Направена от невинност: „Направени от вина“ на Йоанна Елми

Димитър Камбуров

През септември 2025 на „Аполония” Йоанна Елми представи романа си от 2021-ва „Направени от вина”: премиерите на тази книга, добила статута на съвременна класика, вече четвърта година събират публика. Италианската ѝ преводачка Джорджа Спадони като модератор на разговора очарователно ни напомни как биваме възприемани, когато говорим чужд език пред носителите му – смеем се неловко, петлаем се, повтаряме се и нищо не казваме. Йоанна Елми обоснова избора ѝ с похвалното желание все по-често да чуваме „колко е сладък българският, говорен от небългари”. Умилената неловкост остана само за великодушната публика: за да проумееш колко зле говориш определен чужд език, следва да го говориш доста по-добре. Ситуацията принуди авторката да се самопредставя и тя се справи възхитително, с отработен фокус върху любимата си тема за бремето на успеха на толкова крехка възраст. Обрано и с равен глас тя довери, че романът е вече преведен на 18 или 19 езика, след като преди две години водеща световна литературна агенция се е заела с промотирането му, превръщайки го в най-голямото българско литературно постижение след книгите на Господинов, впрочем редактор, ментор, промоутър, гарант и спонсор на книгата. В края на разговора попитах авторката дали книгата ѝ е постигнала успеха си заради въпросната агенция, или заради личната ѝ амбиция да създаде образцова литературна творба, отговаряща на актуалните стандарти за световна литература. Йоанна Елми отговори отново образцово. Когато една книга е истинска, тя се случва навсякъде и на всеки, и всички се разпознават в нея, каза тя.

На задната корица на романа откриваме био и блърб. Биото е на 26-годишната дебютантка, която „…пише публицистика и проза. … завършва англицистика и международни отношения в Париж (?, б. а.), продължава с магистратура в сферата на социалните науки в Амстердамския университет”. Блърбът за романа е от Георги Господинов. В него се открояват думите: „взлом”, „взривява”, „хваща за гърлото”, „болезнен”, „смело, „остро“,“ талантливо”, „талант”. Завършва с изречението „Незаобиколим”.

И наистина: дебютът на млада българка със задгранично образование, която „живее между България и САЩ”, вече четвърта година продължава да бъде литературното откритие на България. Всички отзиви, воглаве с тези на Господинов, са единодушни в три неща – че книгата е талантлива, правдива и смело взривява табута.

Този странен мемоарно-изповеден роман с включени реални писма и документи първо стъписва с епатажа си: тук мъжете псуват на воля, а жените сквернословят; редуват се еднотипни натуралистични описания на физическо насилие и сексуален тормоз: прадядото на бащата, партиен секретар, живее с две 16-годишни момчета в една къща с жена си, преди да се обеси; бащата повтаря реален или въображаем спомен, че е убил и заровил човек, докато педофилски блудства с вечно напишканата пред пианото своя дъщеря, повествователка на романа; дядо ѝ по майчина линия системно пребива баба ѝ, а по-късно и бъдещата ѝ майка, докато мърсува из околията, насърчаван от типична фалическа майка; на свой ред майката на повествователката я нарича с думите лайно, търтей, олигофрен, глупачка, дебил, идиотка, боклук с боклуците, говненце, изрод, нищо. Въобще в романа мъжете протагонисти пият, плачат, бият, изневеряват, пикаят в мивката, повръщат из къщата, вонят и деградират. Жените отначало примирено мълчат и понасят синините и избитите зъби, търпят издевателството и над дъщерите, и над внучките си, жертви на съпрузи, подучвани от майките си. Постепенно жените жертви узряват за бягство и съпротива и си връщат нещо от човешкото и женското достойнство. Процесът на еманципация е противоречив: ролята им на жертви на мъже, свекърви и майки ги кара да тормозят дъщерите си.

Животът на пет поколения мъже и жени в омагьосания кръг на домашното и сексуалното насилие рефлектира върху психическия строй и световъзприемането на повествователката, която, като незаконна имигрантка в САЩ, е смълчано мнителна, унила и с мъка понася имигрантското си обкръжение. Нейни спасители са американският ѝ колега Тим и любимият, показателно присъстващ в романа като „американеца”. Потиснатата нетърпимост към българското, но и към отредения отрязък американско кристализира до унила мизантропия и нихилизъм. Книгата цели да покаже колко мъчително и частично е бягството на дъщерята отвъд океана, колко проблематично е справянето с травмата на миналото.

