пада върху скритите междуличностни разриви, манифестира женската чувствителност, търси причините за трудните избори, които се налага да правим уж набързо, сред останалите ежедневни задачи.
Езикът на Елена Владаряну напомня линията на кардиологично изследване – чиста, ясна и назъбена в пикови, опасни за живота моменти. Отказът на авторката графично и пунктуационно да маркира пряката реч допълнително засилва чувството за отстраненост, но и тревожността, многогласната общочовешка болка. Читателят сякаш е приканен да присъства в „стаята”, в действителността на тези разкази, да чува гласовете, паузите, затаеното, нарочно премълчаното. Но и най-значимото от света на героите се „чува” именно във вътрешната им стая, в монолога им, който прекрачва границата между казано наум и изречено на глас.
Защото точката, в която героите биват разкрити или се саморазкриват често е именно там – в онова, което не бива да бъде изречено, дори да има силата да ни счупи.
Това са разкази, в които малки, но разрушителни ситуации се вбиват императивно в живота на героите, болят, променят траекториите на животите им, карат ги да преосмислят доскоро познатото.
И ако за момент си припомним революцията, която предизвикват в киното Ларс фон Триер и компанията му около манифеста „Догма 95”, ако си припомним нарочно наложената ограниченост на похватите, липсата на специално осветление, камерата, с която предпочитат да снимат „от ръка” и която вместо стабилна картина предлага тревожна, трептяща, силно субективизирана гледна точка – точно това в известен смисъл прави и Елена Владаряну с този крехък сборник разкази. Предлага ни менлива, неясна, деликатна картина. Сцена, в която фигурката на съвременния човек върви колебливо, затворена в собствената си самота, в собствения си език – сред многогласната гълчава на света. И някак намира сили да продължи да оцелява.
Елена Владаряну, „Август“, прев. от румънски Лора Ненковска, изд. „ICU“, 2025
