Разговор на Владислав Христов с Александра Георгиева
Вече няколко месеца от излизането на детската книга за Черно море, читателският интерес към нея продължава да е все така висок. На какво отдаваш този факт?
Защото направихме истински страхотна книга. В това издание са вложени много старание, мисъл и красота. Иска ми се да вярвам, че разказваме историята на Черно море така, както не е разказвана досега. От самото начало и напред в бъдещето. Научнопопулярната литература е подценявана като „нещо, което може да се чете“, а ако е добре написана и илюстрована, тя не отстъпва на художествената. Даже напротив, може да даде много повече по дадена тема. Много е важно децата да имат достъп до наука и да знаят, че именно тя е в основата на нашата цивилизация и техния живот.
Как всъщност се роди идеята за книгата? Беше ли си поставила някакви предварителни цели?
Идеята е на Радостина Николова и Николай Кънчовски от издателство „Мармот“, а аз бях поканена да я измисля и напиша. Те неведнъж са казвали, че е важно на българския пазар да има качествена научнопопулярна литература за деца, която да бъде за нашата реалност и природни дадености. Исках да напиша книга пълна с наука, която да разказва история. В началото се чувствах като пълен аматьор. Дори нямаше българска книга, която да ми послужи за образец. Едно от най-трудните неща беше структурирането на научното знание, за да бъде то поднесено логично и последователно. Съдържанието беше пренаписано няколко пъти. Друго, което не искахме, е нашата книга да прилича на учебник. Постарахме се разказът да е увлекателен и да съществува нишка, която да следва някаква форма на сюжет. В тази книга всяка дума и картинка са истина. Научната достоверност беше водеща при работата ни. Противно на разпространеното мнение учените са много интересни хора, а работата им – вълнуваща. Те направиха тази книга. Те ни разказаха с обич и грижа за тяхната работа и за това какво е Черно море за тях, ние само го предадохме на децата.
Дизайнът и илюстрациите на книга са впечатляващи и са дело на Радимира Йорданова и Симеон Желев, как протече съвместната ви работа?
Лесно. Те са впечатляващо талантливи творци и много мили и усмихнати хора. Също така са и доста смели, защото никой от тях не беше работил по такъв проект преди това. Учехме се в движение. Имаше моменти на напасване, разбира се. Всички ние имаме „истинска работа“ и малко време за създаване на книги. В енциклопедията текстът е водещ, защото илюстрацията буквално го показва, но той не трябва да бъде твърде много, защото тогава ще натежи в разтвора. Трудно е да подбереш малко текст, който да казва достатъчно много, за да изглежда добре нарисуван. След написването на текста те търсеха научни референции, а след това правеха тяхната си магия, за да можем всички останали да видим Черно море в цялата му прелест.
Какво научи ти самата от срещите си с читателите на книгата, познават ли децата нашето море?
Ние не познаваме морето си. Не само децата, но и възрастните хора. Което е напълно обяснимо, защото образователните институции не предоставят тази информация. Акцентът в училище е на друго място. Добрата новина е, че децата са безкрайно любопитни и смели и когато има възрастни, които да споделят с тях стремежа към открития и грижа, всичко наоколо започва да изглежда ведро и обнадеждаващо.
Ти си начален учител и имаш постоянен контакт с децата, какви са твоите начини да запалиш в тях искрицата за любов към четенето и литературата?
Аз просто им чета много и им показвам интересни книги. Децата обичат добрите истории и обичат да научават нови неща. Не е нищо кой знае колко сложно или новаторско. Когато аз самата прочета добра история, след това я споделям с тях. Показвам им, че книгата е част от техния живот, а не е момент на „изключително преживяване“. Старая се да преподавам през книгите, да отговарям на въпросите им през тях. Важно е децата да виждат колко е разнообразна детската литература. Някои от тях харесват кратки истории, други комикси, трети енциклопедии. Трябва да знаят, че в книжарницата или библиотеката има книга, която е тяхната книга, независимо от интересите и предпочитанията им. Поезията е много интересна за малките читатели. Получават се вълнуващи часове. Правила съм работилници за стихове и се оказа, че ние възрастните чисто и просто не подозираме колко много децата харесват добрата литература.
Нечетящите деца плод ли са на нечетящите възрастни? Къде е ситуирано училището в читателската „хранителна“ верига?