Преливащата негативност е функционално обоснована от замисъла: да се покаже как три поколения жени – баба, майка и дъщеря – биват системно подлагани на домашно насилие с елементи на сексуален тормоз от своите дядовци, бащи и съпрузи, впрочем подкрепяни чрез мълчание или съучастие от самите жени жертви. Амбицията на книгата е да огласи премълчавания и потулван феномен на тормоза в дома като еманация на българския патриархат. Романът умишлено преекспонира тази сякаш устояваща на историческия и социално-политическия развой „същност” на традиционното българско семейство. Затова той предприема съзнателен отказ от исторически прочит и социологически анализ, от идеологическа интерпретация и политическа критика. Обстоятелствата се променят, но патриархатът си остава неизменен, а жертвеността се пренася сякаш по наследство. Посредством шока и епатажа антиисторичността цели да набави литературна мощ на романа: обсесивното наслояване на все същото през поколенията, настойчивата неизменност на реакциите и рефлексите, на предубежденията и последствията – романът изкрещява тази отколешна драма с елемент на трагедия, поставя диагноза и произнася присъда. Това писане наедро и ребром цели да разкрие консервативната устойчивост, непоклатимата традиционност на обществото, привидността на промените, мнимия прогрес. В този вездесъщ патриархат мъжете са привилегированите агенти на злото; жените са техни рупори и маши. Романът проникновено разкрива как и мъже, и жени се оказват и агенти, и жертви на патриархата. Падението на мъжете е резултат от наложената им чрез възпитанието и нормите патриархалност. В резултат мъжете са неизменно слаби: прадядото се самоубива, дядото циври, бащата се преживява като смотаняк, а братът на майката е лишен от присъствие. Второстепенните мъже са не по-малко отблъскващи: любовникът на майката е страхливец, шефът на клиниката я принуждава да извършва злоупотреби, колега на бабата злослови относно неверността на съпруга ѝ, бащата на приятелка я пребива, милиционери и полицаи от всички епохи са мизогинни грубияни под егидата на вездесъщия патриархален договор. Българските мъже до един се оказват алкохолици със слаб ангел: те пият и кръшкат на поразия, докато вкъщи обиждат и бият, самобичуват се и плачат. Жените жертви бавно проглеждат и за участта си, и за колаборационизма си.

Все пак мъже и жени присъстват различно. Мъжете са парадигмално тъждествени през поколенията. Те деградират, тъй като патриархатът е тяхна природа и най-съкровена същност, която ги трови и убива, деморализира и аморализира отвътре. Жените колаборират и застиват в развитието си, но без упадък и разпад на личността. Майката и дъщерята все пак предприемат разни форми на бягства: развод със съпруга, раздяла с майката, емиграция в Германия и съответно в САЩ. Ако мъжете са представени като природата на патриархата, жените са неговата култура: те първоначално го легитимират и прилагат, понасяйки загуби и деформации, но постепенно се надигат срещу него. Дори когато са уж послушни и примирени, жените са донякъде осъзнати и рефлексивни. Мъжете – напротив – са слепи и безволеви нищожества, които се превръщат в чудовища, преди да изчезват: изчезва бащата, дядото бива обезвластен и смълчан, а майчиният брат поначало отсъства: ако перифразираме едно леко макабрено клише, за българския мъж в романа – или лошо, или нищо.

Подобна натурализация на патриархалната мъжественост на фона на културната динамика на патриархалната женственост е разбира се, преобърната патриархална конвенция: ако патриархатът традиционно есенциализира женствеността, авторката си отмъщава чрез натурализиране на мъжествеността. Романът е пример за теоретически безгрижен реваншистки феминизъм, вдъхновен от волята за отпор и разправа. Понастоящем сърбаме попарата на това преобръщане на властовите редове в повсеместното дискредитиране и обезсилване на либералната демокрация, на нейните постижения и институции. Все пак вкопаването на мъжкото в тресавището на патриархалната безизлазност може да изглежда теоретически проблематично, идеологически изкушено и антиисторично, но то сякаш хваща читателя.

