Ренета Бакалова
Скепсисът към българската проза, особено към дебютната, е все още жив, макар напоследък да се пропуква и все по-често да наблюдаваме по-скоро полюсни мнения – читателите или са впечатлени от дадена книга, или я виждат като поредния случай, който може да бъде определен като „много шум за нищо”. Подобна е и съдбата на „Керван за гарвани” на Емине Садкъ. Романът обаче вече има и свое трето издание, което явно показва, че книгата провокира у четящите желанието сами да изградят своята гледна точка. Затова и за тази книга следва да се говори. Тя не залага на удобна тема и език, не борави с познатите клишета и не злоупотребява с носталгията и съчувствието на читателите и в този ред на мисли, съвсем спокойно можем да кажем, че е смела. Смела в своята автентичност, смела в това да говори за нещата без опаковки, без да се извинява и внимава. Това е роман, който не цели да се хареса, а който на първо място, е едно много честно писане.
Бихме могли да кажем, че „Керван за гарвани” е роман за малките неща – за провинцията, за маргинализираните групи, за обикновения човек, който на пръв поглед не се отличава с нищо от останалите. Емине Садкъ ни отвежда в Лудогорието и неговите шарени герои – показва ни българското село и не че литературата ни не се заиграва често с неговия образ, но тук се случва нещо различно: то не е идеализирано, не е полирано до блясък. То е живо и диша, то е едновременно безкрайно красиво, но и точно толкова грозно; както може да те очарова, така може и да те отблъсне. Този писателски подход е изключително ценен, защото едно от най-значимите неща в литературата е тя да бъде искрена, да не продава илюзии, а да се вдъхновява от действителността и да я разказва такава каквато е. Това всъщност е много по-трудно, отколкото да украсим една реалност, да я облечем в сантименталност и да накараме читателя да мечтае за нея. Тази книга също вдъхновява да искаш да посетиш Лудогорието, но не защото то е представено като някакъв съвършен рай, а защото е обрисувано както с доброто, така е с недъгавото, защото във време, в което фалшът продава, един млад автор говори за нещата такива каквито са и ни показва, че истинското привлича не по-малко.
„Керван за гарвани“ не е роман с класическа линейна фабула. Той е сбор от истории, съпреживявания, разговори и наблюдения – колаж, чиито парчета се събират в образ на едно Лудогорие, което е и географски обект, но и социален персонаж. Композицията е фрагментарна – историите се сплитат, няма хронологична строгост, а множество гледни точки, гласовете на паметта и на въображението се редуват. Това носи риск от разпиляване, от загуба на фокус, но също така е и една от силите на текста – да отвориш пространство, в което границите между действителното и въображаемото се размазват, където читателят сам събира „керваните“ и съзерцава „гарваните“.
Един от първите сигнали, че не си просто читател, а свидетел на нещо необработено и дълбоко лично, е езикът – пълнокръвен и раним. Не е „стил“ в академичния смисъл, а дишаща, понякога задъхана реч, която скача от коловоза на книжовното в ритъма на говоренето, на сънуваното, на спомненото. Синтаксисът се къса и възстановява като кожа след нараняване – остава следа, белег, запомняща се линия. Там, където друг автор би изгладил фразата, Садкъ я оставя да клокочи – да гардира и ерозира едновременно. Получава се език, който не се старае да бъде красив, но не може и да не бъде такъв, защото е истинен. И защото идва не от техника, а от глас – женски, периферен, необезопасен. Чете се не само с очите, но и с тялото, защото тук се борави умело с една сурова сетивност.
„Керван за гарвани“ не е единичен феномен, а част от по-дълбока надигаща се вълна в съвременната българска литература – вълна, в която центърът започва да се вслушва в периферията. Географската, социалната и икономическата граничност вече не са фон, а фокус. Текстове като този на Емине Садкъ изследват и изваждат на преден план онези пространства, които дълго време са били лишени от глас: селата, малките градове, обезлюдените пространства, а дори и забранените езици.
Тук не става дума просто за тематично включване в „регистъра на маргиналното“, а за естетическа, етическа, но и почти политическа позиция: да оставиш езика „рошав”, разказа разкъсан и неравен, текста – грапав, понякога накуцващ, но абсолютно човешки. Садкъ стои редом до други млади автори, които отказват да пишат „литературно“ в традиционния смисъл. Но именно заради тази отказаност нейната книга придобива самостоятелен и ярък образ, който не звучи като имитация или преповтаряне, а живее свой живот.
Въпреки несъмнената си литературна стойност „Керван за гарвани“ има и своите слаби места. Навярно е парадоксално, но те произтичат от същата тази воля за свобода и отклонение, които правят романа толкова различим. Фрагментарната структура, която иначе отваря пространство за поезия, за пауза, за шепот, на моменти се оказва прекалено разпиляна – разказът се разпада на отделни усещания, без винаги между тях да има вътрешна логика или нужната драматургична сглобка. Това би могло да остави някои читатели не толкова объркани, колкото емоционално неангажирани, защото връзката между епизодите, макар и тематично обоснована, понякога не издържа на вътрешното напрежение.
Съществува и един стилов капан, в който текстът понякога попада: езиковата „разрошеност“, тази нарочно запазена суровост на изказа не винаги работи в полза на експресията. Там, където грубото би трябвало да бъде средство за автентичност, понякога остава просто неоформено и дразни – повторения, излишни преливания, синтактични сривове, които повече отслабват, отколкото разширяват внушението. И все пак тези слабости не са провали, а пукнатини. А през пукнатините влиза светлината, както пее Ленард Коен.
В заключение можем да кажем, че „Керван за гарвани“ е книга, която не принадлежи на жанра на удобното разказване. Тя вижда паметта като рана и вдъхновение, езика като напрежение, ритъма като бавен дъх. Това не е роман, който просто се прочита – това е текст, в който се остава. И именно с тази неподатливост на модерните очаквания, с тази увереност в собствената си кривина и автентична хаотичност, той влиза в територията на важната литература – онази, която не прилича на никоя друга, но въпреки това ни кара да се разпознаем в нея.
Емине Садкъ, „Керван за гарвани“, изд. „ICU”, 2024
