Помниш ли момента, в който от читател се престраши да пишеш поезия? Какво се промени в Никола, който написа „Въжеиграч”, за да стигне до Никола, който написа „Ето го разкаяния победител”?
При мен преходът беше по-скоро от пишещ към четящ: първият ми опит да напиша стихотворение се случи още преди първи клас (също си измислях и едни „приказки“, които записвах на касетофон, вдъхновен от радиотеатъра). Когато започнах и да чета повече, осъзнах, че поезията може да бъде безкрайно много неща – не само тези, които си бях представял.
Склонен съм да мисля, че човек не се променя с годините, а по-скоро едни или други негови черти излизат на показ според обстоятелствата. Така и аз съм същият, какъвто съм бил в първата си книга, макар и да изглежда иначе.
С времето преживяваме трусове от всякакъв характер – лични, социални, ако щеш, и световни. Могат ли за теб трусовете да бъдат индуциращ фактор при писането на поезия?
Представата ми е, че човек се ражда с предразположението да бъде поет, а трусовете са житейски жребий, който отразяваме в писането си, независимо дали искаме. Ако не преживееш никакви трусове, може би ще пишеш само импресии – но аз не вярвам някога да е бил възможен живот без трусове.
Вроденият талант да бъдем щастливи. Чувстваш ли се щастлив в писането? Докъде би могъл да стигнеш в разузнаването на поезията? Поставяш ли си крайни цели и стабилни опори, или по-скоро предпочиташ красотата и неизвестността на свободното падане?
Да, винаги се чувствам щастлив, когато пиша. Не си поставям никакви цели и не мисля, че е нужно да я разузнавам, по-скоро да живея с нея.
Споделяш, че не вярваш в свръхестествената сила на думите, но вярваш в утехата на изричането. Прави ли вербализирането на поезията от нея още по-силно оръжие? Изобщо като оръжие срещу какво може да бъде ползвана поезията?
Ако съзнателно се опитваш да ползваш поезията за каквото и да е, по-скоро няма да се получи. Тя може да бъде оръжие и щит срещу всичко, но това е по-скоро нейна функция, отколкото цел.
„Вербализирането“ на глас е частен случай – ще направиш същото, ако я изричаш наум. Не знам как този жест ми дава утеха, но се случва.
Много са малко българските поети, които знаят собствените си стихотворения наизуст. Дълго ли се подготвяш за едно твое четене? Имаш ли свои специални ритуали преди да излезеш на сцената?
Преди близо 18 години, при едно от първите ми излизания на сцена, си казах, че публиката ще бъде по-благосклонна към мен, ако опитам да си произнеса стиховете наизуст. Така си и остана. Преди всяко четене тренирам на глас една седмица, по около 10-15 минути на ден, или по колкото ми е приятно. Имам и ритуали, но те ще останат тайна.
„Побиват ме тръпки от поезията на Никола”, чувал съм да казват мои приятели, четящи поезия. Може ли този своеобразен страх да има катарзисно и очистително действие за читателите? Проявяваш ли интерес как влияят текстовете ти върху публиката?
Надявам се да не са непременно лоши тръпки.
Има поети, които не търсят споделяне. Аз уважавам това, но не съм от тях: у мен има инстинкт да се показвам в писането, колкото и да не искам да се показвам извън него, а може би именно заради това. Така че въздействието върху публиката ме вълнува силно. Но ако се е получил катарзис чрез страх, това не е нарочно.
Пророкуването като код, даващ информация за бъдещето, но и за миналото. Какво би искал да не проспят твоите читатели, какво да не подминат?
Избягвам да предписвам каквото и да е на четящите – те ще обърнат внимание на едно или друго според собствения си натюрел.
Мисълта за пророкуване, обърнато към миналото, е интересна. Може би сме неспособни да не гледаме назад дори и в пророчеството.
„Имам едни призраци, те са ми единствените близки”, пишеш в едно от стихотворенията. С призраците на кого/какво общуваш?
Общувам ежедневно с едни добри духове, не призраци, и ми е приятно да си представям, че все още са наоколо и ме напътстват.
Призраците са нещо друго – може би символ на едни лични страхове. Но с тях също се опитвам да се сприятеля, защото, ако ти е писано да съжителстваш с нещо, какво друго можеш да сториш?
„Някой е сменил земята”, кой е този, който разполага с животите и съдбите ни? Имаме ли силата да променяме хода на историята, или всички сме просто наблюдатели, които имат правото единствено да констатират?
Не казвам дали „някой е сменил земята“ е фикция, сън или истина. Също не казвам кое би било по-утешително: земята ни да остава същата или да се променя. Защото не знам.
В моя светоглед никой не разполага със свободна воля – нито хора, нито богове. Не твърдя, че този светоглед е непременно верен, но според него живея. Следователно мисля, че ние имаме силата да променим хода на историята – сила, задвижвана от наследени наклонности и случайни обстоятелства; имаме и свободата да го направим (свободни сме, защото не знаем какво ще се случи). Просто нямаме избор. Можем само да се надяваме, че е за добро.
Великият губещ е един от ярките образи в книгата, ще му простим ли, ако той се появи?
Ако му се прости, как ще продължи да е губещ?
Този образ ми е интересен, защото разстоянието между величието и провала, и изобщо разстоянието между „пълноценния“ живот и бездната, е нищожно. Невъзможно е да забележиш кога едното е преминало в другото. По-комфортно е да мислиш за светлината и мрака като за отдалечени крайности, но ако се случи веднъж да ги видиш толкова близо, това остава у теб завинаги.
Нека за финал се върнем към живота на „Ето го разкаяния победител” сред своите читатели. След софийската премиера ти се срещна с пловдивската публика, лятото имаше участие на „Аполония”, а есента започна новият сезон на един твой любим формат „Актьори срещу поети”. Какво научи за книгата си, което не беше подозирал? Способни ли са книгите да изнeнадват авторите си дълго време след своето излизане?
Колкото се притеснявам да излизам на сцена, толкова и обичам да го правя – така че всички тези събития ме радват.
След като излезе книгата, научих от няколко отзива, че често сменям личните местоимения – аз, ние, вие, ти. Никога не се бях замислял за това – и продължавам да не се замислям, докато пиша. Самата книга, така както аз я чета, не може да ме изненада с нищо, но начинът, по който я четат другите – винаги.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