За това допринася и раздвижената фрагментарна композиция. Смело отхвърляйки линеарния наратив, романът снове между едно непосредствено американско минало на аз-повествователката и три по-минали времена: нейното отпреди раждането до американското бягство, това на майка ѝ от детството до бягството в Германия и това на баба ѝ от първата любов през брака с нелюбимия ѝ съпруг до бягството в смъртта, която събира и трите жени някъде в българския Северозапад. Трите наратива, носещи имената на всяка от жените – Ева, Лили, Яна – стъписват с парадигмалната тъждественост на жертвената участ. Това наслояване на все същия кошмар може да събуди известно недоверие и подозрения в идеологическа преднамереност. Ала чрез еднаквите женски съдби се внушава дълбоката вкорененост на патриархата, който не само „одомашнява” и тривиализира домашното насилие, но и деформира жените – и жертви, и агенти. Споделената съдба има и контрастен ефект: на фона на общото започват да си проправят път и фините различия, които при Яна кристализират до бунта на бягството още в детска възраст. Редуването на историите иронично акцентира върху слепотите и на трите: бабата Ева, чиято единствена любов е дете на бежанци, каквато е и тя самата, не „възприема” днешните бежанци, нито „черните”, а майката Лили, изстрадала грубостта на баща си, бълва обиди към дъщеря си, докато подобно на него се героизира като жертва. Мрачната приказка кулминира в изповедните откровения на Яна, които – преднамерено или не – повтарят обърканата противоречивост и „слабата мисъл” на нейните майка и баба. Сентенциалните прозрения на Яна трогателно доказват слепотата ѝ за хаоса и зазидаността ѝ в същата предубеденост, подозрителност и политическа некоректност спрямо чуждите и различните, проваления ѝ опит да порасне, да съзрее и да изгради език и визия, различни от тези на бащата, на господаря, на колонизатора. Езикът на повествованието носи белезите на дискурса на низшия, потиснатия, колонизирания, на оня, който в англоезичната постколониална теория се нарича subaltern.

Трите паралелни истории изграждат хоризонт на очакване, който рядко се оказва излъган под егидата на една естетика на тъждеството. Началото с акцента върху американския опит на Яна би останало художествено неравностойно, ако чрез него повествователката не уплътняваше проблема с патриархата: българските имигранти в САЩ, в това число и Яна, повтарят предразсъдъците и стереотипите на родители, дядовци и баби: подозрителността към чуждото, към онова, което не е „бащин-майчин”, към различните расово и културно хора е внушена като интимно свързана с насилието като същност на българския патриархат.

Пулсацията между незаконното имигрантско настояще в САЩ и ретроспекциите към трите паралелни биографии работи приносно по още една причина: колкото и да е отблъскващо настоящето с чистенето на домове на заможни американци в компанията на противно патриархални сънародници, каръкът на женска участ бива счупен благодарение на „американеца”: героинята Яна се измъква от средата си благодарение на дискретното му присъствие и влияние. Така проблематичното бягство от България в САЩ, на пръв поглед повтарящо още от същото – източноевропейци, балканци и най-вече български примати и дегенерати, – бива изкупено чрез изстраданата награда – „американеца”. Този толкова различен безименен мъж е надарен с фундаментално гарантираното достойнство не просто да не е българин, но да е „толкова млад и вече американец!”, ако перифразираме добрата стара английска шега. Благодарностите след края на романа Йоанна Елми започва така: „За Стивън, който е всичко”. Изглежда „американеца” бива размагьосан, но само за да бъде превърнат в тоталност, надхвърляща американската му пределност. Дотам, че човек се зачудва дали пък Яна/Йоанна действително е успяла да отхвърли диктата на патриархата. Лишен от рефлексивност, повествователният глас обезоръжава по-скоро с трогателната си наивност и детинско простодушие насред смелата решимост да „разбира” и „назовава” света, да го анализира и диагностицира безогледно. Откритията си остават мними, а клишетата дебнат отвсякъде. Баналността следва да бъде оправдана от безхитростната аподиктична докса на юношеството. При повече добронамереност, читателят може да сведе ендемичната наивност до фикционална конвенция, артикулираща адолесцентната младост на имигрантката Яна. Въобще способността на книгата да капитализира грешките и недостатъците си е просто възхитителна.