Нечетящи деца звучи като диагноза. Аз съм била нечетящо дете, което израсна сред огромна библиотека и постоянно четящи родители. В прогимназията открих Стивън Кинг, след това Агата Кристи и фентъзито. В един момент се усетих, че винаги имам книга в раницата и чета дори когато ходя по улицата. Четенето не може да се случи силом, трябва да заобичаш процеса и думите. Не всяко дете ще порасне читател, това не значи, че му има нещо. Училищната институция обаче трябва да направи друго – трябва да научи децата как да работят с текст. С всякакви видове текст. Без това умение децата трудно учат самостоятелно и трудно се ориентират в огромния информационен поток, в който буквално живеят. Училището е там където е било през последните повече от 60 години. Мисля, че всеки с отношение към литературата и детското четене, знае къде е това място. Темата е огромна и се нуждае от сериозна дискусия. Има много неща, които трябва да бъдат променени в образователната ни система.
Разкажи ми повече за читателски клуб „Борови шишарки“. Как беше създаден той и какво си мечтаеш за бъдещето му?
Читателският ми клуб беше създаден под друго име изключително плахо и страхливо. Искам да благодаря на родителите на тогавашните ми ученици, че застанаха зад мен и ми позволиха да чета с децата им. И на издателство „Фют“, и на Албена Раленкова. Без техния гръб и вяра в мен нищо нямаше да излезе. Започнах опипом, защото знаех какво искам, но не бях сигурна как да покажа на децата колко е страхотно да четат. Най-голямата сложност в порастването на читателският клуб е, че ние не се събираме, за да ме слушат децата как им чета. Всяко от тях предварително има книгата и ние заедно работим по нея. За да успее малкият читател да изгради читателската си култура и да има отношение към книгата, той трябва да има книги и библиотека. Това е процес, ритуал, ако щете. Да седнеш на спокойствие и да почетеш. А след това и да обсъдиш с приятелите си какво ти е харесало или не ти е харесало в книгата. Това е най-общо казано. Едва ли на някого му се слушат детайли за работа с текст, но е важно да кажа, че историите, които децата четат, са отговорни и за тяхното критично мислене. Иска ми се повече възрастни хора да разберат, че читателските клубове не са екзотика, а място, на което детето може да намери „неговите хора“. Умението да виждаш отвъд думите и да знаеш как да разкажеш не е за подценяване. Не знам дали сте общували с активно четящи деца. Това са много умни малки хора и това, че аз имам отношение към тяхното порастване, ме прави горда с работата си.
Нека се върнем към Черно море, за да го опазим, трябва да го познаваме, в същото време всяка година виждаме разрушителните последици от презастояването – екологични катастрофи, наводнения. Значи ли това, че все още не можем да си научим уроците? Какво е най-важното, за да не се повтарят трагедиите по Черноморието? По какъв начин детската литература може да помогне за осъзнаване и преодоляване на проблема?
Моето мнение е доста крайно в това отношение. Необразованите хора лесно се манипулират. Никой не говори за важните неща където децата могат да го чуят. Детската литература трябва да бъде смела и искрена. Трябва да задава въпроси, да провокира, да предизвиква. Детската литература днес трябва да носи послание. Не поука, а бунт. Възрастните хора не показват на децата, че те могат да променят света, в който живеят, а това не е така. Въпреки снизходителното ни отношение към тях, бъдещето е в техните умове и ръце. От нас се искаше да бъдем покорни. Моето поколение обаче порасна и сега нашите деца са в класните стаи. И те за добро или лошо не са послушни и мълчаливи. Дали това е добре за училищната институция? Не, не мисля. Дали е добре за децата? Мисля, че това е единственият начин да растат в свят, който ще обичат и ще се грижат за него.
Как изглежда песимистичният ти сценарий за българския език и литература? В какъв свят ще живеят и учат децата ни след едно десетилетие, а след две? Виждаш ли светлина в тунела, ако да, в какво?
Нямам такъв сценарий. Мисля, че възрастните хора подценяват децата. Не децата в началното училище, а юношите (харесвам тази дума). Децата четат, идете в книжарницата. Децата се интересуват от литература и музика. Творят, имат свои културни ниши и начини за изразяване. Растат великолепни млади хора! Разходете се в Морската градина в Бургас или в Борисовата в София, идете на концерт на българска банда, посетете някоя от художествените ни академии. Децата са страхотни! Дали ще сме зад тях или ще продължим да размахваме назидателно пръст – всеки възрастен знае какво е избрал. В България се пише и се чете. Книгата има своя ренесанс. Може би трябва да обърнем повече внимание на качеството на литературата. Светлина в тунела има, но пътят, по който ще стигнем до нея, е съвсем отделна тема.
Литературата за деца има своя читателска ниша, но тя има нужда и от подкрепа на институционално ниво. Какво може да направи държавата за подпомагане на тази сфера?
Ако имах властта да направя нещо за детските книги в България, бих организирала час по четене, веднъж в седмицата, от детската градина до 12. клас. Убедена съм, че зад идеята ми ще застанат много автори, издатели и хора, които знаят колко е важна книгата. Децата трябва да видят, че четенето излиза от учебника и стига много, много далеч!
