Авторката на „Хиляди очи“ (Лабиринт, 2021) разсъждава върху сложната връзка на човека с технологиите и разкрива, че вдъхновението за романа й е дошло покрай един симпатичен робот прахосмукачка.
Изминаха пет години, откакто „Хиляди очи“ беше номинирана за Международната награда „Букър“. Имаше ли номинацията влияние върху по-широкото възприемане на книгата в международен план?
Да, помогна много. Романът вече имаше няколко превода, но след като беше номинирана за „Букър“, се появиха много други. Днес е преведена на 27 езика.
Ако трябва да обобщите „Хиляди очи“ с едно изречение, какво би било то?
Чрез истории, разположени на 26 места по целия свят, романът разказва как едно ново електронно устройство (кентуки) има своя кратък момент на слава, преди да се провали напълно; в самата технология няма нищо ново, тя е просто огледало, нещо като магия между душите, която ни позволява да говорим за технологиите, без да се заплитаме в технически подробности.
Кой човек, място или нещо ви вдъхновиха най-много да напишете „Хиляди очи“?
Една антология с поезия. Бях впечатлена от това, че само защото споменаваха WhatsApp, смартфони или социални медии, тези стихове бяха определени като научна фантастика или „технологична поезия“. Беше забележително да видя как хората натурализират технологиите във всекидневието си, но появят ли се в книга, те избират да им поставят някакъв етикет. По този начин ги отдалечават от реалността, заключвайки ги в определен литературен жанр – идеята за един дистопичен, високотехнологичен свят. Започнах да се чудя дали е възможно да се пише художествена литература за новите технологии и начините, по които те ни влияят, без да се създава усещане за антиутопия у читателя и без да се отклоняваме от реализма.
В книгата има много герои от всички възрасти, разпръснати по целия свят. Кой беше любимият ви герой и защо? С кого ви беше най-трудно да прекарвате време?
Създаването на герои, толкова отдалечени от моята собствена култура и език, беше предизвикателство. Помолих специални читатели да ми помогнат, за да се уверя, че всеки герой е правдоподобен и реалистичен. Моят китайски редактор следеше приключенията на героите в Даан и Пекин; директорът на хърватски литературен фестивал следеше събитията в Загреб; перуански писател четеше главите за Лима. Осъзнах, че моите обичайни аржентински герои са нещо като лична опора. Когато се опитах да пиша извън тази зона на комфорт, разбрах колко малко знам за света всъщност. Героите, за които ми беше най-трудно да пиша, бяха тези, за които имах най-малко информация.
Какви реакции очаквахте и се надявахте да получите от читателите? Имаше ли такива, които ви доставиха особено удоволствие, или пък ви изненадаха?
Беше интересно да се види какво се случи в Германия, където публикуването на тази книга от 2018 г. беше отложено, така че в крайна сметка тя излезе в началото на 2020 г., съвпадайки с най-критичната фаза на пандемията в Европа. Читателите интерпретираха романа в светлината на тази ситуация и бях изненадана колко голям интерес предизвика книгата, защото читателите усетиха, че нейната фикция е непосредствено отражение на реалността.
През годините откакто написахте книгата коя нова технология ви се струва най-подобна на робота от романа? И притежавате ли я?
Няколко месеца преди да ми хрумне идеята за тези роботи, майка ми навърши 60 години и реших, че подаръкът ми ще бъде една от онези кръгли роботизирани прахосмукачки. Изпробвах я вкъщи няколко дни, преди да й я подаря, защото технологията беше нова за мен и бях любопитна. И ми хареса много! Стана нещо странно: привързах се към нея. Бях удивена от това как сама вземаше решения, които бяха почти емоционални. Представях си я как мисли: „Добре, подът е много мръсен, ще почистя малко“ или „Много съм уморена, ще си почина малко на зарядното устройство и ще довърша този ъгъл по-късно“. Толкова ми се стопля сърцето, когато понякога, докато съм напълно погълната от работата си на бюрото, тя идваше и започваше леко да ми потупва по краката. Знам, че искаше да се преместя, за да може да почисти, но в съзнанието ми прахосмукачката казваше: „Хайде да излезем, да хапнем нещо, да поговорим, тук е толкова скучно, че вече не издържам“. Когато дойде време да я опаковам и да я дам на мама, се почувствах като че ли предавам кученце, с което не искам да се разделям. Сигурна съм, че много от това се пренесе по-късно в книгата.
Къде и кога най-много обичате да пишете и какви инструменти ви трябват?
Аз съм сутрешен човек (или нощна птица, ако се налага), но следобед главата ми не е в състояние да пише. Първото, което правя, преди да започна работа, е да си вържа косата на стегната конска опашка. Има нещо в тази строгост на тялото, което освобождава ума и го кара да работи по-бързо от всякога. Сякаш когато тялото е в капан, умът се опитва да избяга колкото се може по-бързо. Звучи глупаво, но съм наясно, че не мога да пиша, ако не си вържа косата. Не се нуждая от тишина – мога да пиша, когато пътувам, в кафене или в чакалня. Имам нужда от малко бял шум около мен, иначе ми е трудно да се концентрирам. Почти винаги пиша на компютър, но понякога, за да изясня идеите си, пиша на ръка известно време.
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: thebookerprizes.com, 1 септември 2025 (със съкращения)