И все пак недостатъците и несполуките са твърде много, за да не вземат връх. Като изброява фазите на проглеждане за алкохолизма на баща ѝ – предшокова, компенсаторна, декомпенсаторна, терминална – повествователката пише: „Единствено прекратяване на порочния кръг, повтарянето на фазите, може да спаси пациента”. Вероятно авторката е искала да напише: „Единствено прекратяване на порочния кръг на повтаряне на фазите може да спаси пациента”. Така или иначе, изречението може да се разчете като иронична автодиагноза за основния дефект на романа: порочния кръг на повтаряне на фазите и проявленията на патриархата в усилието той да бъде развенчан. Романът е де факто раздута реплика на прословутия анекдот от соцвреме, известен като „Пернишката трагедия”, впрочем великолепно разигран във филма на Явор Гърдев и Владислав Тодоров „Дзифт”. Всичко в романа се включва в неумолимо фатална каузална верига, разкриваща патриархална принуда и травма навсякъде и във всичко. Това монотонно набиване в съзнанието на читателя на неумолимото зло провокира странен ефект: свидетелството започва да се преосмисля като хипербола, като тенденциозно преувеличение. Вместо да убеждава, хиперболата постепенно губи доверието на читателя, добива ефекта на литота. Когато „истински случаи” от живота на пет поколения български мъже и жени опримеряват все същата скатологична долница с все същите сгъстени краски, ефектът е обратният: вместо да събуди състрадание, романът зазвучава с фалшива идеологическа тенденциозност, прокарана посредством епатаж, потрес, шок и погнуса като нейна естетическа обвивка. В изкуството, както и в медиите единичното страдание е трагедия, повтарянето му до безкрай го превръща в навик, скука и статистика. Йоана Елми не е успяла да снабди героите си с онази сингуларност, която да ги избави от ролята им на размити илюстрации на патриархата: и Яна, и баща ѝ пикаят не където трябва; и майка ѝ, и дядо ѝ сквернословят и се самогероизират; и баща ѝ, и дядо ѝ пият, тормозят и кръшкат; и баща ѝ, и прадядо ѝ педофилстват. Повсеместният кошмар, леенето на телесни течности и словесни скверности, баналната неизбродност на злото, долното, низкото, гнусното не просто идват в повече: те произвеждат художествен дефицит.

Книгата държи да внуши, че е истинска: цитира реални писма и доклад до полицията с грешките и стиловите грапавини, за да прелее автентика в разказа си; прибягва до обърканата изповедност на първоличния разказ; използва сегашно време и присвоява свидетелска позиция за минали събития като собственото раждане или прониква в съзнанието на майката, която „иска да избяга далече и да не ме види никога повече” или пък „си представя как хваща възглавницата и я поставя върху лицето ми”. Всичко това цели да провокира непосредствено и осезаемо читателско преживяване на билото като настояще. Ала тази воля за неопосредена непосредственост на истината е не само теоретически абсурд, доколкото медиумът на езика винаги присъства като отлагане и превод на опита, който в случая често е чужд или неподлежащ на освидетелстване. Проблемът е по-прост. Йоанна Елми сякаш все още не знае, че многото е малко, че излишъкът е недостатък и че хиперболата без мяра проработва като литота.

Романът има волята да изрича истини без пощада с директния, рязък, груб език на долницата. Ала пренатягането къса кордата, форсирането обръща колата, мултиплицираната сингуларност се превръща в тоталност и отказва събитието. Вкопчен в сцените на насилие, тормоз, гавра и издевателство в първите двеста страници, в последните сто романът търси резонансната кутия на делника, нищослучването на живота отвъд действието и събитийността. За целта авторката ги освобождава от българско мъжко присъствие. Ала скучната част за пътуването с Тим до Филаделфия и Ню Йорк или пък епизодът за майката и хърватката Саня в Германия  показват, че Елми не владее нито пътеписа, нито емпатичния разказ за чуждото страдание. Книга, която е дотам последователно вярна на прозата на Господинов – нелинеарност и фрагментарност на повествуването, любов към инвентари, списъци и капсули на времето, до открита перифраза на списъка с първи неща от „Физиката“ – не успява в опита да възпроизведе най-важното в неговото писане: литературната сила на несигурността, съмнението и събитието на неслучването. Разказът за бягството на Яна от село е същинският епилог на романа сто страници преди завършека му.

Ето защо загубеният наративен фокус е компенсиран чрез нов прилив на чувства и разпищолен език покрай финалното прибиране у дома. Тук повествователката прави смислен опит да налучка нов тон на оптимизъм покрай светлата печал в навечерието и след смъртта на бабата. Ала вече е твърде късно и финалните мажорни акорди прозвучават изкуствено и измъчено като в култова симфония на Шостакович. Книгата си остава в плен на излишъка на нямането, на негативността и на кича.

Ето малко примери за волята за нямане, за ендемичен дефицит. На 12-а страница Яна заключава: „Раждам се в свят на липси”. На 20-а, в разговор с любимия, подхваща темата: „По-лесно се прави интвентар на липсите”. Любимите на Господинов мотиви на несъстоялото се безсъбитийно минало и на инвентаризирането на социализма тук са продължени в голямото нямане на Прехода: „Нямах голям рафт с видеокасети на „Дисни” като Лина… Нямах и красиво пони като нейното, от „Макдоналдс”… Нямахме кола … Нямахме пари за шоколад … за море … за ски … хубави чинии и чаши … мама нямаше приятели, татко нямаше приятели, …кабелна, … компютър, … нови мебели”. Проблемът на това ламентацио е, че то нелепо се самоопровергава в процеса на изреждане, за да увисне като глезен хленч: оказва се, че бабата води Яна в „Макдоналдс” всеки месец на пенсия, тъй че не е ясно защо понито липсва; оказва се също, че семейството е имало два автомобила, което се потвърждава и от разказа за излета до Борисовата градина и до Витоша с кола. Изречението „В България да имаш кола е голяма работа” тутакси бива опровергано от следващото изречение „Другите деца ги водеха на училище с колите”. „Само самотни оцелели от счупени сервизи” е отречено от следващото: „Сватбеният сервиз се пазеше … майка ми го изхвърли”. Впрочем „американецът” забелязва, че двамата са „имали едно и също детство … „Мики Маус”, „Макдоналдс”. Повествователката намира отговор и на това: „Американско детство втора ръка”. Впрочем тя простодушно споделя: „Не знаех колко сме били бедни, докато не пораснах”. Оказва се, че травмата е късен ефект на досега с консумеризма на САЩ. Протестът срещу бабата и дядото, които продължават да ядат попара, е формулиран така „Толкова години са нямали, че сега не знаят какво да правят с онова, което го има”, сякаш старците следва да се отметнат от попарата и да минат на кроасани, задето са се замогнали. Волята за нямане, разбира се, не е нова: Капка Касабова в „Улица без име” и Ружа Лазарова в „Мавзолей” вече са задали западния стандарт за българското нямане на соца. Сякаш нарочно обратното правят Илия Троянов и Димитри Динев, съгласно които дефицитите на соца не са точно материални. Георги Господинов предлага далеч по-сложна, събитийно-историческа версия на липсата през соца и Прехода. Йоанна Елми наследява женската линия на соцдефицита от Касабова и Лазарова и я прокарва без корекции през Прехода. Впрочем в това отношение е близка до „Апостолоф” на Сабине Левичароф, при която е налице сходна страст към негативна сентенциалност.

Все пак, ако при Левичароф похватът е откровено самоироничен, при Елми апофтегматичната ударност се проваля в нелепи генерализации: „В България всички момичета искат да са руси със сини очи. И всички момчета харесват такива момичета”; „Телевизорът винаги работи … сякаш всички са обсебени от страха да не пропуснат нещо важно, да не останат изолирани от масовата ярост или радост”; „Светът е горещ и настръхнал от ярост, илюзиите се топят като лед, а хората ми се струват еднакви навсякъде”; „Поколението на нещастните жени … които изнесоха всичко и всички на гърба си”; „облечен е в риза и дънки, като всички наоколо”; „Не са по-различни от останалите. Всичките имат еднакво месести бузи и вратове, клепачи, уши, езици – сякаш тестото на кифлите, баниците и кашкавалките, с които са ни тъпкали като деца, са прелели в плътта им, заместили са я. Всички миришат на една и съща кисела пот… чешат си топките по един и същи начин, през едни и същи шорти, с едни и същи къси и дебели пръсти с черно под ноктите”; „У дома на всеки му се ще да е или американец, или руснак. Никой не иска да е българин”. Както потвърждава тази всъщност пестелива извадка, озадачаващо абсурдните генерализации демонстрират неизменна воля за отрицание. В тази книга, извън разговорите с „американеца” и донякъде с Тим, няма светъл лъч, светли страници, от които да струят добри чувства, милост, щедрост, доброта, красота. Впрочем всички липси и желания са материални, няма и намек за духовни дефицити или нужди. Негативизмът избуява върху българска почва, земя на ендемична липса, закостенялост и изостаналост, на словесно, физическо и сексуално насилие. Според романа в България само природата е красива, а имигрантката изповядва: „Не ми липсва мястото, липсва ми определено време. Липсва ми човекът, който съм била тогава”. Списъкът на липсите – с „междублоковите пространства”, „кварталните миризми надвечер … на печени чушки, … на току-що изпечен бял хляб”, „тичането боса, … щурците,… детския срам,…  безцелното шляене,… да излизам за училище, … прибирането от училище, …да бягаме от училище“ потвърждава подиграната другаде носталгия към миналото като тъга по младост. Мястото обаче е гнусно: „ходи да пикае в храстите зад изоставения строеж, защото тоалетната е осрана и оповръщана от болни старци”, „заобикаля наркоманите и пияниците”, „мърлявото кафене”, „центъра, където жени с огромни устни, гърди и коси на вафли пият ситни кафенца и пушат тънки цигари, а гологлавите мъже до тях сърдито гледат минувачите”, „На малкото павирано площадче клошарите и пенсионерите … продават всякакви боклуци… – грозни кремави чинии от порцелан с още по-грозни цветя… Влажни и пожълтели книги от издателства, които са все „народна” това или онова … пълни с големи, дебели думи, пълни безсмислици…”; “Обича сивия град … с кучешките изпражнения по тротоарите и преливащите кофи за боклук; с астматичното кашляне на старите западни коли …; с разбитите тротоари, където спят бездомните и пияните в най-тъжния от всички светове; … обича Витоша, която притиска отровата като похлупак над града, като че в опит да ги убие всичките, подобно на майка, ужасена от децата си… обича … дори озверелите от немотия лица, кръстосващи града като бити и хапани от живота помияри, готови да изръмжат и да захапят в отговор. Обича града така, както се обича нещо осакатено, на инат, от съжаление, но и безусловно, както можеш да обичаш само онова, в което разпознаваш себе си”. Както се вижда, обичта към града е обич към отвратителното и осакатеното, което повествователката осъзнато въплъщава. Отношенията между родители и деца са белязани от същата амбивалетност на обич при все омерзението, на обиди и претенции, на горчивина и злост. Проблемът с описанията на българското и отвъд патриархата идва от същите тези „сгъстени бои”, от наслояването на счупеното, разпадащото се, отблъскващото, непоносимото, злото. Най-досадното е, че тази воля за негативност не само слабее от свръхмерност; тя откънтява с фалшивия обертон на poverty porn за износ, на разгула на показна бедност за продан.

Онова, което допълнително разочарова в тази иначе амбициозна книга, е липсващият професионален редактор. Провалите, несъобразностите, противоречията, баналността с претенция и унилият нихилизъм по отношение на българското вероятно са били в пъти повече преди редакцията, но въпреки нея книгата бъка от всякакъв вид грешки и будещи неловкост поанти. Впрочем написаното дотук можеше да бъде спестено за сметка на един изчерпателен списък с цитати; ето една неизбежно скъперническа подборка: „колите бълват горещ въздух като разярени механични животни”; „Сега тези момичета сигурно седят на същата маса с безвкусна покривка, където някой друг дебелак – идолът на утрешния ден, смърдящ на цигари и солена пот – безпрепятствено си проправя път към перфектните им путки”; „надявам се, че последните им думи са били точно такива, скромни и познати, като крайщник (sic!) на топъл хляб с масло и шарена сол”; „той я прегръща и се унасят, аз сънувам облаци от хляб”; „По телевизията дават арестанти, извеждат ги с найлонови торбички на главите. Това им се струва много смешно и те плачат от смях…”; „Баща му е умрял след раждането му от усложнения.”; „…грабнал детето и родителите му никога повече не го видели, сигурно са го продали за трафик на хора”; „Ева има чувството, че е изрезка от чернобяла снимка, нескопосано лепната върху горещите цветове на лятото”; „Да свириш на пиано е признак на интелект… Представи си, че някой ден ти дойдат гости и искаш да ги разнообразиш”; „посъбрах сено с вършачката”; „Добре дошла в гъза на Америка”; „Дядо ѝ подмята, че по тая река всички европейски лайна стигат до България, задника на Европа”.  От една страна Яна твърди: „чуждото се усеща най-силно в уж познатото – супермаркети, болници, административни сгради”, а от друга: „Всичко ми се струва еднакво”, а на отговора „Ню Йорк си е Ню Йорк, Париж си е Париж” отвръща: „Да, но заради това, което са били. Сега са градове молове”, стъписващо твърдение, след като в Манхатън дори няма мол, а Париж ги е изхвърлил в предградията си. Мога да си представя огромната работа, която е свършил Георги Господинов. Все пак нямам обяснение как и защо е оставил следния венец на баналността и кича в романа: „Масата се огъва от храна. Яденето и вещите запълват дупката, оставена от липсата на човещина”.

Това, разбира се, е дебютен роман на млада авторка. Би следвало човек да не подхожда със свръхочаквания, да е опрощаващо-снизходителен. Ако отделям толкова внимание на романа днес, четири години след излизането му, то е, защото след 19 превода авторката, при все реториката на осъзнати опасения от свръхмерния преждевременен успех, вече се преживява като еманация на успешната, образцовата българска литература за износ. Успехът ѝ внушава, че е писателка с голяма книга зад гърба си. Книгата засега по-скоро се големее, докато се разправя с българското семейство, село, град и живеене от времето на соца и Прехода. Георги Господинов ще да е разпознал издевателството над родното. Ала предвид факта, че за първи път във „Времеубежище” година по-рано той вече е предприел един неочаквано сатиричен акт на разправа със своето в двойния суплес на комунистическото и националпатриотизма, не е за чудене да е одобрил волята на Елми да жертва историческата и манталитетната сложност на българското в полза на западните клишета и очаквания. Така, силно повлияна от прозата на Господинов, книгата влиза в руслото на вече позабравените „Улица без име” на Капка Касабова, „Мавзолей” на Ружа Лазарова, „Ангелски езици” на Димитри Динев, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Власт и съпротива” на Илия Троянов, „Апостолов” на Сабине Левичароф и „Земя на сенки” на Елизабет Костова, може би най-известните от онези, които литературно третират българското на чужди езици и в чужди литератури. Откровеното отвращение на Елми от българското не смогва да се скрие в сянката на критиката към патриархата. Българското е системно низвергвано и отвъд патриархата като етнос, култура, история и география, предопределили злощастната съдба на страната и хората ѝ. И това остава най-проблематичното в този амбициозен роман: неговата щедра готовност да се гнуси от българското в модус, познат още от Алековите повествователи от първата част на „Бай Ганьо” и от заглавието на разказа му „Пази боже сляпо да прогледа”.

И все пак най-несъизмеримото в тази книга с голямата литература е онова, което я прави прилична популярна литература – кичът. Именно толерирането и съответно нетърпимостта към кича е от десетилетия фундаменталната разлика между високото и популярното изкуство. Проблемът при Елми е, че кичът се е промъкнал инкогнито, че той не е калкулиран търговски трик и че стои особено зле в тази книга с амбиции. Пред нас е популярна литература, която претендира да е висока.

„Направени от вина” всъщност антиципира синдрома „Гунди”, покрай който се разигра едно общонародно тенденциозно и рекламно проведено занижаване на критериите, тъй щото посредствени, а в случая с Елми и откровено българофобски творби, да бъдат обявявани за художествени откровения със световен размах. И „Гунди”, и „Направени от вина” са средна хубост направи, обречени да останат слепи за собствената си незначителност, дрогирани от безогледната реклама и дирижираното родно и международно признание.

„Направени от вина” опитва да бъде пряма, смела и талантлива книга, но страда от недостиг на дарба, мяра и вкус. Ще трябва да живеем с неудобството, че тази книга представя българското на 19 езика, участта на чиито преводачи не е за завиждане. Искрено се надявам, че те ще довършат редакцията, ще изчистят текста от грешките и несъобразностите и ще тушират баналностите, мелодрамата и кича в него. Да не би обаче преводачите да разчетат излишъка на кич като индулгенция, която да им позволи да го екзотизират и усилят до трогателно-смешна чуждост за продан? Преди време Мария Бакалова изпълни Източна Европа и бившия Съветски съюз по един хем „идващ ѝ отвътре”, хем верен на клишетата за Ориента като долница на Запада начин, който почти ѝ спечели „Оскар“. Можем да сме благодарни, че българска книга, чийто автор не е Г. Господинов, е постигнала такова международно признание, но не можем да не отчитаме какво означава то – прекрачването и отхрачването на българското в един откровен poverty porn за продан.

Ако това е уникалната рецепта за българска световна литература, както сякаш внушават световният успех на „Времеубежище” и обещанието за такъв на „Направени от вина”, не ни остава друго, освен да търсим алтернативна формула.